Мария Павлова

2.    Освен касетата имаше и кратко писмо, написано на обикновена машина. Елиа ми съобщаваше, че заминава за морето. Щяла да бъде в къщата с една жена от селото, която ще се грижи за нея. Мери оставала при дядо й.    Искаше да обмисли странните неща. Пишеше, че ми има доверие, но че точно сега трябва да е сама, затова да не я търся. Молеше отново абсолютно на никого да не давам дневника и да не се съветвам с психиатри.    Желаех да й помогна, не само заради книгата. Тогава обаче съдбата ме завъртя на сто и осемдесет градуса, сякаш висш разум ме наблюдаваше и точно в промеждутъка между срещите с Елиа ми сервира такава история, че свят ми се зави. Дали за да ми запълни времето? Или за да ме отклони от нея? Сигурна бях само, че и аз се влюбих като никога.    Във всеки случай забравих Елиа. И досега не мога да преценя виновна ли съм за ужасните неща, които последваха.    * * *    Когато срещнах Мартин, нищо не предвещаваше, че ще се разрази буря. Знаех, че изглеждам добре, но това си беше дадено по рождение на хиляди жени. Не че съм се съмнявала, че любовта зависи и от съвсем други работи, ала точно тогава не се надявах да се появи. Така че, когато видях на три метра Мартин, нищо не стана.    Той дойде, когато мислех, че в близките години няма да ми се случи нищо. Нощите ми продължаваха да са пълни със самота. Иначе, беше лято само за любов. Задръжките падаха, ала аз бях сама. От самотата ми се създаде желание за игра - толкова силно, колкото самия живот.    За пазара си спомних, защото срещнах Мартин именно там. Мъкнех се в горещината от щанд на щанд, когато го зърнах. Гледаше ме. След малко забелязах, че върви след мене и купува същото, каквото и аз. Стана ми смешно. Беше горещо, от време на време захладяваше само колкото да си поемеш дъх.    Не знам дали бих го харесала толкова, ако не беше в оня ужасен вид. Носеше жълта шапка с прихлупена козирка. Не се усмихваше, но гледаше някак много... Много жизнено, обратно на умората ми, която стигаше до безчувственост. Беше с къси панталони и тениска, аз също бях с нещо късо. Имаше лека несъразмерност на лицето, която до края не можах да разбера каква е, и точно тя го правеше така привлекателен.    През цялото време на нашата връзка се удивлявах от енергията на Марти. Той имаше в излишък и за двама ни. Бях гледала как едно куче пие вода - надвесено над кофата, я поемаше на един дъх, подтичвайки, докато се зареди и хукне отново. И Марти пресушаваше изпречилите му се неща, без дори да спре. Тази жажда мъничко ми стана позната.    И двамата носехме вече препълнени чанти, но не ми тежеше. Реших да се скрия между хората. После спрях и погледнах назад, нямаше го. Тъкмо щях да продължа, когато го видях от другата ми страна. Стояхме пред отрупана маса и Марти ми подаваше огромен портокал.    - Мерси, но едва ли ще се справя сама.    - Чудесно!    Направи ми знак да тръгна след него и го последвах. Той си запро-бива път с протегната ръка, сякаш промушваше тълпата с портокала.    Марти ме настани и остави чантата си до моята на земята. Погледнах го прехласнато, оттук нататък щях да го гледам така.    - Искаш ли сладолед?    - Искам.    - Голям ли?    - Може.    Щом донесе двата сладоледа, започнахме нещо като надпревара, без да проговорим. Аз само поглъщах и гледах как неговата чаша се изпразва, страхувайки се да не изостана.    - Още по един?    - Добре.    - А портокала?    - Не искам.    И отново започнахме, от бързането ме побиха тръпки. Не знам какво ставаше, но ми харесваше. Зарязахме чантите и тръгнахме да се разхождаме. Марти обаче се върна за портокала, а на входа на пазара го даде на едно циганче. Бях сигурна, че ще го изяде на един дъх, и то омаяно.    - Как се казваш?    - Мартин. А ти?    - Ева.    Мартин значи, с ударение на "а". Никога не съм се разхождала така. Ние почти препускахме. После се загубих, тоест забравих откъде сме минали. Разбира се, още не подозирах, че ще бъде голямата любов. Мартин се заглеждаше във витрините и в жените, а аз в него. Изведнъж забелязах колко красиви момичета минават край нас. Те дори се обръщаха след него!    - С какво се занимаваш?    - Аз ли? Пиша книга.    - Ами!    - Да.    - Първата ли ти е?    - Не.    - И за какво се разказва в нея?    - Докато я напиша, на никого не разказвам. А ти с какво се занимаваш?    - И аз не казвам. Не ти ли се говори за книги?    - Не.    Погледна ме с такава сила в очите, че ми се прииска да съм негов двойник, и купи по един "хот дог".    - Като ядеш много, не напълняваш ли?    - Ти, като ядеш толкова, как не си дебела?    - Обикновено ям по-малко.    Говорехме си глупости. Мартин повечето време разказваше вицове, накрая разказах няколко и аз. И стана почти като в един виц. Реших, че ако ми предложи да отидем у тях или у нас, ще отложа засега. Ако ме покани вечерта някъде, ще се поколебая, преди да се съглася. Обмислях и други подобни варианти, когато изведнъж каза:    - Трябва да тръгвам, че имам работа. Приятен ден, ще дойда утре в девет да те взема от същото място.    - От пазара ли?    