| Мария Павлова |
КОЙТО МИ ДАДЕ, ПРЕДИ ДА ЗАМИНЕ И който ме стряскаше с често повтарящото се: "Почвам." Все едно, че някой раздираше на тесни ивици най-напред дрешките на моите кукли. (Не съм ги забравила все пак.) А после и моите полички, клинове и блузки. Докато оставах съвсем гола и зъзнеща. В жегите... Ето извадки от нейния дневник: ПОЧВАМ Аз съм на три годинки. Може би има ме. Не е съвсем сигурно. Може да има и други неща. Дишам. Пълзя от стол до стол. Пипам. Ям с лъжичката. Уча се да сядам на кукото. Когато плача, къпят ме и млъквам. Понякога носът ми тече. Гълтам го и е солено. Дават ми хапчета. Плюя. ПОЧВАМ За мен се грижат дядо и Мери. Обаче на мен Мери не ми е майка, нито дядо. Не знам кой ми е майка. Дядо ми подари звездичка. Искам да я глътна. Взимат ми я. Пълзя от легло до легло все. Пълзя и не докосвам при... прилепите. Всеки шум е при... леп. Те живеят с мен, без да им преча. Каза ми за тях дядо. ПОЧВАМ Няма повече от леглото с мрежата. Аз се радвам, светът голям е. Мога да протягам, да протя-агам ръце. ПОЧВАМ Научих, че е още по-голям. Стая е, която пропълзявам с умора. Понякога спирам да си почина. Тогава трябва да направя нещо хубаво. Най-често се отпускам и се изливам. По краката си. Не разбирам защо ми сменят гащите. ПОЧВАМ Дядо ми даде да му пипна ръката. Пипам го и пари. Изпищях. Той каза: "Сняг, сняг!" Тогава се реших да помириша. Научих и тая дума също. Дощя ми се устата да си тъпча. ПОЧВАМ Светът излезе през вратата. Тук се боя все, че ще стигна края му. Ще се ударя в стъкло или в стена. Ще падам в камъни и ще боли. Плаках, докато ме внесат. Къде се губи снегът, когато го няма? ПОЧВАМ Леглото е мое. Щом има "мое", значи ме обичат. Какво е Ели? Пипам, да се разбера. Ям и ми го вземат после. Плача аз да ми го дадат пак. Дават ми го. Така ям все. Не спирам никога. Когато спя, ям си пръста. Ели мека е. Не стигам края й. После стигам. Пипам и дядо, други. Бодат и са големи. Повече са от мен. Те нямат край. ПОЧВАМ Нещо хванах. Мърда ми в ръката. Стиснах го и то заспа. Казва дядо: "Ели, ти уби муха!" Аз питам: "Уби?" Радвам се. Когато спях, мухата дойде пак. Искаше да яде. Дадох й пръста си и тя се нахрани. Порасна малко. Искаше мляко. Не намерих обаче. Тя се разсърди и избяга. Викнах да се върне. Ели преди повърна и много плака. Дядо като си отиде, тази муха я изядох. Вътре в мен да спи. Само снегът да не я събуди? Да не й е студено? Така и Ели стана муха. Тя уби нея. Бъркам си в устата. Там е мокро. Когато стигна на света стената, ще се върна. Да ме е страх няма вече. ПОЧВАМ Сега съм на пет години. Често ме носят хората. Казват, че съм сладка. Аз си опитвам пръста. Не е сладък. Вече ходя там, където правя "пиш". Дърпам кранчето. Стряскам се от звука и излизам. Понякога забравям да си събуя гащите. Защото си мисля предварително за звука. Жената ми се кара. Аз не искам дрехи. Мери пак се кара. Имам да питам за много работи. ПОЧВАМ Дядо ми върна звездичката. Каза, сребърна е. Този път не я гълтам. Като легна да спя, си я пускам по кожата. Става пътека хладна. После си я пускам по лицето. Хапя я, но вкусът е лош. Плюя я. Веднъж я изплюх и ми заскача по тялото. Беше бръмбар. Доближи ухото ми. Изсъска: "Изяж мъртвите!" И млъкна. Пак стана като преди. Тя е от небето око. Небето е нещо там. ПОЧВАМ Искам да карам колело като Иво. Иво е от другата къща. Винаги кара по пътя сам. А дядо върви до мен и аз все го гоня да се махне. Обаче не ще. Дядо и жената ми четат приказки. Взех книгата, от която тя чете, и я пипах. Навсякъде е еднаква! А приказките са различни. Трябва да помисля. Мисля. Сложих си книгата на коленете. Вдигнах си я към лицето. Нищо не стана пак. Значи тя си измисля приказките. Реших и аз да измисля една. Не успях. ПОЧВАМ Дядо писа писмо. Каза да мълча. Отидох и пипнах. Реших да напиша писмо също. Взех друга хартия. Написах го с писалката на дядо. После му казах да го изпрати като неговото. Той ме попита на кого. Не знаех. Винаги ли трябва да знаеш точно на кого пишеш? ПОЧВАМ Много харесах да пиша писма. Взех кутията, в която дойде Бребъра, и ги слагам там. Там са и рисунките ми. После карам дядо и Мери да ги пращат. Интересно е много. ПОЧВАМ Мери каза, че ми отива жълта рокля. После каза, че ми отива червената. Пипах ги дълго, да разбера. Накрая разбрах - червеното е по-меко. Панделката ми е бяла, защото е по-тънка. Понякога се блъскам, защото бързо вървя. Иначе усещам с лице и спирам. Блъскам се най-много, когато вятър има. Той ми пречи. Реших да го махна. Пъдя го, но не си отива. После не го пъдя и си тръгва. Мери го нарича "мъгла". ПОЧВАМ Дядо ми чете за Пепеляшка. Сестрите й на бала отишли. Пепеляшка гледала, гледала зад тях и се изгубили от погледа й. Попитах дядо как се изгубили от погледа й. Той каза: "Те, като са тръгнали, са вървели пеша и тя ги е виждала. После лека-полека станали по-малки и накрая изчезнали..." Аз виждам някого, докато му утихнат стъпките и му изчезне мирисът. Дядо е много голям, обаче, ако се отдели от мен и върви, върви, ще стане малък. Значи малкото дете отблизо и дядо отдалече са еднакви. И тогава той е като мен. ПОЧВАМ Едно момче дойде. То ме попита: "Сега колко пръста ти показвам?" Чувствах, че нещо има пред лицето ми. Опитах да пипна, но момчето се дръпна. Каза: "Няма да ми пипаш ръката, ей така, без да пипаш, кажи!" Отговорих му: "Аз трябва да ти пипна ръката, иначе откъде ще знам?" То каза: "Ето, ти не виждаш, ти си сляпа." Учудих се, защото "виждам" значи да пипам. Тогава го накарах да познае моите пръсти, без да пипа. Свих два, показах три. Позна ги. Следващия път пак. Познаваше все. Заплаках и избягах. Защо не можех аз? Мери обясни, че защото съм момиче и съм малка. ПОЧВАМ Боля ме гърлото и вдигнах температура. Тя отиде в гърлото ми. Мери каза: "Оле, цялата си червена!" Червеното е и горещо някой път. ПОЧВАМ На шест години съм. Видях мъртъв. Една съседка умря. Отидохме там. Пипнах я, без да искам. Беше като звездичката, когато проговори. Студена. Иначе звездичката е хладна. Жената миришеше на цветя и на друго. На развалено кисело мляко. Когато жива беше, тя ми е давала риба с геврек. Скоро загубих звездичката. Никой не я намери. Знам, че тя отиде някъде. Същата нощ жената умря. Имам пет кукли. Целувам ги по устата. Едната се казва Бребъра. ПОЧВАМ Минаха три дни. Вчера ходих на църква с дядо. Миришеше хубаво. Имам нова рокля, с която ходих на църква. Не обичам дрехите, особено червените. Сега ще разкажа по-дълго за това. Миналата нощ имаше луна. Аз познах, че е с луна, защото щурците свиреха. Като настъпани с обувка, не целите. Май им беше потекла луна по устата. Лунни лиги. Ама че смешно! И тогава внезапно всичко млъкна. Тихо зафуча и край. Аз се разтревожих. Внимателно слязох от леглото и тръгнах към Мери да й кажа. Тя спеше. Задърпах я. Не се събуди. Виках, молих я да стане. Тя не помръдна. Умряла не беше. Топла беше и дишаше. Разплаках се. Излязох от стаята и отидох при дядо. Бутнах една ваза, която падна и се счупи. Дядо също спеше. Аз го дърпах, обаче и той не се събуждаше. Накрая се отчаях и избягах вън. Блъснах се в стената, но не спрях. Някой ме викаше. Само моят глас се чуваше. Дали луната не е паднала и не е удавила щурците? Извиках й: "Ти лоша си, лоша!" Пак се разплаках. Бях боса. Камъните се забиваха в краката ми. Външната врата беше широко отворена. Излязох и тръгнах. Морето ме викаше. ПОЧВАМ Починах си, защото е страшно и да разказвам. Морето е до нашата къща. То също млъкна. Като че ли го нямаше. Вече не плачех. Изморих се. Пък и ме беше страх. Много се чуваше, като плача. Аз само мълчах. Имах желание всичко сън да е и да се събудя. Желанието не ми се сбъдна обаче. Внезапно ме хвана за косата. Беше ръка с остри нокти. Аз се разтреперах. Седнах на пясъка. Ръката ме държеше отзад. Друга ръка ме докосна по челото. Повдигна ми косата. Толкова се разтревожих, че заспах. Пръстите ходеха по мен. Човекът ме погали по бузата и врата. Докосна ме по гърба. Аз така пипам непознати хора. ПОЧВАМ Ръката пусна косата ми. Човекът седна до мен на пясъка. Не смеех натам да се обърна. Да не го почувствам с лицето си. Имаше слаба запълненост от тежестта му. Не чувах дишане. Миришеше на пръст. Може би минаха две минути. Извиках внезапно, защото пак ме докосна по бузата. Тогава той проговори: - Изяж мъртвите, изяж мъртвите! Беше на съседката гласът! Тя умря преди няколко дни. Миришеше на пръст, защото в земята е лежала. Навярно й е скучно и се разхожда. Бях чувала от Иво много за мъртъвци. Може да ме вземе с нея! - Изяж мъртвите, изяж мъртвите! - викаше все. Пипнах си пижамата, за да се уверя, че не спя. Цялата изтръпнах в треска. Гърлото ми пресъхна. Жената ме докосна пак. Опрях се в пясъка с ръце и скочих. ПОЧВАМ Аз тичах и тя - също. Нямах дъх. Нямаше ги дядо и Мери да помогнат. Спяха. Тя ме стигна почти. Докосваха ме косите й. Бяха много дълги. Спънах се и паднах. Съседката ме дръпна за пижамата. Косите й ме уплетоха. Потекоха ми лунни лиги по моите. Запълзях с последни сили. Хвана ме за крака. Хванах вратата. Придвижих се по нея и се хвърлих в двора. Вече можех и аз да умра. Обаче нищо не ставаше. Само чух гласа й, той си отиваше: - Изяж мъртвите, изяж... Накрая чух смеха й. Звуците потънаха във водата. Всички шумове се появиха пак. Вълните заплискаха. Върнах се в къщата и легнах. Заспах бързо. Не казах на дядо и на Мери. Тук говоря за неща, за които не съм казвала на никой. На другата сутрин Мери се чудеше как се е счупила вазата. ПОЧВАМ Дядо показа на Мери албум. Там я имаше и съседката! Въпреки това им беше приятно да разглеждат. И на мен ми стана приятно. Пипах всяка снимка, освен на съседката. Дядо казваше кой е на нея. Бяхме в голямата стая на долния етаж. Обичам я най-много. Защото има малко неща. Сгуших се в дядо. Обаче пак се озадачих. Пипах