| Мария Павлова | |
Никола Джоков Озаглавявам така кратките си бележки за тази книга не защото едната от нейните героини е сляпа. Сляп е и животът, който живее всеки от нас. За влюбените е една безкрайна "сляпа неделя", за хората, които сега можем да ги наречем преуспяващи, животът е кьорава работа, за ранимите той е рана, за влюбените - любов, за гладните - глад. Изобщо животът е това, което трябва да бъде, без да е. Ние наричаме юзди оковите, които поставяме на света и на себе си. И назоваваме съдба своята нерешителност. А съдбата е точно решение, в което не участваме. Ако това е възможно... Възможно е! Това е целият ни живот. Минутите започват да капят върху нас и край нас в деня на нашето раждане, набъбват и стават храна в майчината гръд, набъбват и стават плът, когато започват чудесата на собственото ни тяло - когато започваме да се пипаме и да напипваме живота. И започвам да мисля, след като съм прочел един път тази книга като читател, а после още веднъж като редактор, започвам да мисля, че Елиа и Ева са негативът и позитивът на един и същи живот. Просто Господ Бог е забравил да прояви негатива. И тръгва по света един слепец. С красиви очи, които другите оценяват, но които не могат да прочетат възхищението или изненадата в очите на другите. Първият художник, който рисува портрета й, ще нарече Елиа ангел. Не само защото е слепец без бастун и черни очила. Оприличава себе си на пясък. (Пясъкът е преди калта, от която сме замесени.) Когато сме пясък, изтичаме по-лесно. Когато сме от кал, ранимостта е по-незабележима. Или по-влудяваща. И любовта е бастун, за да изминем целия си земен път. "Когато се влюбиш, е червено " - ще каже Ева. "Бялото е очакване на допир" - ще запомни Елиа. Възторжена, а после и помъдряла почитателка на Фройд, Мария Павлова не обича еднозначния смисъл на сънищата. ("Сънищата съществуват, без да ги има!") Тя не спира и пред "азбуката на Рембо", а иска да обясни още веднъж на слепите и на зрящите цветовете. Цветовете - това са подаръкът, който сме получили дори и когато не получаваме цветя за празниците. Цветовете са цветята на всичките ни делници. Пък и нали нашата задължителна прародина е райската градина. Змията е изкусила Ева (другата или вечната, значи и героинята на романа) и Бог я изгонва от рая в света на болката и сънищата, на раните и надеждите. Макар че Елиа ще отиде при магьосницата, за да чуе, че е паднала от звездите. А на нас, падналите от небето, ще ни стане ясно, че "Съперницата " напомня по нещо и на "Малкият принц". Сюжетът на романа "Съперницата" е вечен - любовният триъгълник с неговите студени стени и отровни стрели. Но ако двете страни на този любовен триъгълник са сляпата Елиа и зрящата Ева, негативът и позитивът, третата страна Марти се оказва също двойна и двойствена. Той е принц и просяк едновременно. Човек, който подарява щастливи мигове и също като Мефистофел иска да получи цената на тези мигове - всичко. "Природата го бе дарила с жизненост и той можеше да я използва както пожелае." Остава само още една крачка към прозрението, че ако Елиа и Ева, сляпата и зрящата, героинята на един недописан роман и неговата авторка, се влюбват в един и същи човек, а този човек е просто джентълменът Янус, богът на началото и края, на изгрева и залеза, остава само да разберем, че триъгълникът е един опростен модел на всички лабиринти, а човек е съперник на самия себе си. Докато избере компромиса. Прочетете внимателно дневника на Елиа. Той е не само изброяване на случки и събития. Той притежава едно от най-важните качества на поезията - наивността. Остава единствено да проумеем, че наивността не е липса на познания. Тя е надежда въпреки познанието... Плътна проза, блестящ и многопланов диалог, очарованието на поезията и простотата на философията, която идва с тръпките - това са само няколко от качествата на този роман. "Имам изключителност" -казва Елиа. Която твърде често сбърква словореда. И която може да напипа истината в мрака на зрящите. "Съперницата" е една изключителна книга. |
|