Кимна и изчезна в едно такси, а аз спрях и запреглъщах. Такъв вариант изобщо не ми хрумна. Влязох в първия магазин и си купих парфюм, за да ми мине. Беше доста скъп, затова ми мина бързо. Пък и не беше фатално, просто явно имах мръсно подсъзнание. Така е, дори си прекарах добре следобеда. Внезапно някаква кола заби до мене. Помислих, че съм под нея, и докато пулсът ми се оправяше, Мартин подаде глава от прозореца.    - Хей, я се наведи за малко! Забравих да ти кажа нещо.    Наведох се, той ме целуна и кимна на шофьора. Аз извадих парфюма от чантата си, хвърлих го в първата изпречила се пред очите ми кофа за боклук, и продължих отново успокоена.    Нощта изглеждаше невероятна. Никога не бях подозирала, че има такива нощи. Марти ме заведе извън града, спря колата някъде в пръстта, така и не разбрах как стигнахме дотам, и изгаси фаровете.    Имаше доста звезди. Лежахме на одеяло и гледахме, Марти ми хвана ръката. Получих конвулсия в стомаха.    Дори в мечтите си не бях молила за такова нещо. Той живееше в мига, но правеше всичко миговете да са невероятни.    - Пожелай си нещо, Ева, падна звезда.    - Пожелах си. А ти?    - И аз.    Бях забравила колко ниско са звездите понякога. Нямаше луна, значи щях да спя добре. Носех дълга рокля, защото мислех, че ще ме води в изискано заведение. Марти беше с дънки. Чувствах, че се радва от всичко, което му се случва. Всъщност на по-изискано място не съм била.    Дойде ненадейно на другия ден. Появяваше се все така, сам решаваше кога и къде ще ходим, но на мене ми харесваше. Знаеше къде живея, защото ме изпрати след звездите, и все пак се изненадах, като го видях. Беше с три четвърти панталони, тениска и шапката.    - Набола ти е брада.    - Така ли?    Хвана ми ръцете и се погали.    - Наистина е набола.    - Не е лошо. Обичам да боде.    - Приготвяй се, отиваме на плаж!    - Кога?    - Щом си готова. Чакам те долу.    Нима светът се въртеше около това дали ще съм с черния или с белия бански? В момента проблемът ми се струваше неразрешим. Накрая сложих черния. Марти също беше с черен.    - Хей, защо си без разлика?    - Пека се на терасата.    Нямаше я обаче магията от миналата нощ. Не влизах в мръсния басейн, защото се страхувах от болести. Пясъкът беше пълен с камъчета, на цимента се схванах, мъжете гледаха неприятно. Изядохме по един сладолед и Марти каза, че тръгваме. Вече свиквах с изненадите и дори не попитах къде отиваме. Пътувахме доста. Заведе ме до някаква река, наоколо имаше дървета. Спря колата и затърси скрито място. Откъснах си от малките листа на един бряст.    Прекарахме великолепно, бягахме, къпехме се. Може би си въобразявах, но тук слънцето беше друго. Когато се уморих, сложих чаршафа до Мартин и легнах на големия камък. Мравки плъзнаха по краката ми, той ги махна. Или може би беше обратното - Марти ме докосна и по мене плъзнаха мравки?    - Топло ми е.    Щом го казах, ме взе и скочи във водата. Ако това можеше да се нарече прегръдка - докато намерим равновесие, тя беше първата. После отново легнахме. Очаквах да ме целуне. Взех леко да се озадачавам. Поглеждах го как лежи, клепките му бяха тънки, а миглите дълги. Бил е красиво дете, представих си, че се смалява, става по-нисък, по-дребен, появяват се пъпки, после изчезват, смекчават се чертите на лицето му, кожата е розова и нежна, и ето го на четири-пет години.    - Чудиш се, че всяка нощ е различна ли?    - Не е различна. Съзвездията са си на мястото.    - И прехвърчащите птици, и ние.    - Да.    - Но нищо не се повтаря.    Всичко се повтаряше. В този миг на планетата хиляди жени, че и много повече, бяха като мене. Обаче е прав, мислех си, нощта не прилича на другите. Бях на терасата на бара, където Марти се присламчи. Жалех се.    Същата вечер реших да го запозная с компанията. Не бях ги виждала от месеци заради Елиа и книгата. Оказа се, че те познават Марти и че дори му бяха говорили за мене, ала той не направил връзката. Нали пиша под псевдоним.    Всички една след друга побързаха да ми съобщят, че е спал с тях -вечер, две, най-дълго - седмица. Бяха луди по него. Какво толкова, че изоставял, престъпление било да искаш такъв мъж само за себе си. Не им вярвах, но на тяхно място и аз щях да се спасявам с това. Излезе, че се повтаря - бързото ядене на сладоледи, одеялото и звездите, реката с камъка. Беше водил на тези места различни жени, обаче имаше съществена разлика - с тях спал веднага. Отидох на терасата, да си оближа раните.    Очаквах всичко друго, ала за това не бях подготвена. Ето защо не изпитах точно разочарование, а неприятно учудване. Четири-петгодишното момче не се е променило, мислех си.    Този бар се намираше почти извън града. Котката на заведението ме подуши и отмина.    - Разбрах, че си много предвидим!    Казах го злобно. Не исках да се държа така, но не можах да устоя.    Тръгнахме пеша към вкъщи. Значи, помислих си, ще бъдем у нас, апартаментът, слава богу, е празен, брат ми го няма. Бях в рокля с дълъг цип. Ципът започна да ми пречи.    Дори в мълчанието на Мартин имаше енергия, бликаше в светлите му очи. Пристигнахме и застинах в очакване.    - Ще се качиш за едно кафе, нали?    - Не.    - Моля?!    - Хайде, отивай да спиш, че е късно.    - Марти, вкъщи няма никой!    - Да не те е страх сама? Дай да те целуна за лека нощ.    Тръгна си! Ако не знаех, че е спал с толкова приятелки, щях да си помисля нещо наистина лошо.    Всъщност, докато ми разказваха, че е бил с тях, се чувствах особено - всяка дума ме нараняваше, но разбирах и това, че той има власт над мене, и тази мисъл измести всичко останало. Аз исках да му се подчинявам.    * * *    Уж не бях потисната, когато Мартин ме поведе към тях. На табелката пишеше неговото име, живееше сам в една огромна стая, друга по-малка, баня и кухня. Знаех го вече от бара.    - Какво ще пиеш, Ева?    - Минерална вода.    - А аз се чудя защо не се усмихва. Поне малко алкохол?    - Не.    - Ще те накарам аз тебе да се смееш, хайде да се хванем на бас!    Сипа ми водата и изчезна в другата стая. Никога не съм имала изключително високо самочувствие, но тогава съвсем ми беше паднало. Подновиха се старите страхове, че ми липсва чар и че в случая Марти изобщо не ме харесва. Отпивах калций и калий и нищо не ми се правеше.    Изведнъж гръмна музика, вратата се отвори и Марти влезе. Беше увит с бял плат, като махараджа, и започна да се превива. Засмях се.    - Е, засега това стига.    Беше забавен. Разбрах, че е такъв, какъвто си е, и че не мога да го променя. Разбрах и неизбежното си хлътване.    - Имаш ли за пиене нещо сладко и червено?    - Ще ти приготвя коктейл убиец!    Отпивах глътка след глътка и се сещах все повече, че Марти е само с чаршафа.    - Преоблечи се и ти. И престани да ме гледаш така!    В другата стая открих раклата с карнавални костюми. Знаех за нея. Бях почерняла и си представих, че живея в джунглата, където пълзят чудовища. Съблякох се като тях и ми се прииска да съм много, много бяла. Да съм бяла и да седя в най-скъпия ресторант на света. Ала по-скоро бях от племето на голите охлюви.    После влетях с боен вик при Марти и затанцувах див танц, все едно не на килима, а върху бодли.    Марти се смя дълго на костюма ми, след което сведе глава и очите му се скриха, но внезапно ме погледна. Не познавах този поглед.    - Марти, напих се.    - Видя ли, че е хубаво да се забавляваш като дете?    - Напих се!    Вече нищо не можеше да ме спре. Щом той не можеше да порасне, трябваше и аз да стана малка. Гледаше ме присмехулно.    - Марти, за един следобед или за една нощ да е, нямам нищо против. После ще изчезна, няма да ти досаждам.    - Не.    - Но защо?    Не отговори. Като бях малка, баба ми разправяше приказки. Чувствах се по същия начин. Изведнъж разбрах, че приличам на някого. Разбира се, на Елиа! Толкова харесах нейната любовна история, че си пожелах да ми се случи нещо подобно. И вече се случваше! Мъжът и от моите сънища се появи наистина.    - Имаш хубава кожа.    Звучеше стахотно парче на Брайън Адамс, когато го каза.    - Идвай бързо, ще те водя на едно място, където ще ти хареса!    Марти беше с панталон и риза. Носех същите дрехи, само че по-малък номер. Купихме ги заедно. Бяхме хубава двойка така, личеше по оглеждането от хората.    Закара ме до стара къща, долният етаж на която беше превърнат в дискотека.    - Марти, ти си луд!    Изгледа ме победоносно и тръгна към свободна маса. Беше ме довел в дискотека за деца. Имаше съвсем малки, може би в първи клас, а най-големите бяха към осми или девети. Седнах и се заоглеждах. Наблюдавах с интерес. Детска дискотека в стара къща. Абсурд!    И аз някога се влюбвах в момчета и в учители. На едно момче написах писмо от двадесет страници, ала не ми отговори. Въпреки това цяла година си представях как веднъж ми даде от шоколада си и се събуждах щастлива, лягах щастлива. Заради парче шоколад!    Просто четях по лицата им. Тези две момичета са в пети клас, чух го, но пият уж от джина, за да ги приемат за големи. Едното е нисичко и е седнало на коленете на другото, понеже имат само един стол. Не е красиво, с широки скули и безизразни очи, ала какво вълнение се появи в тях, щом започна блусът! Все едно издърпаха въздуха от дробовете му. Господи, бяхме същите! И аз така пушех, за да съм голяма. Брат ми дори запали пура на единадесет години.    - Марти, и аз бях такава!    - Каня те "такава" на танц.    Беше ме срам, станах и се скрих в него. Срамувах се да не ме видят случайно познати. По едно време Марти ме побутна по рамото и ми посочи нещо. Момченце и момиченце танцуваха, като ни имитираха. Бяха може би в детската градина, той с къси панталонки, тя с къса поличка, с блузки с картинки. Беше се сгушила в него, както аз в Марти, навярно имах същото глупаво - влюбено изражение. Видяха, че ги гледаме, спряха и те и ни загледаха, вече открито. Смешното беше, че наистина приличаха на нас.    - Като си малък, искаш да станеш голям; като си голям, искаш да станеш малък. Защо, Ева?    Тогава момиченцето тръгна към него, хвана го с двете си ръчички за ръката, погледна го в очите и каза ясно:    - Само Пипи не иска да стане голяма.    Марти се озадачи:    - Пипи ли?    - Да, от книгата. Още като е малка, не иска да стане голяма. Не си ли я чел?    - Чел съм я, но... Хайде, Пипи, да танцуваме.    Той завърши танца с момиченцето.    