картончетата, а дядо и Мери разправяха, че на тях има хора. На различните картончета - различни хора! Също като приказките. Исках дядо да направи така, че снимките да говорят и на кой са да ми казват. После се уплаших. Ами ако снимката на съседката проговори с нейния глас! Затова си замълчах. Понякога големите и момчетата са толкова различни. ПОЧВАМ Вчера чух да казва на дядо Мери: "Детето ще се оправи, ако идем във Вевена." Нищо ми нямаше и се озадачих защо трябва да ходим при нея. Попитах дядо коя е тя. Той ми обясни, че било Виена. Така се казвал един град. Попитах защо ще ходим там. Каза, че говорили за друго дете. Големите наистина са особени. Нали нямаме друго дете? ПОЧВАМ Аз месо не ям. Дядо яде. Аз не обичам. Той казва, че съм вегета... вегетар... Не мога да се сетя. Отбягвам да мисля за съседката. Тя ме гони скоро. Легнала съм на люлката и ми е хубаво. Записвам се. Нещо бръмна. То се стопи над покрива. Толкова е шумно, че няма спокойствие. Пречи ми да усещам. Една пеперуда ми се блъсна в лицето. Дали й харесва да се блъска? Бясно трепти. Дали няма хиляди крилца? Моята буза е легло, иска на него да си почине. Аз съм само топъл човек и тя ме предпочита пред слънцето. То ще я опари и ще я превърне във въглен. Нищо, че точно сега не е много горещо. Звездичката пълзи по краката ми. Помагам й. Мери казва да не се пипам. Пляска ме. Аз обаче се пипам, защото в момента я няма Мери. Звездичката пълзи по корема ми. И Иво се е пипал, призна веднъж. Там имал нещо повече от мен. Мери каза, че момчетата имали пишче - едно дългичко, отдолу с топченце или топченца, не чух добре - и нищо повече не обясни. Само че с него правели "пиш". Сетих се сама обаче. Момчетата като големите виждат, защото го имат. Щом порасна и имам и аз, ще виждам също. ПОЧВАМ Защо ли каза тя да изям мъртвите? Аз не ям месо. Веднъж бяхме на гости с дядо у едни хора. Седяхме на двора. Те приказваха, аз пиех сок. Тогава извика дядо: "Ах, палавнице такава!" Помислих, че вика на мен, и се стреснах. Той се засмя. Обясни, че котката тъкмо донесла врабче. Учудих се. Дядо каза, че тя е хищник и обича да ловува. Щяла да го схруска, както ние - кифлите, като разглеждахме снимките. Не можех да си представя. Слушала бях за тази птичка, обаче не я бях държала. Помолих тайно синът на тези хора да ми разкаже какво вижда. Понеже е момче, знаех, че вижда не само с пипане. Той обясни, че врабчето още махало с крилца. Котката била го захапала за врата. След малко каза, че то умря. Чух ръмжене. Реших, че е котката. Обаче тя се била дръпнала. Оставила плячката на Чарли, който се родил скоро. Сега Чарли ръмжал и врабчето ръфал. Разбрах, че му харесва. Приятно ми е, че ще прогледна. Синът каза, че от човката нещо висяло. "Белезникаво и лигаво, може би червата му са. Или е повърнало." Изпищях и повърнах сока. Вкъщи дядо ми обясни, че котката е хванала врабчето, за да нахрани Чарли. Била майка и това я оправдавало. Нищо, че хората й дават храна също. Не я намразих, обаче реших, че е жестоко. И тогава реших, че никога няма да ме накарат да ям мъртви. Дори да съм страшно гладна. ПОЧВАМ Иво ми каза за канибалите. Това са хора, които ядат човешко месо. Повечето били от диви племена. Имало и от големите градове. Иво веднъж видял снимка на канибал във вестник. Той изял седем души. Бил на вид съвсем нормален, обаче според Иво това било куче. То изглеждало като човек. Иво ми даде да проуча. Има наистина там нещо. Нямам аз такова. И въобще различен е. Той ми заповяда да не казвам на никого за тия работи между нас. А днес следобед ме целуна по устата. Иначе, и на него му е скучно. Предпочита да играе с момчетата. А пък дали не съм слушала за канибали приказка? Но знам, че такива приказки няма. Обикновено дядо и Мери ми разказват за принцове, за магьосници. Винаги завършват добре. Затова аз измислих приказката сама. Нищо, че още не съм голяма. Имало едно време един канибал. Той живеел на един остров. Други хора нямало. Канибалът много страдал. Очаквал все някой да дойде на острова. И че да е мъртъв дори, пак е добре, макар че няма да е толкова вкусен. Ако го убие сам, ще е по-вкусен. Най-накрая му се сбъднала мечтата. Духнал силен вятър от морето и му пречел да усеща. Рибите подскачали над водата като топки. Сърцето на морето тупкало бързо и силно. То се радвало също, когато има мъртви хора. На морското дъно вече лежал един кораб и разни неща. Капитанът и моряците лежали там и те. Само една жена по чудо не потънала. Морето я изхвърлило на брега. То преяло и я повърнало. Тогава слънцето изгряло. И когато слънцето изгряло, канибалът видял жената. Той виждал добре, понеже бил голям. Значи разбрал, че тя е там, без да я пипне. Това щял да бъде неговият вкусен обед. Жената имала дълги коси. От устата й излизала пяна. Канибалът запалил огън. Жената изпекъл с дрехите. От морската вода тя била солена. После я изял бавно. Оттогава всеки ден канибалът Чарли ставал съвсем рано. Когато и слънцето ставало. Молел му се да му изпрати още мъртъвци. Веднъж обаче паднал и умрял. Лешоядите го изяли... Разказах на Иво приказката. Той страшно я хареса. Каза, че ще я разкаже на другите деца. ПОЧВАМ От децата най-много Ники харесвам. Истинското й име е Николета. Тя има гъста коса. Била руса като слънце. И наистина е топла. Но не колкото червено. Толкова е мека, че когато я пипам, ми се приисква да се облека с нея. Иначе аз мразя дрехите. Целувам Ники по косата, щом дойде да си играем. Попитах я тя има ли пръчица за "пиш". Дядо не дава да казвам "за пикаене". Така всички деца викат обаче. Ники каза, че само момчетата имали и че тя е като мен. Значи е малка. Разказах на Ники за канибала Чарли. Хареса историята. Според нея всеки човек можел да стане канибал. Тя пък ми разправи за таласъмите. Те човешка кръв пиели. Скитали през нощта по замъците. Имали дълги зъби и захапвали спящия по врата. Спомних си врабчето. Слагам сега диктофона под възглавницата. Вече ще спя. ПОЧВАМ Показах на Ники пръсти. Исках да каже колко са, без да ги пипне. Мислех да й обясня защо е сляпа. Ники веднага позна. Улучи случайно. Показах й пак. Пак позна. Позна още много пъти, без да пипа. Това възможно не беше. Попитах я знае ли къде са птиците, без да ги чува. Каза, че да. Изведнъж разбрах, че са ме лъгали. Ники призна, че е вярно. Тя повече не искала да ме лъжат. Аз се разревах. Исках да бъда като нея, защото я обичам. Ники също заплака. Топлата й коса стана мокра. Значи съм различна от всички, разбрах. Вкъщи Мери ми обясни, че съществува нещо, което хората, като отворят очи, със самите очи го чувстват. А не както аз с ръце само. Моите очи били болни. Тя каза, че и други слепи има. Че ще се излекувам скоро. ПОЧВАМ Дядо ми разказа за цветовете. Не е интересно. Вече не плача, че съм сляпа. Голямо чудо, че не мога да пипам и с очи. Дори е по-добре, че не виждам как става малък дядо, като се отдалечава от къщи и го боли. А за пръстите той ще ме научи, обеща ми. Мисля, дневнико, че дядо и Мери ме обичат и такава. ПОЧВАМ Бяхме аз, Иво, Николета и други. Иво донесе топка. Иво обиди Николета, че не може да рита. Ники му отвърна, че не е вярно. Той почна да се заяжда. Накрая Ники извика: "Гледай тогава!" Веднага разбрах, че е счупено стъкло. Всички се разбягаха. Помислих, че съм сама, обаче Иво и Ники пипнах. Те заговориха: - Ама че работа! - Знаеш ли, че тук оня, дебелият господин, живее? Ако ни пипне, ще ни заколи. - Знам бе, да бягаме! Ели, дай лапа! - ми викна Иво толкова силно в ухото, че подскочих. Обаче беше късно. Над главите ни се чу смразяващ глас: - Стойте мирно! Кой направи това? Приплака ми се. Ако ме заколи, щях да кажа на дядо. Той щеше да му даде да се разбере! - Ние без да искаме! Всичко ще ви обясним. Направо това не беше гласът на Иво. Пъзльо! - Кой го на-пра-ви? Ники трепереше. Навярно щеше да припада. Беше потна. Стисна ме, значи, беше решена да каже. - Аз. Трябваше да се вслушам, за да се чуя. Той ме попита също тихо: - Ти ли? Не може да бъде. - Аз, аз не видях и... Само ме беше страх да не ме познае по лицето, че лъжа. Неслепите го могат и това. - Знам, че не виждаш. Щом ти си, няма виновен. Както и да е, случва се. Хайде, да не съм ви видял повече тук! - Дядо ще ви плати. - Дядо ти е по-добре да не научи. Ама вие какво се мотаете още? Хукнахме. Ники я държах, обаче краката ми се огъваха. Иво и Ники също се влачеха. Мразя да бягам притеснена, защото залитам. Като отидохме на спокойно място, не спряхме. Много по-далече спряхме. Ники каза: - Ели, благодаря ти! Ти ме спаси. - Няма нищо - отвърнах. - Аз щях да си кажа, но ме изпревари. - Знам. Иво беше гузен. Момчетата са такива. Поне добре, че си мълчеше. Как горда бях, че ги предпазих. Защото трябваше аз да пострадам. ПОЧВАМ Вчера Ники замина. Стана много внезапно. Щели да й правят операция. Никой не искаше да ми обясни каква. Аз й казах, че я обичам. И тя ми каза, че ме обича. Сбогувахме се. Отидох в градината. Седнах на един стол. Носът ми беше запушен, понеже времето беше лошо. Само лявата ноздра ми беше запушена. Тътен чувах, все едно търкалят бъчва по камъни. Това само аз го чувам така. Другите нищо не чуват, ако не се заслушат. После мина самолет. Той разплете бързо облака. Така аз разплитам, Мери когато я няма и й намеря плетката. Повиках Мери и я попитах каква форма имат облаците сега. Миришеше на баница. Тя каза, че те са се слели в един сив. Той е покрил небето от край до край. Помъчих се да си представя нещо сиво. Не успях. Скоро за облаците чух. Бях с анцуг. Хладно беше. Минаваха мотори. Щом ги чуех, ми замирисваше на бензин. От него ми се повдига. Изнервяше ме и тътенът, който не преставаше. Небето мърмореше като сърдит звяр. И на всичко отгоре някой пусна музика. Тя щеше да ме подлуди. А накрая чух петела на съседите. Преди няколко дни го домъкнаха те. Сега съм длъжна да го слушам и него денем и нощем. Значи е четири към следобед. Тогава кукурига. От близкото село чух и едно магаре - у-у... И тия чирикания на врабчета в сливата! Някой с чук да чука започна. Навярно забиваше в дърво пирони. Накрая мухите затанцуваха във въздуха. Тогава не издържах и изкрещях. Мери дотича, обаче извиках да се маха. Главата ми щеше да се пръсне. Мразех целия свят с глупави шумове, който не виждах. Виждащите не ги чуват така силно. Мери донесе вода, но аз блъснах чашата. Тя падна и се разля по крака ми. Не се счупи, защото беше валяло. Пръстта беше мека. Тогава се разплаках. Плачех за Ники. Понякога толкова е тежко да си на шест години. И да се справяш с всичко сама! ПОЧВАМ Другите деца ходят в детска градина. Иначе лятото прекарвам с тях пак по цял ден. Но дали така не беше преди, а сега да сме по-големи? Обърква ме времето. Иво и Ники не могат да гледат дълго слънцето. Аз също. Дали не виждам все пак? Един ден беше толкова топло, че слънцето приличаше на печка. Обърнах се към него и изброих до двадесет. Повече не изтърпях. Очите ми се насълзиха, сякаш някой ги обиди. Заболяха ме. Затворих ги, но не ми мина. Дворът се завъртя, а земята ми изчезна под краката. Опитах да вървя, обаче нямаше къде да стъпя. Мери говореше. Чувах нейния глас. След много време разбрах, че е глас. Все едно не бях там. Сега ще разкажа за Мари Кармен. Тя не ми заменя Ники, но я харесвам. От Испания е и също е сляпа. Дядо писал писмо. Нейният баща Рикардо го получил, после доведе Мари Кармен. Дойде с Рикардо и Кинг. Кинг й е водач. Първо ще разкажа за него. Той помага на Мари Кармен да се ориентира. Тя му казва къде да я води и други неща, обясни ми дядо. Аз отидох при кучето веднъж и му казах: "Заведи ме в детската градина!" Обаче не мръдна наникъде. Странно е, че не лае въобще. Има дълга козина, заравям си пръстите в нея. Кинг е много голям. Като се изправи на задни крака, става по-висок от мен. Но ми се стори дебеличък. Те дойдоха в нашия апартамент в града. Защото Мари Кармен никога не води Кинг на море. После разбрах защо не ме заведе в детската градина - Кинг знае само английски. При Мари Кармен е дошъл от Америка. Америка и Испания са като Виена. А английски е чужд език. Езикът на кучетата е. Затова Кинг го разбира. Дядо и Рикардо говорят също кучешкия език. Постоянно го говорят, разказват разни работи на Кинг. Аз обаче не го знам, а Мари Кармен знае само заповеди. Бях изумена как му заповяда първия път и той изпълни. Дядо ни заведе до светофара. Щом пристигнахме, Мари Кармен заповяда: - Крос... дъс! Нещо такова. Веднага разбрах, че на кучешки език е. Той напомня кучешкия лай. Това значи: "Пресечи улицата!", поясни дядо. И Кинг ни преведе. После често му виках: " Кросдъс, крос дъс!" Обаче не ме слушаше. ПОЧВАМ Сега ще ти разкажа как се отказах да имам куче водач. Мери ми каза, че Мари Кармен не трябва да пуска Кинг да си играе с женски кучета. Ако той обикне женско куче, щял да поиска да остане при него. И вече нямало да изпълнява заповедите на Мари Кармен. Много ми дожаля за Кинг. Иначе той обича нас. Сега ще ти разкажа и за Мари Кармен. Разговаряхме така: Аз казвам нещо, дядо го казва на кучешки език, а Рикардо на езика на Мари Кармен и после обратно. Нейният език е испански. Косата й стига до краката. Била черна, а кожата й тъмна. Нещо като вечер хладно. Но не е обратна на Ники, нали я пипах? С Мари Кармен много си играхме и се натъжих, когато замина. Разбрах, че другите слепи хич не са различни от Ники. Значи не съм различна и аз? ПОЧВАМ На седем години съм. Дядо казва, че все съм умислена от известно време. "Защо, пита ме той, седиш в градината с часове, без да помръдваш?" Смята, че нямало живот в мен и за причините се интересува. Кара ме да си държа очите отворени. Аз обичам дядо и внимавам да не го лъжа, но налага се понякога. Ако му казвам истината, ще му стане мъчно. Така че тогава измислям нещо. Затова казах, че ми се доспива от топлината и че ми е приятно така да си седя. А пък в такива моменти в действителност мисля за това, че нямам очи. По-точно, имам аз, но гарванови. Отвън сини, а отвътре черни като гарван. Попитах Иво какво значи пълен мрак и той ми каза: "Гарван." Препариран съм пипала. Мери започна да ми чете Библията. Веднага я накарах да спре. В църквата ми харесва, обаче я накарах да спре. Тя прочете, че разделил Господ светлината от тъмнината и че разбрал, че светлината е добро. Като направил човека, му дал той и очи, за да вижда тая добра светлина. А мен явно ме е забравил в тъмното. И Мари Кармен също. Който е забравен, става тъжен. Така ми обясни някой насън. Мразя да плача обаче, защото мисля, че всички ще разберат, че съм сляпа. ПОЧВАМ Нарекох онова нещо, с което Иво пикае, Елиа. Стана му ужасно смешно, но му хареса. Горд беше. Ям много шоколад и ми тече от устата. Обичам да съм мръсна. Пръстите ми са лепкави, и дрехите също. Само ми се запява тихо. Искам да вдъхна дълбоко. Тогава дядо ми купи цвички и аз учех балетни стъпки. Попитах дядо защо нямам Елиа. Той не разбра въпроса ми, докато му обясня. После замълча и помислих, че е забравил. Бях също нехайна. Но след малко ме попита с особен глас откъде знам за "Елиа". Аз се притесних. Разбрах, че да го лъжа пак трябва. Иначе ще му стане криво. Затова обясних, че съм чула децата да си говорят. Тогава дядо се успокои. Каза, че за "Елиа" това е вярно. Обаче го интересуваше защо съм я кръстила така. Казах, че защото и аз искам да имам и че така като че ли си имам. Дядо се засмя. После каза, че всички момченца си имат и че момиченцата си нямат. Вече го знаех от Ники. Той обаче ми разясни. Момиченцата си нямат, защото не им трябва. Те могат да правят "пиш" и без "Елиа". Той каза, че съм малка за такива въпроси, да престана трябва, и се смееше. ПОЧВАМ Вече съм на осем години. Иво ме дразни и казва, че всички момичета са свраки. Тогава отказвам да разговарям с него. Започнаха да идват учители и учителки и да ме учат. Според дядо съм голяма, дошло ми е времето да уча. Понеже съм сляпа, е с учители вкъщи. Аз и не искам другаде. Релефно-точковото писмо е лесно - шест точки, разделени в две колони по три, се съчетават различно. Разчитането е по-трудно. Аз изписвам името си вече. На брайл моята буква "Е" се състои от две точки, първа и пета. Наистина ли съм голяма попитах Мери. Тя не отрече и се натъжих. Попитах я защо съм тъжна, но си замълча. Мери е добра, обаче е малко глупава. Тя се грижи за мен и й плаща дядо. Попитах я как идват децата. Тя ми каза да не смея да питам учителите, за да не се изложа. Децата щъркелът ги носел. Идвал нощем и оставял в къщата или пред нея, ако е заключено, един пакет. Вътре било детенцето. Мери сигурно е забравила, че бях там, едно агънце като се появи. Тогава ми обясняваха постоянно какво става. Бяхме на гости в селото с дядо. Беше студено, имаше сняг, но малката стаичка беше топла, в която агънцето се роди. Миришеше на кръв, на топло дърво и на сирене. Хората ядяха, докато чакахме. То се появи постепенно. Изтърбуши се някак от овцата. Казаха ми да го пипна, когато се обади, но ме беше страх от овцата, макар да ме успокояваха, че не хапе и че сега е много немощна. Казаха, че агънцето е топло и слъзесто. Не разбрах точно откъде дойде. Все пак тя не го изплю, защото я чувах да стене. Значи устата й беше празна. Имам едно прозрение. Това агънце се появи откъдето овцата ака. Оттогава акам със страх да не родя нещо и аз, иначе ми е приятно. Може обаче да родя камилче и да стане толкова голямо, че да не ме забелязва. И децата се появяват така, майката или таткото ги изакват. ПОЧВАМ Учителя по литература наричам тайно Благодарято. Той ми чете и стихотворения извън програмата. Според него били по-подходящи за сляпо момиче, макар че не се изрази точно така. Щяла съм да ги разбера по-добре. Това стихотворение, щом започна да го чете, и ме побиха тръпки. Казва се "Днес се разхождах " и е на Робер Деснос. Днес се разхождах с един другар Макар че е мъртъв разхождах се с него Колко красиви бяха дърветата в цвят Когато умря кестените ронеха сняг С другаря си днес се разхождах Едно време моите родители не ме водеха на погребения и аз знаех - защото съм малък Сега вече познавам доста мъртъвци а съм виждал и много гробари Но не спирам никога на техния бряг Затова днеска целия ден прекарах в разходка с другаря Той ми каза че съм остарял остарял съм бил и още ми каза Ще дойдеш и ти там дето съм аз в някоя събота или неделя Аз гледах дърветата в сняг как реката под моста тече и разбрах изведнъж че съм сам И тогава се върнах сред хората Плача за Робер, сигурно Господ и него не го е харесвал. "Днес се разхождах" ми харесва най-много, особено последните четири стиха... "Добре ли сте, госпожице?" Благодарято ме питаше. Попитах го какво има и той каза, че от няколко минути съм като вцепенена и че съм била пребледняла. Обясних му, че леко ми е прилошало, но че вече нишо ми няма. Обаче има. Робер заповядва също да изям мъртвите. Да изядеш мъртъв значеше, значеше нещо. Като: "И тогава се върнах сред хората." Не, не беше точно така. Забравих. Обаче сега съм на осем години пак. Благодарято много се изхвърля с тия сложнотии, каза Мери, като чу за стихотворенията. Но не успя да се сдържи и прихна, като й казах за прякора. ПОЧВАМ Аз научих и азбуката на зрящите, защото дядо искаше. Толкова излишни знаци за буквите имат те! Понякога си говоря: "Елиа, Елиа, защо Господ теб е направил сляпа точно? Той вижда всичко, а ти нищо." Иво каза, че имам най-хубавата коса от всички момичета, но краката на Ирина били много хубави, защото моите са слаби като солети. Аз се засегнах. Като си пипам краката и пипам после Иринините, нейните не са по-хубави. Тя е дебела и е крава. Обаче знам, че преувеличавам. Трябва да питам "субреалист" какво