Влезе, но само ме поздрави и веднага каза, че си тръгва.    - Добре, прави каквото искаш!    - Какво ти става, Ева?    - Нищо, отивай си!    Вървях към стаята и се заричах повече да не го виждам. Бях обидена на него и на всичко, което губех. Заради хладната вечер над роклята носех сако, ала взех да зъзна.    - Ако желаеш, ще остана за малко.    - Нищо не желая!    - Тогава тръгвам. Не зная защо го правиш.    С всяка стъпка обаче мислите ми се променяха. За да не иска да бъде с мене, сигурно си има причина. А в момента този мъж, в когото съм толкова влюбена, ми предлага да остане. Луда ли съм, че отказвам? Защо заради гордостта си се държа така тъпо?    Спрях, стаята също спря. Сакото падна тихо. Не се обръщах, но усетих как спря и нашето препускане - беше единственото време, когато Марти престана да гълта времето. Метна сакото ми на стола и засваля ципа. По-хубав звук не бях чувала...    Господи, ако те има, отговори ми защо е така, питах се малко по-късно. Заради красотата му ли?    Когато роклята падна, той ме обърна и ме изгледа от главата до петите. А когато ми каза "лека нощ", вече не вярвах в нищо. Край, казах си, не може да се върне, вратата се заключва автоматично. Отново бях изоставена.    Изрекох по негов адрес всички обиди, за които се сетих, след това рухнах на дивана. Изведнъж моите чувства се превърнаха в спокойствие. Нали мечтаех чужда воля да ме покори, за да усетя нейната власт?    * * *    Беше кошмар да ходя с него, а дори да не ме целува. Понякога оставаше да спи на другото легло в стаята.    - Марти! - казвах му.    - Да? - отговаряше веднага.    - Моля те, донеси ми мляко.    Нямах сили да отида сама. Колкото и да е чудно, заспивах бързо от млякото. Не сънувах, а на сутринта главата ми тежеше. Марти вече беше буден и гледаше навън, сякаш нищо не би могло да го задържи някъде. Когато и да се събудеше, изглеждаше добре, докато аз бях бледа, с подпухнали очи.    Една нощ изведнъж го видях до леглото си. Каза да не говоря.    - Но това е...!    - Да.    - Откъде знаеш?    - Какво да зная?    - Нищо.    Беше почти като в съня. Късата ми черна нощница залепваше.    Докато ходех с Марти, пиех много вода, а устните ми оставаха изпръхнали. Разправяха, че бил художник, ала никога не видях негова картина. През цялото време нищо не нарисува. Не пушеше и всъщност с това се изчерпваха "не"-тата около него.    Вече навсякъде се появяваше с мене. Те измисляха какви ли не причини, за да го обяснят. Накрая неусетно се отделихме с Марти от компанията. Предстоеше любов, ние вървяхме по петите й, следвахме я. Всеки момент очаквах да се събудя. Събуждах се, обаче утрото беше светло и пак имаше любов. Щом бурята се разрази, обикновените понятия се замениха с други.    Цивилизацията ме отвращаваше, може би не трябваше да пиша и тази книга. Дращех по портата на чудесийния свят и почти я отварях, направих си моя джунгла, промушвах се в гъсталака. Бях в илюзията.    Аз съм знаела, че никога няма да разбера истината за любовта, а и за каквото и да било, докато сама не се разкрие. Веднъж наблюдавах градина с домати, привързани на колове и обрасли с трева. Бях легнала до последния ред да си почина. Забелязах, че по една тревичка пълзи нещо. Внезапно се превърнах в него и видях света, в който живее - необятен и зелен, с огромни червени топки, които не може дори да яде. Не беше самотно, в джунглата на съществото имаше и още същества. Тя представляваше нечия истина, затворена в няколко метра от едно разделение на нещата, което някой друг е създал. Вътре едва ли предполагаха колко наивни са представите им. Живееха кратко и приемаха новите домати и колове всяко лято за някакво подновяване на вселената. Нашият свят беше същият. Щом всичко е илюзия, можех и аз да си измисля някаква, да си я създам. Разбира се, тогава не го осъзнавах така. Имах разни опасения за чувствата на Марти, но не допусках, че съм пълзящото животинче в една огромна неизвестност. Всъщност бях решила, макар и несъзнателно, сама да вляза в този отрязък и да се самозабравя.    Толкова се бях привързала към Марти, че се смалих съвсем и той стана безкраен.    Все пак имах опасения. Беше прекалено хубаво, не можеше да не се случи нещо. Очаквах да ме изостави, да го видя с друга жена. Щом си тръгнеше, се боях, че няма да се върне, и ако лошите мисли предизвикват съдбата, аз го направих тогава...    Захапваше устните ми една след друга, но почти не усещах зъбите му. Леко стискаше врата ми, бавно загали краката ми. Докосванията му бяха най-хубавото изживяване, но още бях стегната, все едно летя в клетка, която не ме притиска, обаче знам, че я има. След минути се счупи първата пръчица, после втората и така - всяка следваща, докато усетих лекота. Въжето се разви, оставаше да го скъсам.    Марти разкопча горното копче от ризата ми. Толкова ми беше липсвало това, че ми стана зле. Отново се уплаших, исках си клетката.    - Спокойно, ето ме!    Тогава копчетата хвръкнаха, платът се разкъса и в миг въжето също беше скъсано. Марти докосна за втори път тайната от моя сън.    Свещта капеше, а пламъкът ставаше по-голям. Не можех да откъсна очи, трептеше в зениците ми и забравих всичко. Свали най-накрая тези проклети дънки. Всичко това не можеше в никакъв случай да се отдели от цялото ми чувство, от плача и от нежеланието да срещам хора.    Помолих го да ме прегърне силно. Светът заглъхна в мига, в който най-накрая се случи. И тогава видях свещта най-ясно. Огнената капка започна да расте, изпълни стаята. Бързо, все по-бързо се люлеехме. Вече нищо не можеше да я спре - тя, бурята, се разрази.    Исках да го погълна, да не е отвън, а целият да е в мене, отвътре да съм Марти. Той се сливаше с разсъдъка ми и най-естественото беше да създадем нещо, което да сме и двамата, с отпечатъците на пръстите ни и с двойна памет.    Замижах, но пламъкът се запази в главата ми. Ще избухне, щом изпълни стаята, оставаше метър, половин метър, все по-близо, още едно лизване към ъгъла и... Всичко се сля, после наоколо притъмня. Останахме дълго да лежим.    Лежах зад него, ръката ми изтръпна. Не си чувствах пръстите. Той също се събуди и се обърна към мене. Унесе се почти веднага, а аз останах на ръба на мъглата, която бързаше да ме глътне обратно. Ръката му потръпваше по гърба ми, спеше нервно. От време на време потръпваше целият, нещо го стряскаше.    Марти беше "повечето от преди". За първи път в живота си не преувеличавах. Знаех, че и съвършенството е нетрайно, но не мислех за разпадането му. Вечно щяхме да лежим в това легло.    В един момент аз се предадох - някъде, като ме галеше. Физически почувствах как разтворих душата си.    * * *     Помня, танцувахме следващата вечер в един бар. Преди това бяхме пили коняк. Отпуснах се и пръстите му се плъзнаха по гърба ми. Притисна ме.    - Студено ли ти е?    - Не.    - Имам чувството, че трепериш.    Наистина треперех. От мига, в който ме видя тази вечер. Сякаш за първи път ме виждаше мъж. Бузата му беше топла.    - Много си хубава. Толкова се влюбих в тебе!    Каза го искрено. Неговата любов ме правеше по-красива от жените наоколо. По непонятен начин той променяше очите, челото, ръцете ми. Най-вече личеше по очите. Щом се погледнех в огледало, ме поразяваха - в тях трептеше някакъв особен блясък.    Блусът свърши, тъкмо пристъпих, когато започна друг. Марти ме дръпна за ръката.    - Ела! Няма да те оставя да ми избягаш!    Гледах го съвсем отблизо - и той беше различен. Езикът му едва се пъхна в устните ми.    Желанието, което Марти изпитваше, беше някак обратно на моето. Разпадах се и накрая изчезвах, а той се събираше, свиваше, докато също изчезне.    - Какво ти трябва? - попита и преди да осъзная думите, улових топлия му дъх.    - Не знам.    Много съм разсъждавала, но не успях да разбера кой е инфантилният канал на застоя ми. Във всичко помъдрях сякаш с прохождането си, ала нещото ми се изплъзва и досега. Може би то е неспособността да обхвана подробностите в едно. Марти с леко кривата устна ме успокояваше, че детинското е най-добрият подарък, който можеш да си оставиш.    - Но, Марти, да си възрастен е отговорност.    - Глупости, пълни глупости.    И той ме караше да бъда дете. Луната беше над града, Марти - в представите ми. Имаше огромна библиотека с книги. Попитах дали ги е чел. Каза, че повечето по няколко пъти и че правилото, което е извлякъл от всичко, е...    - Знам, Марти: "Бъди дете!"    - Това значи да си искрена.    Щом бяхме заедно, ставаше нещо, за което няма думи. То беше като...    Беше пришпорване към съня.    Не знаех какво ще правя, ако ме изостави. Не се срещах с никой друг, загубих интерес дори към фризьорката си и зъболекаря. Мъжете се обръщаха след мене, привлечени от занемарения ми вид. И още един признак, че бях толкова влюбена - за първи път не се гнусях.    Веднъж отидох сама на рожден ден, защото имаше работа, но му оставих телефона за всеки случай. Тъкмо започнахме да ядем и звънна да каже, че се е освободил. Предложих му да дойде, ала ме извика у тях. Веднага станах, грабнах половин пица и тръгнах. Когато пристигнах, отидох да се измия, а щом се върнах, видях, че е изял пицата. Направих гримаса.    - Какво? - попита с пълна уста.    - И аз съм гладна!    - Така ли, не си ли яла?    Тогава бръкна в устата си, извади сдъвканото парче и ми го подаде. После изтри устните ми.    Вярвах, че също ме обича, защото имаше признаци и у него. Например обичаше да му казвам някои неща:    - Марти, харесвам косата ти подстригана.    ...Беше привечер. Накара ме да се намажа с олио, този път искаше да гледа. Знаех, че харесва мургавата ми кожа и движенията ми. После се любихме някак неустойчиво - опитваше да се хване за мене, но ръцете му се пързаляха.    Бях омаяна, бях първобитното същество, към което внезапно са полетели боговете. Водеше ме сред цветята в някоя чужда градина, в асансьори - с опасност да ни видят, в зоологическата градина. Понякога ми се присънваше, че Марти си тръгва, но щом се събудех, винаги беше до мене.    Вярвах му.    Отидохме отново на реката. Нямаше никой, легнах на брега и косата ми се разпиля.    