е. Нали такъв е Робер? Сетих се пак за канибала Чарли, за моята хубава приказка. Скоро ние, децата от околните къщи, хванахме врабче. Беше съвсем голичко и опитваше да хапе, обаче нямаше сили. После момчетата му обърнаха кожата и го хвърлиха. Ирина ми разказа всяка подробност. Този път не повърнах. Липата се е настанила наоколо. Нейната миризма изобщо не изчезва, когато съм далече. Като пипам цветчетата, те ме гъделичкат по кожата и започвам тогава да си спомням, че имам кожа. Веднъж взех една торбичка и я напълних с липа. Казах на Мери да не ме безпокоят, че главата ме боли. Отидох в стаята си и всичко разпилях по чаршафа. Протягах се в липата и тя в мен. Задъвках я и сложих две купчинки на гърдите си. Те пораснаха мъничко. Миризмата така ме упои, че се събудих чак на утрото в хладината. Щях да повърна. ПОЧВАМ Осем години никой не идваше, дневнико, нито звездичката, нито мъртвата съседка, нито Робер. Затова и само те слушах, без дума да запиша повече. Аз отидох с дядо и с Мери в София, Иво също се премести. Разбрах, че Николета умряла при операцията, но не плаках, защото знаех, че това не е краят. Светът заприлича на обелена ябълка и не си заслужаваше да бъде описван в дневник. Необеленият свят е само докато го разбереш, после плюеш всяка хапка. Ниско ми стана, съвсем ниско, колкото един сантиметър. По-интересно беше единствено, когато станах жена. Мери ме беше предупредила. Коремът ме заболя много, обаче радостна бях, защото знаех какво е. Преди време ходих на магьосница. Не ми се говори за това, което научих. Не ми се говореше и за простите неща. Докато един ден всичко започна отново, но не веднага... ПОЧВАМ Навърших шестнадесет години. На тази възраст чайките се уморяват да живеят. Сигурна съм, защото съм пипала една убита. Тя падна до къщата ни, беше следобед, дядо я видя и я донесе. Хванах я и си помислих, че тежи повече, отколкото трябва при големината й. И тогава си помислих, че в чайката е натрупана умора, някъде за шестнадесет години. Дали не беше се самоубила, за да се спаси най-накрая от тежестта? Във всеки случай не я погребах, защото такива работи не обичам. Обичам тялото си. Започвам да го усещам. То е като ново дърво в гората. Нямам мисли, само желания да го докосват и нараняват. Не, поразяват. Удавят. Една позната на дядо каза, че съм малко дребничка, но всичко си ми е на мястото. Аз пак съм на морето, в нашата къща. Понякога ходя на близкия плаж. Тук летуват чужденци, хотелите наоколо са такива и плажовете се поддържат. "Разпилян е абанос по небето." Ето едно изречение - р а з п и л я н е а б а н о с п о н е б е т о. Мери го каза миналата нощ, като седяхме в двора късно след вечеря и тя цъкаше от възхищение. Каза, че гледа звездите. Аз бих ги обяснила по друг начин, може би че г о р е щ и к ъ л б е т а о б и к а л я т в с т у д а. Според Мери моето обяснение не било поетично, а нейното било. Но тя не е права, защото да допреш горещото до студеното и да не се унищожат, е чудо. Ето, аз съм студена. Ако нещо ме обходи топло и ме погълне накрая, без да изчезна, ще е хубаво. А разпиленият абанос на Мери е пълна глупост. Цветът не е качество, от което нещата се променят, както от температурата, мириса. Цветът е нелепост, илюозия на уморените хора. Като чайките - и те да се освободят мечтаят. ПОЧВАМ Пия кафе на плажа и се разтварям в леност. И щом го преглътна, ям сладолед - горещо и ледено. С бански съм заради дядо и Мери, иначе се скривам някъде и се събличам. Да се скрия значи наблизо да няма шумове. Те още ми пречат да усещам. От известно време много ме занимава нещо. Чух, че когато мъжът и жената..., разбираш какво искам да кажа, дневнико, тогава стигали до... някъде до небето и облаците, до висини. Вятърът ме гъделичка, буболечки пълзят под хавлията. Лежа по корем, изпотена съм под мишниците, може би защото съм си махнала космите. Научих се да ги махам от Марина. Тя казва, че ги махам добре и се чуди как сама го правя. Обясних й, че опипвам кожата и установявам къде е останал някой косъм, после го отрязвам със самобръсначката. Марина обаче ми купи крем и вече е съвсем лесно. В кръста вятърът ме удря най-много, като в падинка. Но това са нежни удари, трептят меки пръсти, без да ме допират почти. Дали и в небето е подобно, като стигнеш? Влизам във водата с придружител. Разбира се, ако дядо и Мери не могат да ме видят, съм сама. Преди малко влязох с поляка Яшек, който летува тук от три дни. Станахме приятели, говорим си на английски. Боже, как съм мислила, че английският е кучешки език? Жалко, че Мари Кармен не го научи, щяхме да си пращаме говорещи писма... Не плувах, а само се потапях и изправях. Яшек се навърташе наблизо. Знае, че се записвам тихо сега, докато си почивам. Помня го добре как беше. Ще го разкажа все едно става в момента... Сигурно е минал половин час, откакто съм вътре. Дъното е разнебитено, но съм свикнала. Похлупвам се с водата, косата ми се намокря и натежава. Гърдите ми пък олекват. Изправям се пак, тръскам я и търся капчиците, удрям с ръце и крака. Иска ми се вълните да са много по-силни и да ме съборят. Да ме покорят, все едно мъничка съм и на произвола оставена. Яшек казва, че лицето ми е озарено от божествена светлина. Той е много религиозен. Настъпвам мидена черупка, потапям се и я взимам. ПОЧВАМ Клепките ми ще пламнат всеки момент. Като бях малка, предпочитах да съм на сянка, но вече харесвам слънцето, въпреки че не мога да го издържам с отворени очи. Облаците са прокъсани, защото ту се захлажда и сякаш е нощ, ту освирепява слънцето и тогава съм по-зле от оваляна в брашно тиквичка, крехко изпържена, махната от тигана и похлупена някъде, за да е мека. Гола съм, пъпли ми нещо по корема. То е нематериално. Над горната ми устна ме препича най-силно. Лекичко ме втриса. Край засега, дневнико! ПОЧВАМ Заспала съм в горещината. Сънувах, че е ранна есен и че живея с дядо и Мери на морето постоянно. Дори получаваме вестници. Сама съм в къщата. Излизам от банята и отивам за вестниците. Мирише на листа. Тръскам си косата и тя олеква. Движа се в пръст, въздухът е така тежък от задаващата се вечер. Още има слънце, него пък усещам чрез тялото си - не се покрива с тръпки, а се отпуска. Внезапно вратата се отваря и тогава се сещам, че дядо забрани да излизам днес на двора, защото не се заключвала. Навярно влизат крадци и ще се случи нещо. Хубаво ми е. Смело тръгвам натам и уж викам дядо. Той или те са потни и пушили. Протягам ръка и докосвам дреха. Изведнъж чувам: - Пък аз си мислех, че нямало самодиви. Ти май си забравила да се облечеш, а? Олеле, ще ми се кара дядо! Казвам, че съм забравила да се облека, и човекът се разсмива. Не усещам други. И аз се смея, без да знам защо. Смехът му е особен, някак грапав. Аз съм петнадесетгодишна и съм нетърпелива. За какво съм нетърпелива? Забива нокти в гърба ми и ми дръпва косата. Целува ме, Марина така се е целувала. Разпадам се. Нещо липсва, но не мога да разбера какво. Мъжът ме е притиснал, сърцето му тупти. Усещам, че... Срам ме е да го кажа! Ръката му се движи пак и тогава викам: - Аз, аз съм сляпа. За секунда сякаш ще каже нещо, после изчезва. Разбирам какво е липсвало. Имаше само енергии. Сега шумовете се връщат. Тръгвам с подкосени крака обратно и се събуждам. Цялата съм потна. Устните ми са подути. Толкова е странна! Миризмата на цигари... ПОЧВАМ Различавам киселите сливи от сладките, преди да съм ги опитала. По листата. Сладките дървета са различни от киселите и от още неузрелите. Аз насам-натам ръка прокарвам и вече знам какъв ще е вкусът. Обясних на Яшек и той опита, обаче не успя. Убедена съм, че в това, което расте от земята, има нещо като съзнание. "Като водно отражение", разсмя се Яшек. То е смутно, започваш да го разбираш само ако имаш търпение. Пъпли по кожата на цветето, продължава в милващия го въздух. И както аз не мога да виждам, така растящите от земята не говорят, нямат език. Това не значи, че не разбират по техен си начин. Знам го, защото чувствам растенията, които също ме приемат. Сладката слива е мързелива, дрямката й е постоянна. Много е вкусна, но листата на дървото й са просъхнали. Докато другото дърво е пълно с живот. Напънало се е да расте и тръпне от желания. Толкова е нежно дори и още преди да го пипна, че в такива моменти мечтая да съм листо на кисела слива. Да поемам сокове от земята и да ги изливам в протягащите се ръце. Да знам, че случайна ръка може да ме унищожи, но да не съм плът, която изпитва болка. Да се състоя от ципа, хлорофил и треперене. Има кисела слива в нашия двор, листата й стигат до моя прозорец. Копнея листо да бъда. Така ще съм земята, от която идвам и в която отиваме всички. И небето, от което идвам и в което отиваме. Лежа и се съсредоточавам в това. Муха ме стресна. Аз не виждам, а те не говорят, но не значи, че не сме истински. Цветята и дърветата, и храстите са риби, аз съм риба, обаче хората не знаят. Че ние само се изразяваме различно. Аз бях листо. Изобщо не болеше, когато едно дете ме откъсна и накъса на ситно. Дядо каза, че е хубав сън. ПОЧВАМ Когато отидох на дискотеката с тях, въобще нямах предчувствия какво ще се случи. Приготвях се целия следобед. Обзеха ме пак тъжни мисли. Знам, че всички мимики и жестове до съвършенство владея. В началото ги използвах насила, после по навик, а накрая ми станаха необходими. Трудно се разбира, че съм сляпа. Когато разговарям с някого, се ориентирам по гласа му и го "гледам" в лицето, в неговите очи над устните му, така че за незнаещите е почти невъзможно да разберат. Преди дядо се дразнеше все и казваше: "Ели, я се обърни към мен!" Аз пък се дразнех как не разбира, че и това нямаше значение. Не можех да проумея защо трябва да има. Нали го чувах? Караше ми се, че съм гледала покрай него, над него, през него, покрай ушите му или над косата. Също, че съм си затваряла очите. Мислеше, че не го слушам, и взе да ме учи: "Лицето ти да не е една вдървена маска, погледът ти да не се рее. Тялото, Ели, си има език, лицето също -научи го! Например запознаваш ли се с някого, подавай ръка." А когато ме водеше по улицата, ме караше да си държа естествено за зрящите главата и да се оглеждам. Аз пък си мисля, че ако всички веднага разбираха, че не виждам, щеше да е по-добре. А така сякаш се заблуждавам, че нищо ми няма, и още повече ми има. Понякога си мисля, че превъзхождам другите, защото съм по-концентрирана от тях. Зрящите се разсейват, мислите им като препукващи във вятър са, а аз мога с часове да не се отклонявам от някоя мисъл. Била съм целенасочена, твърди дядо. Познавам други слепи и те също смятат, че са нещо повече от останалите. Но понякога не се лъжа. Тогава знам, че в нас има дупки. Свърталища на плъхове в замък... Естествено е в такъв замък да има и духове. За това плашим останалите хора и те странят от духовете, които им напомнят, че всеки е уязвим. Приготвих се за дискотеката. Всички твърдяха, че изглеждам страхотно. Бях с къси панталони, защото това лято са модерни. Мери ми помогна в обличането. После Марина дойде и ме гримира. "Ако бях мъж, щях да се влюбя в очите ти", каза тя. Марина е хубава, така казват. Косата й стига до кръста. Била съвсем черна. Като кажат за нещо така, си мисля, че то няма край. Имала и черни очи. "А ти, Елиа, си като ангелче", спомена веднъж. Марина е по-висока от мен и е с четири години по-голяма. Тя ходи с мъж и много го обича, но никога не е стигала до небето. Ходи на лекар, който установи, че на нея нищо й няма. Да си призная, не я разбирам съвсем, макар че знам за какво става дума. Единственото лошо беше луната. Познавам я по въздуха. Мразя пълнолунията, един спомен имам. Дори проговарям като шестгодишна, когато се сетя. Бяхме аз, Марина, нейният приятел, Яшек и разни други. Тръгнахме пеша, не беше далече. Пиеше ми се ликьор, нещо сладко да ми оправи вкуса. Аз, разбира се, никога не пия алкохол. Дневнико, само ти знаеш всичките ми тайни. Но тази вечер и нощ бяха толкова странни, че дори на теб ме е страх да се доверя. Ако обаче тайните останат в мен, ще ми се пръсне главата. Може би бъркам последователността на всичко, но никога спомените ми за дискотеката не са силни. Винаги нещо се мени. Първото се случи, когато Яшек и аз поизостанахме. Стъпките на останалите затихнаха. Бях го хванала над лакътя, както правя често или защото исках да го усещам повече. ПОЧВАМ Гласът ми беше малко фалшив, като прошепнах: - Яшек! - Да, Елиа? - Целуни ме! - Какво каза? - Целуни ме! Не съм се целувала още, освен на един сън. Искаш ли? Запълнеността, идваща от дърветата, се усили. Шумът ме объркваше къде съм. В главата ми бучеше. Устните му бяха горещи. Бяха тънки. Целуваше ме, но не като мъжа в съня. И аз сбърчих устни. Най-накрая Яшек си пое въздух и каза развълнувано на полски, че ме обича. - Добре - отвърнах замислено някак. Тогава мислех за другия мъж. Около нас, в пространството, което виждах толкова мъничко, че можех да го прегърна, беше мечтата да бъда... да бъда... Изядена. - Обичам те, Елиа! - Тихо, Яшек, не говори. Опита да ме целуне пак, обаче тръгнах бързо. Звездичката проговори първо. После съседката умря и ме гони. Робер ми подсказа нещо. Ако разберат, ще ме пратят в лудница. Влязохме. Държах Яшек за ръката, обаче от известно време той май се държеше за мен. Исках само да танцувам. ПОЧВАМ Дядо често казва на гостите ни, че освен за храна съм имала и глад за природа, който бил много по-силен. Като малка не се замислях, сега вече защо е така знам. Защото с недъга си укротявам растенията и животните, а те мен успокояват по някакъв начин. Но щом влязох в дискотеката, реших, че ще забравя всички странности. Беше с дълъг дансинг и големи разстояния между масите. В хангари винаги се чувствам зле. Скачаха звуци и ме бодяха. Усилвателите бяха тежки сърца, които тупкаха в ритъма на мелодиите, и ушите ми заглъхваха. Беше с плочи, стържещият звук ме гонеше. Изведнъж нещо парещо ми се изсипа по главата, после залетя по тялото ми и аз извиках: "Светулки!" Казват, че те светели, мисля си, значи, че и парят. Яшек се засмя. Реших, че това е най-новият ми хит сред халюцинациите ми - светулки по раменете. Е, дори приятно беше. Момчето от плочите обаче каза, че е сярна киселина, и всички се разсмяха. Челото ми с напрежение се напълни. Яшек прошепна: "Хубаво е лед през лятото, нали?" Отдъхнах си. Не спирах да танцувам, не сядах да си почина. Равновесието ми е добро. Подът беше хлъзгав, така най-много обичам. Обичах Яшек. Или мъжа с миризмата на цигари? Трябваше ми чист въздух. Дръпнах го и го замъкнах. Преди малко то се случи отново. Както танцувах, студени пръсти ме хванаха за врата и се движиха заедно с мен, докато успея да спра. Протегнах ръка и докоснах кичури, които се зарониха. Някой изсъска в ухото ми: "Изяж мъртвите, изяж мъртвите!" Този път смехът беше още по-ужасен. Морето си издухваше дробовете, а вятърът изтриваше потта ми. Бях убедена, че не са я видели. - Целуни ме пак! Яшек не трябваше да разбере. Усещах дискотеката отляво, тежеше на лицето ми. Никой не трябваше да знае. Той ми измъкна блузата. Онази вещица повече не се появи. Бях деветгодишна, когато за пръв път поисках да танцувам. Протегнах ръце и се завъртях уж да полетя. Обаче се строполих на пода. Ставах и падах пак, и пак ставах и започвах. Сълзите течаха по бузите ми и капеха. Не ги триех, за да не забравя никога колко ми е било трудно. Едно ново чувство ми помогна - злобата, злобата към тъмното, което ме караше да падам. Коленете и лактите ми кървяха; роклята, която и без това не можех да търпя, се накъса. Вибрациите прииждаха в непоносим световъртеж, обаче не се отказвах. Нали дядо все ми говореше: "Аз се боря за теб, Ели, но и ти трябва да се бориш. Само ако двамата се борим, ще успеем!" Накрая стиснах пръсти, извиках от болка, отпуснах ги и наистина полетях. Тогава пак чух музиката. Щом затанцувах, звуците прогониха злобата и я замениха с любов. Никога няма да й позволя да се върне. ПОЧВАМ Тези чужденци обличат каквото им падне, си мислех, докато с Яшек танцувах. Той носеше памучна фланела и копринени шалвари! Не разбра какво се случи. Не беше висок, а колкото мен. Главата му беше на рамото ми. От него идваше топлина, искаше ми се да... Да не е той! Повече не можеше така. Не трябваше да го лъжа, защото беше толкова добър. А вътре в мен всичко искаше мъжа от съня ми. Казах, че отивам до тоалетната, взех си чантата и внимателно се измъкнах. Нищо не ме попитаха на входа и аз тръгнах. Исках да съм сама. Бягах към черната природа. Тя е навсякъде, където няма хора. За часове тези дни всичко се изменяше до неузнаваемост. Плодовете по дърветата, разправяше ми Мери, сливите и ябълките, почвали да червенеят. Гледаш, каза тя, едно дърво и нищо не виждаш, освен зелени листа, а след миг, щом само пак вдигнеш глава, вече е нашарено. Бог е в добро настроение, добави тихо. Стигнах гората. Клоните дращеха, без да оставят болка. Знаех добре къде е поляната и към нея тръгнах. Дърветата миришеха силно. От тях се изливаха ухания, разбъркваха се в главата ми и залитах. Пътечката се изкачваше и макар да я знаех педя по педя от разходките с дядо, все се удрях или спъвах. Но беше хубаво! Когато съм на тази поляна, се поболявам. Гълтам мирисите, шумовете, листа, храсталаци и сока на небето. Всичко потича от формата си и е по-сладко от захар! Като малка ядях черешите, размазвайки си ги навсякъде по лицето, макар че дядо и Мери стигаха до бой. Беше същото хубаво тогава. Ще си почина, преди да продължа да се записвам. ПОЧВАМ Намерих повече трева и легнах. Мразя луната. Енергията от нея е много силна, докато звездите не ги усещам. Луната примамва въздуха и издишва отрови. Напряга всичко, особено щурците, и краката им се изпъват. Тя има пипала, промъква ги в мозъка ми. Изсмуква доброто от мен и ме прави лоша. Тези щурци! Свиреха така омаяни, а вятърът в тревата прохъркваше, сякаш са се сгушили кълбо змии. Бях нервна, главата ми натежа. Нощта ме душеше, но все пак можех да си поемам въздух. Шумовете бяха невъобразими. По-точно, беше тихо, а всяко шумване просто се залепяше в лицето ми. По кожата ми там плуваше гората. Дневнико, дано не мислиш, че съм откачена! Няколко капчици - роса май, ме плеснаха и аз изтръпнах. Не беше ми се случвало никога преди - предчувствието за нежност. ПОЧВАМ Обожавам да вали, но не в София. Там дъждът е блудкав, с него са умили мъртвец. Когато завали, сядам на дървен стол на двора, облечена само заради дядо и Мери. Те се ужасяваха, но после ме разбраха, че аз не мога без дъжда, или, по-скоро, се успокоиха, защото никога не настивам. И седя, по мен се лее той. Някога капе рядко, изплезвам се и очаквам да се стичат в устата ми локви, а вместо тях скъпернически може да влети някоя капчица. Тогава ме дразни и настръхвам от неизвестността къде ще падне следващата капчица, не толкова от пронизващия вятър. Неумолимо намокря роклята, а кожата ми още не. Мисля, че повече обича парчето плат, и се дразня. Косата ми се пълни с капки. Когато пък е силен, тя става толкова тежка, че ме дърпа назад, иска да ме обвеси под тоя господар. Аз не мога да си представя "горе" като виждащите и може би затова усещам и целувките му. Той създаде дъжда. Той ме целува с дъжда до мокро цялата, което въобще не значи, че го имам и аз. Щом стана и до сливата отида, разбирам, че също толкова нежно, дори повече, е галел и нея. Дървото маха с листа и иска да се дръпна, не да ги трия по мен. Когато дъждът е най-силен, се завъртам и крещя. Небесната вода ме удря, всяка капчица е пълна със сила. Мери често пиеше хапчета за нерви и се оплакваше. Веднъж почти насила я накарах да седне до мен. В началото викаше, че