Имах кръгли обици и пръстен. Не помня с какъв камък. Ръцете ми дълбаеха пръстта. "Толкова са малки!", каза Марти. Изтръпнах от отвращение, защото ми хрумна, че мога да докосна червей. Роклята ми беше деколтирана, с паднала талия и набрана пола. Стигаше почти до земята. Носех сандали с висок и дебел ток, изобщо, съвсем не в моя стил, ала Марти каза, че съм красива.    По бялата рокля бяха разсипани боядисани и истински рози. Той седеше до мене. Ризата му беше измачкана, но и така беше най-привлекателният мъж. Ръката му запълзя по врата ми, после по роклята. Вървеше в очертанията на розите, повтаряше цветчетата и листата, прелиташе на следващата роза.    Все едно, че го бях изживявала и преди. Знаех всичко, както се повтаря наизуст урок. Целуваше ме през роклята. По коприната оставаха влажни петънца, които бързо засъхваха.    Желаех и аз да ям рози. Той дъвчеше роза и едновременно дъвчеше шията ми. После - брадичката, ухото, където спря за повече, клепките. Изохках, ръцете му се впиха и се срещнаха в мозъка ми.    - Обичам те!    Казахме го двамата. Розите заподскачаха, а когато "стигнахме небето", още дълго падаха по земята.    Небето първо засивя, виждаха се две звезди. После помътня, потъмня и се нашари с тях, гледах ги и се питах какво толкова има в тези светлини. Защо смятам, че са красиви? Гледах ги и открих отговора - те трептят и напомнят играта, която сме играли всички - на копнеж. Гледани от земята, звездите са копнежът по неща, които не сме изживели.    То е купол, под който съм аз и никой друг. Протягам ръка да го хвана, но е отлетяло на милиарди години. Горката Елиа никога няма да го види. Нейният свят не е огледален на моя, липсва му простор. Затварям очи и се мъча да съм Елиа, ала не мога. Тя е живяла без светлина от раждането си и е като от друга раса.    - Представяш ли си как ще живееш, ако си сляп, Марти?    - Ще ме лъжат всички.    Изпадам в паника в абсолютно тъмна стая - имам чувството, че съм престанала да виждам.    Без музика вселената би била скована. И музиката харесвам, защото е копнежът на един човек или на нещото, което го направлява.    Лежахме с Марти и в нощта розите изглеждаха черни. С него животът беше мелодия, която някой пуска за мене. Нямаше общо с еднаквите плочи, а с онези неясни желания. Бях сигурна, че се заглежда в момичетата, за да ме наблюдава. Аз пропадах обречена и го ревнувах.    Връщаше ме към началото на земята, когато всичко ме е плашело. Това желание - не точно да се измъчвам, а да владеят психиката ми, идваше оттогава. Животинският ми мозък се е превръщал в човешки, равностойно единствено на създаването на света, и съм откривала щастието да разбирам, но е боляло, толкова ме е боляло, че и досега не мога да отделя едното от другото. Не е било лесно сътворяването на мозъка. Марти заместваше цялата враждебна планета, за която съм копнеела. Слизали са богове, зверове са ме гонили. До крайност измъчена, съм се чувствала така мъничка, че само любовта ме е примирявала; обичала съм ги, защото съм имала единствено тях. Марти разбираше.    Изтощих се, трудно ставах и ръцете ми трепереха. Той ме гледа известно време, после каза да се приготвям.    Тръгнахме следобед, беше горещо и пот се стичаше от косата ми. Пиех сода през минута, но свърши.    Беше с шапката, къси панталони и потник. Ядосвах се, че жегата не го тормози, а асфалтът се изпаряваше и ушите ми заглъхваха.    - Да ме умориш ли искаш?    - Потрай.    Пътят минаваше през поле. Виеше ми се свят, щом мръднех глава. Тревата беше увяхнала, задрямах.    Когато се пробудих, Марти караше с отворен покрив. Облъхваше ме прохлада, дори затреперах. Бяхме свили по път, който не познавах, дърветата се сплитаха в тунел. Силите ми започнаха да се връщат от някъде далече, ходеше ми се до тоалетната и бях гладна. Шапката ми беше паднала на задната седалка, но не я взех, защото вятърът облизваше потта зад ушите ми. Където все пак се процеждаше покрив в тунела, беше неясно. Марти пусна музика. Минаваха коли, жените се заглеждаха в него и той в тях. Стомахът ми се преобръщаше при всички разменени погледи.    Стигнахме до мотел, в който щяхме да пренощуваме. Хукнах към тоалетната и ми причерня. Когато се върнах в ресторанта, беше поръчал. Скоро ни донесоха риба, салата и бира. С всяка хапка стъпвах на крака, настроението ми се оправи. Изпих втора бира и Марти каза, че вече съм наред.    Стаята беше на втория етаж, с тераса. Изведнъж ми се прииска да съм сама, легнах и разперих ръце. Чувах как пускат вода, но ме мързеше да се изкъпя. Марти четеше вестник на терасата. Казах, че отивам за бисквити. От магазинчето викнах, че ще се поразходя, и изчезнах, без повече обяснения.    Когато се върнах, той все още седеше на терасата. Отидох при него и ме прегърна.    - Хей, какво има?    - Нищо.    - Познавам те.    - Добре де, притесних се, че някоя сутрин ще се събудя сама и ще ми липсваш.    Брадата му беше набола, бодеше.    - Ще ме изоставиш.    - Защо?    - Ще ми изневеряваш.    Имах предвид - много пъти. Погледна към небето, нещо го повлече - небесният хищник или дух на умрял, и ми разбърка косата.    - И бузите ми ще се зачервят от тази твоя брада!    - Обичам те.    - Така ли?    - Обичам те и искам да се оженя за тебе, Ева.    - Не!    - Не искаш?    - Не мога да повярвам, че го казваш!    - Значи искаш?    - Ако започнеш да ми изневеряваш, няма да го понеса.    - Имал съм толкова жени, че можеш да си спокойна.    - Мислиш ли, че не трябва да е обратното?    - Не.    - И защо ме обичаш?    - Защото те обичам. Чрез тебе ще стигна до най-голямото богатство.    Влязох в банята. В огледалото само зъбите ми белееха. Марти се появи на вратата и също ме загледа. Пространството се затегна, нещо хубаво ме чакаше.    - Ще станеш ли моя жена?    - Да.    Сърцето ми щеше да се пръсне. Вече не бях свободна, нали имаше душата ми. Прихванах в рехава почва и започнах да наблюдавам клоните, листата, червейчетата под пръстта...    Бях решила да готвя, вживяна в ролята на съпруга, но категорично ми беше забранено.    - Няма да ставаш готвачка, нали?    Ако огладнеехме през нощта и хладилникът беше празен, Марти отиваше до магазина и после си правехме пир. Прасетата в нас се разюздваха - стаята ставаше кочина и бяхме безгрижни. Когато сутрин Марти чистеше, се заключвах в банята.    Написах дори стихотворение за него. Беше романтично. Той си го окачи над леглото. Пожелах си на това легло никога да не ляга друга жена. Веднъж Марти ме попита:    - Е, за какво ще се женим и ще си имаме деца, ако поне двамата един пред друг не смеем да се отпуснем?    Не помня точно за какво говорехме. Аз онемях.    - Значи ще си имаме деца?    - Какви ги искаш?    - Момченца. Не знам. Искам да приличат на тебе.    Отидохме на един малък язовир, явно Марти си падаше по водни пространства. Нямаше хора и щом отворех очи, попадах на най-безлюдното място, на което някога съм била. Водата беше намаляла и се откриваше каменната стена отсреща. Кърпите ни бяха на пясъка. От време на време плувахме в мръсотията заедно с рибите. Марти счупи гърлото на бутилка вино и го разля в чаши.    - Боли ме гърлото, Марти.    Бяхме голи, по-голи от каменната стена и водата.    - Искам да ти покажа ръкописа си.    - И аз искам, но нали каза, че не може?    - Всъщност ще ти дам да прослушаш един дневник.    - Да прослушам дневник?    - На касети е. Интересува ме дали странните неща са истина, или тя си ги е измислила. Любопитно ми е какво ще кажеш.    - Коя е тя?    - Казва се Елиа. Нарушавам обещанието си, като ти давам дневника й.    - Благодаря ти, че ми имаш доверие.    Дори и сега Елиа беше съвсем назад в мислите ми обаче. И на Марти умът му витаеше другаде.    - Кога ще изберем рокля?    Изчервих се, сякаш отгатна за какво си мислех напоследък.    - Когато кажеш.    - Ти май се притесни? Утре ще обиколим магазините. За пръстените аз ще имам грижа. Готова ли да бъде или ще я шиеш?    - Готова.    Бях обиколила вече и си я бях избрала. Допих много топлото вино и загледах Марти. Дали сватбата не е краят? Дали всичко изключително не трае само дни? Целуна ме. Не биваше да се притеснявам, щеше да е вечно, защото обичах Марти и той ме обичаше. Замириса на тиня, забравих, че съм нищожното същество в джунглата си.    Но все пак - как да го кажа - въпреки огромното си щастие не се чувствах създадена за него. На моменти си мислех, че му трябва друга жена, различна от мене.    Вечерта извадих касетите и му ги дадох. На другата сутрин той забрави да ги вземе. Бях много отпаднала и се чудеше с какво да ми помогне.    Признах, че съм си избрала роклята. Притеснявах се да не са я купили, защото беше само една. Олекна ми, щом я видях. Облякох се и Марти остана възхитен от дантелите и бродериите. Само трябваше да избелея, защото с тена имах вид на вампир.    Марти плати и тръгнахме към тях. Бях щастлива, ала и нервна -редовното ми състояние напоследък. Защо трябваше да се женим, не можеше ли да си живеем без брак, докато ни омръзне? На другия ден щяхме да избираме костюм.    В голямата стая разпилях роклята на леглото и легнах до нея. Марти седна и ме загледа.    - Искаш ли сега да направим нашето дете?    - Може да не стане.    - Ще стане. Не забравяй и ще стане. Облечи роклята!    - Ти си луд, Марти! Ти си луд!    - Облечи я! Хайде, скъпа, не ме разочаровай. Това ти харесва.    Говореше със сдържана грубост и аз се подчиних. Облякох бялата рокля. Знаех, че лудостта се харесва на Марти, както и на мене вече, макар че едва не се разревах. Прегърна ме и отидохме до леглото. Платът беше толкова много, че се давех, нещо връхлиташе като тази безкрайна коприна и повече нямаше да изплувам. Знаех, че затъвам, но в края на краищата наистина го исках.    Никога не съм била по-объркана. Коланът ме стягаше, а коляното ми прищракваше. Ако някой ни видеше, можеше да се досети какво правим само по съвсем леките ми поклащания. Почти чух раздиране на дантела.    - Какво?    - Ще се омъжиш ли за мене?    - Казах вече...    - Не, искам пак да го чуя!    - Ще се омъжа. Марти, защо питаш?    - Ти това искаш, нали? Да е хубаво, но и малко да страдаш.    Вече не знаех какво искам. Лицето му внезапно се смекчи, сякаш го смени.    - Спокойно, всичко е наред. Обичам те! Мисли за детето.    През този ден за пръв път се долови аромат на есен. Бялата рокля като ням свидетел, като някой трети, наблюдаваше.    