ще изстине и умре, но след минута й хареса. Първо се умълча, после да бълнува започна. През нощта спала добре, а на другия ден изхвърли всичките си лекарства. И нея я беше имал. ПОЧВАМ Схванах се, затова се размърдах. Росата не стана дъжд и на небето нямаше облаци, иначе дишането ми щеше да е по-влажно. След горещината бавно захладяваше. Моят свят, голям колкото две същества, чиито върхове на пръстите вече едва се докосват, трудно допуска чувството за страх от някого. Той просто не ще се побере, той ще си има друг свят, който няма да ме интересува. И все пак малко се боях. Нощта беше направо жива, чувствах се като кост в гърлото й. Лежах до дънера, в който се бях спънала, макар че го знаех отпреди. Кората му беше драскаща и суха. Галех я и малко ме болеше. Повдигнах се и едва не заговорих, така ми се искаше да споделя с някого невероятните работи, които изпитвах за първи път. Самотното дърво ми беше като приятел. Не очаквах, че в умрялото дърво има толкова сокове. Лепило и мед се смесваха, имаше и още някакъв вкус - на гора, на кора. Бях притеснена в очакване на нещо. Всяко детство е малко мъртво, чак сега оживявах. ПОЧВАМ Имаше нещо на поляната и ме дразнеше, но не станах да проверя какво е. Дръпнах косата от челото си и го изтрих. Листата шумяха. Усещах клоните над главата си, макар че на притаено място бях и вятърът трудно ме стигаше - те предизвикваха трептене, махала прескачаха. А ако липсва трептене, вятърът ми пречи. Нямаше нито една изкуствена миризма, въздухът проникваше в мен наведнъж. Исках да хвръкна, да съм от гората част, да ми кацат птици и да ги люлея. Искаше ми се тревата да съм. Свалих маратонките и чорапите си и ги запратих нанякъде. Разсеяно чух как падат. Внезапно нахлу топъл въздух на плътни вълни. Облизах се и разбрах, че мога да го дъвча. Щом се наслои, се нажежиха ушите ми. Бях вътре в него, когато някъде надалеч морето удави започнал вик. Опитах да си повдигна поне пръстите, обаче ги нямах в този миг. И в топлия въздух имаше нещо непонятно, то владееше движението и ме притискаше, влизаше през носа и устата ми, през дрехите. Уморих се, а той се забавляваше. Щом му омръзнах обаче, веднага изчезна. ПОЧВАМ Това е миризмата, когато ти идва да пееш. Една особена приповдигнатост беше. Появи се внезапно, както и си отиде. Докато трая, нищо да ме съкруши не можеше. Състоянието преди не ми се беше случвало. Бях абсолютно щастлива. През деня горещината е енерция - трябва просто да изживееш и този ден. Сега обаче хлад преминаваше в тялото ми и то не искаше да е вече скучно. Само през нощта сме с космоса, чиито лъчи или енергии ме гъделичкат. Обичам нощите, защото те ме правят като другите, няма светлина. Дори ако през деня е хладно, не е същото, защото през нощта има много още. Нервност най-вече, тъй като природата спи. А тя е най-доловима, когато спи. Аз се изнервям, щом спи, и дращя по тревата, докато я разбудя. Отдолу лежат мър... мъртви... Дядо каза веднъж, че тревата е цветето на мъртвите. ПОЧВАМ Внезапно някакво животно изкрещя, след него друго и двете прошумяха отляво. Писъкът се заби в мозъка ми, сърцето ми се сви, после ми мина. Дали нямаше диви котки? Или мечки? Спомних си един сън на Иво преди много години. Сънувал, че го гонят кучета, но той ги убивал едно след друго с прашката. Накрая останало най-голямото. Иво насочил прашката и към него, обаче му били свършили камъчетата. Тогава кучето казало: "Ти уби всичките ми приятели, затова всяка нощ ще ти се присънват като живи. Винаги ще те преследват..." И действително Иво сънува живите кучета цял месец. Водиха го на лекар дори. Лекарят го разпитвал дълго. Иво си спомнил, че е видял един човек да убива с пушка бездомните кучета и близките му казали, че това е жестокост, докато той самият наблюдавал с възхищение. Разказваше съня си много смешно: "И тогава те, такова, дойдоха, после бягах, таковата..." Защо ли си спомних това? Може би заради моя сън, който и аз сънувам редовно. Дневнико, ти знаеш колко ме е страх. Околността потропваше по ставите ми. Нещо изпука и пак изтръпнах. Трябваше да се успокоя! Сънувам жаби. Може би защото едно лято в къщата влизаха. Не знам как все се промъкваха. Аз ги чувах да приближават, но не винаги и често ме стряскаха. Развиквах се, дядо и Мери тичаха и ги зашеметяваха с вестници, после ги хвърляха вън. Оттогава все сънувам крякане и очертанията им - меки и отвратителни, каквито ги бях пипала. ПОЧВАМ Клепачите ми лепнеха, когато чух глухото бучене. Не можех да определя дали от небето идва, от земята, или от другаде. Приличаше на движението на кръвта, прекарано през усилвател. После заглъхването остана. В селото разправят, че са виждали летящи чинии. И на летовници са се появявали. Дори слизали край самите къщи. Една жена разказва, че била сама с детето си, защото мъжът й бил през нощта на работа. И тогава дошла "чинийката" - точно така излизаше, защото жената била на първия етаж, а като надникнала от прозореца, чинията се намирала "долу". Жената се вцепенила. Чула гласове, викали я. Изпитала голямо желание да отиде при тях, но погледнала заспалото дете, скочила и се хванала за него. Това се повторило и през следващите нощи. Две момичета видели чиния над гората. Те били в селото пред къщите си. Погледнали насам и забелязали нещо кръгло с лампички по края. То се въртяло все по-бързо и се спускало, докато се изгубило от погледите им. Момичетата се прибрали. Едното в шок било, дълго сънувало кошмара, че я отвличат извънземни. Всички разправят подобни истории. Има и подозрителни работи. Момичето с кошмара получило възпаление, което не се лекувало с нищо. След шест месеца, когато вече я отписали, започнала да се оправя. Четоха ми някъде, че виделите чинии се разболяват лошо и често умират. Е, за теб, Елиа, такава среща ще е само миризма на стерилни хора, казах си. ПОЧВАМ "Мирише на стерилни хора." Поисках да разтъркам пръстите си, за да се разсъня, но да помръдна не успях. Ръката ми отказа да направи движение, кракът и главата - също. Май трябваше кофа с вода, за да се оправя. Разпръскваше се колебание на вятъра. Великани, застанали в кръг, си го подхвърляха. Това дори не беше вятър, а сънени удари. Те не ми пречеха да различавам, но косата ми се изправи. Толкова се уплаших, че скочих. В миг всичко се успокои. Тези от селото хич не мислеха, като разправяха такива истории. Говореха, че тъкмо над поляната летели между два и три след полунощ. Беше толкова красиво обаче, че отпъждаше страшните мисли. Тревата под мен омекна и вече не ми убиваше. Дърветата скриха луната, защото и отгоре омекна. Доядоха ми се ягоди. Или поне назъбените им листа. Дръпнах блузата си и на пъна я хвърлих. Приплака ми се като след къпане, когато бях малка. И като малка се натъжавах, само че не знаех какво ми се иска точно. Сега не знаех също, обаче то идваше. Разглеждах дълго веднъж статуя в един музей. Успях да се измъкна, за да бъда сама. Първо се уверих, че в залата няма никой. Мъжът беше изправен и държеше в ръката си топка. Лицето и косата му бяха хубави. Беше гол, нямаше дори сандали. Притиснах се леко към статуята за няколко секунди. Не разбрах защо го направих, беше ме срам, молех мъжа да не се сърди. Вечерта Мери ми слага компреси на челото, сънувах кошмари. Сега той идва през гората. Вдигнах капака и пипнах циферблата на часовника си. Беше два и половина. ПОЧВАМ Приближаваше не от далечината, а от съвсем близо. Мраморните му крака излизаха от морето, усещах го солен и силен, с мирис на водорасли. Заопипвах за блузата, но я нямаше. Понякога искам да си сложа червило не заради другите, а само за себе си, обаче за мен е все едно устните ми дали са "червени", "кафяви", "бледи". Кафето има вкус на кафе, без да влияе цветът му, и това е най-хубаво - когато всяко нещо е само то. А не устни, които са и "червени". И все пак ми се ще да ги намажа. Сега, когато се записвам, си го припомням съвсем точно. Така пак съм там и не лежа на леглото с диктофона, а изживявам... ...Как за първи път в живота ми ме досрамя и посегнах да се покрия с блузата. Да не повярваш. Мои приятелки са ми казвали, че ги е срам голи, защото нямали хубави тела, отзад били увиснали, краката им дебели. Някога всички хора бяха красиви, но после погрозняха - нещо стана. А някои от приятелките ми наистина са дебели и дори аз, която не виждам, внимавам да не ги докосвам. Потопена съм в миризма, вдишвам и ми мирише на дядо, когато бях съвсем мъничка. Помня, че си сипваше от голямото шише в едно малко шише и отпиваше. Чувах как преглъща дълбоко и целия свят забравя. Аз бях така, когато аках. Той се умълчаваше и само шишетата подрънкваха; от липовия чай или от захладената вечер, а може би от дядо, ми се дремеше. Издишвах едно "у-у-у", хвърлях гумения заек, облягах се на стола, както си седях на пода, и дишах само. Е-ли, Е-ли, Е-ли, тиктакаше часовникът и ме обземаше спокойствие. Нищо не можеше да ме нарани. Е-ли, Е-ли, отмерват стъпките на каменния мъж. Искам да не го дочакам! ПОЧВАМ Ненадейно дойде страх, разпростря се и ме притисна. Не може точно да се опише, защото всеки страх е различен от някой предишен или от следващите... Страх ме е, гъмжи от докосвания. Коремът ми е студен, като след дълго изпотяване. Има сили, които са наоколо, все едно, че съм на гробище. В този миг сякаш от самата мен изквака жаба. Сърцето ми се преобърна. Май беше дървесница, но не ги различавам добре. Лятно време, и то през нощта, да изквака? Какво я събуди? Внезапно толкова смешно ми стана, че напрежението се спука. Все още потръпвах, обаче чух топлината да се връща. Космосът е пълен със звуци през нощта, приличат на въздишки. Често се движат разни неща, чиято тежест пулсира. Имало падащи звезди, но аз не вярвам в тях, защото никога не чувам приближаване. Освен ако не са наистина мънички, колкото моята сребърна. Иво ми беше казал, че една звезда му паднала право в устата и я глътнал. Все едно било сурово яйце. И вярно, че дълго миришеше на яйце. Веднъж той ме целуна, както гледал на филм. Доближи неговите устни до моите и ги притисна, не помръдна една минута. Обаче аз не знаех, че го правим като на филм. Накрая ме засърбя носът и се дръпнах да се почеша, а Иво кихна. Искам пак такава целувка, да не ми излиза от ума. ПОЧВАМ Ужасно бавно минава времето. Вдишвам и издишвам за вечност, а стъпките се чуват все по-близо. Пука настъпаната трева. Време е! Щом ме докосне, ще изчезна. Добре, че пак е топло, и сякаш не съм на земя, а на пух. Ще ме погали ли? Тук е вече! Сега разбрах - срещали сме се и преди. Миризмата на цигари е още по лицето ми, макар че беше отдав... Ох, ще си почина пак. ПОЧВАМ - Аха! Значи, отново ти! Пък аз мислех, че самодивите никога не носят маратонки. - ... - Тогава каза, че си сляпа, и избягах. Сигурно ме мразиш. - Не. - Топло ли ти е? - Да. - Обичаш да си без дрехи, нали? - Да. - Прибери си маратонките, беше ги хвърлила в най-големите храсти. - Да. Признавам, не си бях представяла любовта така. Той първо с блузата ме покри! Беше най-значителното чудо в живота ми. Целуна ме по бузата, после отлетя в пространството. Сигурно оттам ме гледаше, какво друго един зрящ можеше да прави? Миризмата на цигари убиваше неговата, колкото и да се мъчех, не можех да я доловя. Бяха евтините цигари и те ухаеха по-хубаво от всичко. Погледът му, или, по-скоро, силата, която идваше от лицето, я усещах добре. Не знаех как изглежда, защото посегнах да го пипна, обаче се дръпна. Тогава чух сърцето му. Неговото тяло дойде до моето и чух. Езикът му беше солен, а аз бях вцепенена като кукла. - Искам те! Искаше ме. Желаеше мен. Исках да говори повече, но той мълчеше. Така исках да каже нещо, за да се успокоя. Вдигах ръце да го достигна, обаче все се дръпваше и накрая разбрах, че не иска. Не знаех защо. - Хубава си! Хубава си, Елиа! - Знаеш името ми? - Знам го. ПОЧВАМ Той легна до мен, а аз си загубих гласа. Ноктите му се впиха в гърба ми, като тогава в двора. Някаква сила ме пълнеше и от това бях безсилна напълно. Разкъсваше и отлепяше мъжът кожа, аз жертвата бях, която ще опече. "Изяж мъртвите, изяж мъртвите!" - може би проумявах смисъла. Идваше ми да го убия, да замахна и да умре, за да мога да правя каквото си искам. Ще изям и последната хапка. Той обаче е жив... ПОЧВАМ Значи любовта била такава. Марина доста ми беше разказвала за нея. Шумяха клоните, сякаш ще закапе всеки миг, и млъкваха. След малко вятърът в друго дърво свистеше, а мъжът разбъркваше косата ми. - Ще завали. - Не, няма никакви облаци. - Ето, започна! - Не вали. - Тогава е роса. - И роса няма. - Аз цялата съм в капки. - Не виждам нито една. - Кой е казал, че се виждат? - Кожата ти блести. - Обичаш ли ме? - Обичам те. - И аз. Вали. - Чуваш ли, вали? - Добре. - А какво е това там? - Къде? - Ей там. - А! Сега го видях. Голям камък. Как го усети? - Наоколо е празно и той все едно ми убива. От началото ме дразни. Водата се пързаля по мен. Искам права да полетя, с разперени нагоре ръце и небето да ме всмуче, бавно да потъна в меката му ципа. Винаги съм я имала тази мечта. В нея усещам, че самият въздух е плътен и че ме прехвърля нагоре. Той е по-рядък от облаците, но също ме всмуква. Тази мечта... Че плувам в океана от звезди. Душата ми се рее едновременно във вода и небе. Безумно се привличам от горния свят. Душата ми иска да се отскубне от плена на тялото ми и да плува насам-натам без никакво усилие. До болка чувствам, че всеки миг ще се отлепя и ще съм горе веднага. Амнезия ме е обвила, но се долавя представата как се катеря, преодолявам височина, протягам ръце и звездите ме придърпват за секунда. Сгреших, не за секунда, това изобщо не се измерва във време, то е някакво друго измерение. Стигам Луната, минавам я. "Политам" не е точната дума. Стрелвам се, минавам небето и отивам толкова далеч! Правила съм го някога. Аз не съм плът. Физическата плът ми се струва толкова далечна. Земната материя ми е чужда. Значи небето е било първо? Не издържам да мечтая за него. Боли ме паметта. Копнея да се върна в моя дом, в нашия дом, на всички хора, който сме напуснали. Или може би беше само моят дом. ПОЧВАМ Помня дума по дума всичко... - Истина ли е това, което каза? Че ме обичаш? - Да. Краката ти са розови. И горещи. - Какво правиш? - Осветявам те с фенерче. ПОЧВАМ Самолетите така се чуват! Минават често и ако се заслушам, ще ме побъркат. Те са на различна височина или някои са по-мощни. Дневнико, това не е свършило, нали? През две-три минути се чува нов, шари насам-натам и вибрациите им се наслояват във въздуха. Скърцат в мислите ми, но не мога да ги отстраня. ПОЧВАМ Мъжът ми говореше: - Тогава избягах, защото се изплаших от теб. За миг те усетих като саката или луда. Знаех за теб, но не бях те виждал коя си. Помислих, че си на гости в тази къща. Цял живот съм бил моряк и съм си нямал работа с нещо по-сложно, преди да се появиш. Аз пък обичам и Яшек! - Как ме намери сега? - Видях те и те проследих. - Но ти не дойде веднага. Два щуреца не млъкват - звук между "у", "ъ" и лошо "р", който да се опише не може. Свирят ту заедно, ту един след друг. Земята се просмуква в кръста ми, ледено-мъртва. Дърпа ме надолу, към другите, не може да понася живи хора. Докато има и един жив човек, ще е нещастна. А може би е точно обратното - храни се с моята енергия, затова й е нужно да дишам? Селото е близо, чувам го. Зрящият не възприема звуците така. Защото съм сляпа, те за мен са много важни. Понякога, както е в този миг, както беше в онзи миг, са всичко. Аз съм в центъра им, обвили са ме. Подозирам, че за мен това е, на което зрящите казват: "Светват светлинки тук-таме." Само че светлините едва ли са толкова различни една от друга. Само селото е цяла звукова феерия - лаещи кучета, от кафенетата музики, дори понякога ми се струва, че чувам тръшване на врата, но знам, че е невъзможно. За приказността тогава виновен беше най-вече мъжът. Отиваш си, нощ! За втори път си отиваш сега, когато си спомням и най-малката подробност от теб. Хладно е и някак ми се плаче. ПОЧВАМ Веднъж пътувах с дядо в раздрънкан автобус. Цял ден се бях пекла и защото нямаше време, тръгнах, без да се изкъпя и да си измия косата. Бях уморена, облегнах се на седалката и ми се прииска да пристигнем по-бавно. Тогава шофьорът пусна любовни блусове. Първата песен беше с текст от миналия век, но поетът знаеше какво се таи във всички ни в този автобус. Убедена съм, че и другите не бяха задрямали. Аз осъзнах, че любовта е била същата преди хиляди години. - Защо не даваш с ръце да те разгледам и да те запомня? А и... - Да? - Шепнеш. Когато си тръгнеш, няма да познавам гласа ти дори. - Най-добре поспи. Нали каза, че нощта си отива? - Не го казах. Само го помислих. - Лека нощ, Елиа! Дай да те завия. Заспах веднага и нищо не сънувах. ПОЧВАМ Напичаше ужасно. Полъхва отляво, но не успява да ме прехвърли. Само мухите, врабчетата и едно-две кучета не са смазани. Потта тече по врата ми. Лежах и имах чувството, че съм се отпуснала в самото слънце. Като някога беше то, когато броях до двадесет. Дървени колела чух далеч, а във въздуха самолет. Събудих се току-що. Внезапно хладни капки ми паднаха по лицето и очите ми се отпуснаха. Засмях се, морякът беше още тук! - Искаш ли да отидем на сянка? - Не. Музиката от плажа достигаше до нас. Част от мен заспиваше от силното напичане, а друга се събуждаше за още непознатото нещо. Бях камък на морския пясък, безформен и изплъзващ се, а той да го задържи се опитваше. А може би той беше камъкът и аз се опитвах да го задържа. Или пък и двамата бяхме нещо много несигурно в живота на другия. Колкото до моите усещания, те не бяха само телесни. Нещо от възторг ликуваше. То се радваше и подскачаше, и обичаше моряка. Беше влюбено в моряка. ПОЧВАМ Слънцето беше... там някъде. Имаше мириси и звуци, но и те бяха някъде. Вече бях различна от преди. Свикнах с цигарите, тогава улових и друго - море. Мъжът беше пропит и с престояли мидени черупки, с полепнали по тях водорасли. Обещах да не го докосвам, обаче исках. Не печеше чак нетърпимо, изобщо нищо не се случаше в света, освен моята любов. Това нещо, "любов", дали можеше лесно да свърши? Не щях да си тръгвам, макар да знаех, че дядо и Мери се тревожат много. Не ме интересуваше, че те се тревожат, защото само морякът беше важен. Любовта приличаше на крехка и нямах време за губене. Каквото и да беше направил тогава, щях да го приема. Всичко щеше да ми се струва любов. Нищо не ми беше по-нужно от този мъж. Знаех горе-долу какво предстои, но той не искаше да стане сега. Защо ли? Нямах никакъв опит. ПОЧВАМ Той донесе дрехите и ме облече. Идваше ново свечеряване. - Опиши ми цветовете, моля те! Хванах го и ме поведе. - Небето е розово, ще духа вятър. Внимавай, поемаме курс наляво! Ти си кафява, с коса като ръж. Наоколо има сини цветя... Остави ме пред вратата, зад която за първи път се срещнахме. Мислех, че ще го няма до утре. Дори името не му знаех. ПОЧВАМ Лесно с Мери и дядо се оправих. Кой знае защо, не ми се скараха. Оттогава нищо не се случи. Само от време на време се събуждах през нощта без причина и отивах до прозореца. Наклонявах се към шумовете и се заслушвах. Вън имаше толкова живот, че разбирах. Не беше свършило, а предстоеше. Докосвах сливата през мрежата и чаках. В града е друго, откъсната съм от истинските енергии. Сетивата ми са притъпени, защото шумовете са изкуствени. Вярвах силно, че морякът ще се върне, но всеки от тези две по триста шестдесет и пет дни отнемаше от увереността ми. И тялото ми да забравя започна. Други мъже искаха да бъдат с мен - те твърдяха, че заради красотата ми, обаче за някои подозирах, че и заради богатството на дядо. Аз чаках моряка. Тук, дневнико, щях да свърша. За нощта ти разказах доста по-късно. Но се налага да те продължа. Тази касета все пак ще е последната. Щом опиша и това, наистина ще привърша с теб. То се случи преди месец, в апартамента ни... ПОЧВАМ По това време един тридесетгодишен мъж започна да ме преследва. Казва се Николай, но иска да му викат Ник. Запознахме се на парти и оттогава ме преследваше. Там е работата, че дядо има много пари и някои, щом разберат, стават доста упорити. Той ми е завещал всичко, така че не е трудно да си го обясня. И все пак не бях подготвена за това, което се случи. Ник не се притесняваше да ме разпитва за завещанието на дядо. Имаше голямо самочувствие. Излъчването му беше неприятно. - Ах, каква хубава женичка ще ми бъдеш, Ел! Наричаше ме "Ел" и ме дразнеше това, но си мълчах. - Хайде, отпусни се, Ел! Все си напрегната, като ходиш. Няма да се блъснеш никъде, щом съм с теб. Няколко пъти се срещахме на партита. На втория ме ощипа, докато танцувахме. Заковах се, без да зная какво да правя, а той се разхили. Поеледния път пак ме ощипа. После седнахме в усамотен ъгъл и внезапно... Внезапно стана много нахален. Аз изпищях. Дръпна се бързо. Сълзи напираха в очите ми, обаче успявах някак да се сдържа. Най-накрая проговорих: - Изчезвай, изчезвай! Другите едва ли разбраха, във всеки случай не се намесиха. Тогава гласът на Ник в лицето ми прозвуча: - Ако ги нямаше прислужничките на дядо ти, Ел, щеше да си това, което си. Никой нямаше да те погледне, ти си инвалид. Не разбираш ли, че само заради парите му те забелязват? Иначе си кръгла нула, не попадаш в никоя класация. И който и да се ожени за теб, ще ти изневери още първата нощ, нали няма да видиш. Може и в леглото ти да го направи. Разплаках се. Избута ме на терасата. - И запомни добре! Жена досега не ме е отблъсквала. А аз не забравям лесно... Бях толкова съсипана, че всяка стъпка ми костваше усилия. Едно момче ме закара до вкъщи. Прибрах се и тръгнах към стаята си, като отпратих Мери. Хвърлих се на леглото. Мислех, че веднага ще заспя, но задушно беше. Челото ми гореше, обаче не исках да събуждам никого. Станах някак, отворих всички прозорци и пак легнах. Чувствах се като пребита. Мина камион и се заби в мозъка ми. Внезапно страховете от последните нощи се засилиха, сякаш бяха музика, която с едно завъртане на копчето загърмя. ПОЧВАМ Дишах и мислех бавно, идваше ми да охкам от някаква тъпа болка в главата, но ме мързеше. Коя бях в този свят, заобиколен от други светове в безкрая? Защо се чувствах на чуждо място, сякаш от звездите съм паднала? Или от земята изскочила? Трудно дишах, липсваше ми нещо живо. Цветята в саксиите не ги достигах, а нямах повече сили да се движа. Мотори и камиони бучаха и ме разтърсваха. Инвалид. Копнеех за къщата ни на брега и за пясъка, по който вечер бягах, без опасност да се блъсна. Не ми се живееше повече. Трябваше да уча нещо, а и това не ми се правеше. Пък и учението ми вървеше лесно. Кожата ми се покри с тръпки, нещо ставаше вече няколко нощи. Щом лягах, ме обхващаше страх - че някой ще ме докосне. Бях уверена, че ще ме пипне. Въртях се и събирах чаршафа. Не можех да заспя до сутринта, пипах стрелките в часовника с овлажнели пръсти и мразех този апартамент. Започна, откакто случайно чух как Мери се оплака на дядо: - Има призраци, сигурна съм. Оня ден станах в полунощ и отидох до хладилника, бях нещо гладна. И какво, мислите, видях? Върху него кацнало блестящо кълбо! Аз спрях, а то заплува насам-натам и после се изпари. - Мери, това са дивотии, престани, че ще изплашиш Ели, ако те чуе! - Точно заради нея... - Какво? - Не знам как да ви го кажа ? - Казвай! - Знаете ли, с всичко това тя е свързана. Но не бива да научи, за да не се тревожи. Само като е тук, се случват такива работи. Най-страшното беше миналата нощ, затова и споделям с вас. Както си лежах, чух, че Ели се връща. Не станах, защото не ме повика. След няколко минути лампата внезапно се спука. Аз напоследък не загасям. Станах и тръгнах да търся нова крушка. Точно пред вратата обаче нещо ме накара да се обърна. И знаете ли какво видях? Изстинах от ужас. Почти до мен стоеше светла фигура, прозрачна, с очертания на човешко тяло. Тъкмо да извикам, и изчезна. - Ти си сънувала, Мери. Скрих се, преди тя да излезе. От нощта след този разговор се появиха страховете ми. Усещах с лицето си, че има в стаята ми някой. Не чувствах топлината му, но се страхувах, че ще ме пипне. Докато то се случи! ПОЧВАМ Вратата се отвори и затвори веднага. - Кой е там? - попитах тихо. Не чух стъпки, обаче усещах присъствие. - Дядо, ти ли си? Мери? Ще викам! Тогава нещо между ръка и течение ме пипна и в миг се успокоих. Вече не се боях, протегнах пръсти и го докоснах. Няма думи в нито един от езиците, които зная, за да опиша това. Не усещах кожа, по-скоро - гума без плътност. Сякаш му влизах през тялото. Бях убедена, че ако си стисна ръката, ще го смачкам или ще мина през него. Ей така си представях облака. Докоснах главата и вътрешностите ми се разлюляха - нямаше уши, нос, очни кухини и уста! Нямаше и коса. Само пак тази материя. Вятърът клатеше пердето... "Силният вятър, който духа навсякъде и остава винаги на небето..." Внезапно фигурата започна да се променя. Тя взе да се втвърдява, да добива други очертания и замириса на пръст. Пръстта беше над мен и плесените. Мухъл и дълги коси, които се разпадаха. Мъртвата се наклони и ме целуна по устата с тънки, ледени устни. Тежеше, изпи ми дъха, най-накрая се отдръпна и прошепна: - Изяж мъртвите, изяж мъртвите! Каза го почти мило, скочи и трясна вратата. След не знам колко време разбрах, че стискам ръце. Щом ги отпуснах, кичурите се поръсиха. Задушавах се и хриптях, може би умирах. Ще продължа по-късно. ПОЧВАМ - Хайде, изпий го - чух гласа на дядо, като вкаран в кула. В устата ми горчеше, затова не усетих вкуса на сиропа и чашата. Само помня, че дядо ми помагаше, защото сили нямах да я държа. Потече по лицето ми и внезапно изтръпнах. - Махай се, махай се! - Спокойно, Ели, няма никой. Сигурно си сънувала кошмар. Приспа ми се, успокоителното действаше. - Имаш ли да ми кажеш нещо... Какво те притесни? - Не, дядо. Сънувах лош сън, но не ми се говори за това. - Знаеш как се казва за сънищата - да си вървят след нощта. - Дядо, исках да те питам. Мислиш ли, че някой може да ме обикне? - Нали аз те обичам, Мери те обича. Кой не те обича? - Не, искам да кажа някой... Някой друг мъж. - Разбира се. Толкова хубаво миришеше дядо! Пердето полъхваше право в ухото ми и ми напомни гумения призрак, коли не минаваха. - Разбира се, че ще те обикне. - А знаеш ли приказката за Хубавка и чудовището, дядо? - Знам я, Ели, колко пъти сме ти я чели с Мери... - Сега аз искам да ти я разкажа. - Добре, започвай! - Никой не харесвал чудовището, нали от тях било различно. А не знаели, че е само омагьосано и че за да се развали магията, трябвало някой да го обикне. През деня то убивало, защото се озлобявало. Но после, през нощта, пещерата на дворец заприличвала и се изпълвало с надежда. Като напролет. Тогава плахо се показвало навън и се молело: "Моля ви, дървета, опитайте да ме обикнете! Моля ви, камъни, опитайте да ме обикнете! Моля ви, небе и звезди..." Молело и ливадите, цветята, зверовете, обаче никой не го чувал. Змеят се побърквал от мъка и се изпълвал все повече с ярост, защото имал буйна кръв. Унищожавал всичко, след което се връщал в скривалището си. Един ден по пътя минавала Хубавка. Щом видяла чудовището, тя веднага усетила доброто му сърце. Отишла при него, без да се отвращава от грозотата и люспите му, и го целунала. Знаеш края, дядо. Спиш ли? Ще ти кажа - и в мен една принцеса има. - В теб обаче няма звяр, момичето ми. - Това не е важно. - Кое е важното тогава, Ели? Обичта? - Важното е, че обикновено не те омагьосват случайно. Чудовището не са го омагьосали случайно. - Но теб - може би. - Не, аз чувствам, че има също причина за моята слепота. - И ти търсиш твоята причина? - Търся я. - А защо попита ще те обикне ли някой мъж? - Това е друго. Надявам се, когато приказката свърши, да съм още млада. Сега градът ставал "светъл". Заспах с тази дума. ПОЧВАМ Имаме западно изложение и стаята не беше нагрята. Дядо беше затворил прозореца. Протегнах се, напипах ябълка и я взех. През същото това утро дядо не можа да стане. Мери ме повика объркана - току-що беше дошла след почивния си ден. Отидох до леглото му и го прегърнах. Разплаках се, когато дойде линейката. Той каза да не плача и че ще се оправи. Можеше да остане в болницата, но не поиска. Мери се грижеше за него. Дядо почти не ставаше от леглото, беше се парализирал. Аз разбрах всичко, защото напомняше тайната. Случило се, като ме оставил и да си легне отишъл. Казва, че заспал, а на сутринта опитал да стане и не успял. Това ми заприлича на някои мои лъжи. И аз съм го лъгала така, за да не се притеснява. Всичко мога да изтърпя, обаче не и това, което се случи на дядо. Ще разбера дали онази мъртва му е направила нещо или гуменият мъж. Когато тайните се върнат, ще съм подготвена. Сега трябва да оставя дядо за известно време, макар че ми е много мъчно. Той няма да ми се сърди, защото не може да се сърди. От няколко месеца се срещам с една писателка, която пише книга за живота ми. Щом разбра, че съм сляпа по рождение, веднага прие. Бях решила, ако почувствам, че си струва, да й дам да слуша дневника. Вече мисля, че може някак да ми помогне, тя знае много за мен. Затова ще й го дам и после ще замина за морето. Ужасяват ме психиатрите. Защо ли избрах точно нея? Вероятно защото е млада. И не искам лекарите да ме разпитват като Иво след съня му. Не знам как да те завърша, дневнико. Нищо не ми хрумва. Дядо все казваше: "Да се борим заедно, Ели, само така ще успеем!" Аз ще го спася от тези, които ме преследват. |