Беше почти нереално, когато се позвъни. Беше телеграма от майката на Марти. Молеше го да замине веднага. Баща му бил болен.    Той пребледня и седна на роклята.    - Трябва да заминеш, нали?    - Дано не е късно.    - Марти, не се притеснявай! Няма ли телефон, не можеш ли да се обадиш?    - Виждаш откъде е телеграмата. Отишли са в родното му село. Май е сериозно.    Чувствах, че ще се разплаче. Досега не бяхме говорили за семействата си.    - Да дойда ли с тебе?    - По-добре да съм сам. Съжалявам, Ева.    - Какво говориш, важното е баща ти да се оправи. Сватбата може и да почака.    - След два-три дни ще се върна. Да ти оставя ли ключа?    - Предпочитам да си бъда вкъщи. Няма да взимам роклята.    В такива моменти си мисля, че щом хората са прекалено щастливи или нещастни, нещо се намесва.    Искаше ми се да бъда с Марти, ако стане най-лошото с баща му, но го разбирах. Замина след няколко часа. На другия ден получих телеграма, че още има надежда. Отидох да спя при приятелско семейство в едно близко село.    Познатите ми спяха, а аз лежах на двора въпреки студа и се преборвах с депресията. Вече се унасях, когато неясна мисъл ме докосна. Сепнах се. Станах и си отидох в стаята. Дълго мислих. Бях застрашена от нещо...    Когато бяхме в мотела и тръгнах да се разхождам, почувствах същото. Поех по първата изпречила ми се пътека и стигнах до борови дървета. От чистия въздух ми прилоша, подхлъзвах се. Седнах на едно възвишение и се загледах.    Дребни шишарки пукаха под лапите на рошав скитник, той седна до мене и се загледа в същата посока.    - Сигурно се храниш с къпини и шипки, а?    Изръмжа добродушно и си тръгна. Надолу се спускаха поляни, но сушата беше прегънала тревата и тя имаше жълтеникав цвят, като употребена кола маска. Природата премахваше лятото.    Внезапно видях къс изгоряла трева. Някаква случайност я беше овъглила. И се запитах - ами ако се случи и на мене? Уж съм щастлива, а може ей така, от една случайност всичко да свърши в миг. Ще го понеса ли? Тази любов ме беше погълнала, но щеше ли да е трайна? А може би бях просто мнителна. Винаги се беше държал както ми се е искало, с нищо не ме нарани. Възможността за опасност беше теоретична, не бях справедлива.    Помолих се да не се случи нещо с бащата на Марти, другото бяха нелепи предположения. Заспивах в дома на приятелите си и за пръв път исках да съм дете.    Защото, по дяволите, никой не желаеше да бъде с мене тогава - нито Елиа, нито Марти...    * * *    Четях за трети път "Самоанализа"-та на Хъбард. Той е нарекъл своето лечение "дианетика", тоест "през душата". В живота си човек изпитва емоционална и физическа болка, водещи дори до безсъзнание. Болката, когато отбягваме да си я спомняме, се натрупва. Добиваме опит, но заради нея ставаме недоволни, гневни, страхливи, апатични и накрая - мъртви. В мига, в който започнем това падане, посоката е към смъртта. Можем да заличим болките само като си ги припомним.    Ако го направя добре, отново ще съм възторжена. Ще се обработвам с дълги въпросници. Ще си припомням лоши и хубави моменти, първо хубавите. При всеки въпрос ще акцентирам на дадено възприятие.    И така, това беше начин да се продухат клапаните на болката. Всеки от малък го боли и трупа, докато стане толкова, че се взриви. А преди това натежава като преял стомах и никога не е леко. Не ми беше леко. И опитвах да се разсея.    Сигурно ще се окаже, мислех си, че ако трябва да започна отначало живота си, може би ще променя разни неща. Ще искам да се родя с по-малък нос. Няма да ненавиждам сметаната в млякото. Но отново, да, отново ще обожавам Марти. Аз съм сянката му. Идва момент от обиколката на слънцето, когато напълно ще изчезна.    На тръни бях, чаках да звънне телефонът или да дойде телеграма. Хубаво! Не предстоеше ли болка? Тръгнах по въпросниците, за да убия времето. Оказа се обаче пълно и с щастливи неща. Бях забравила и тях.    Можете ли да си спомните гледка, която е била объркана? (емоция)    Бях на дванадесет години и бях на село при баба и дядо. Това се случи към обед. Облаци се наредиха и небето стана сиво и страшно. Седях на каменната пейка пред къщи и ядях филия с масло. Планината се губеше в мъгла.    Изведнъж заприиждаха черни облаци. Никога не бях виждала такива. Нямаше жив човек по улицата. Те се движеха бързо, но не помня духаше ли. По-скоро тишина се е настанила в паметта ми. Беше тихо, страшното нещо се подготвяше без едно гъкване. Птиците и кокошките мълчаха, другите животни също. Махах с крака и продължавах да ям.    Бяха съвсем черни и непрекъснато прииждаха нови. Аз се зазяпах в тях. Те се носеха ниско до черковната камбана. Бяха гъсти.    Видях врабче на дървото, беше вкаменено. Аз и то бяхме мънички. После дядо ме извика в къщата и от прозореца гледах парчетата, които се посипаха. Знаех, че този град ще унищожи градината, че е вреден, обаче го харесах. После нарисувах една картина - разпилени в стая цветя.    Можете ли да си спомните случка, когато целият свят е бил ваш? (аромат)    Миришеше на мед, наблизо бяха кошерите на дядо.    Веднъж ми даде да дъвча от една пита и седнахме в беседката, която сам беше правил. Сега си мисля, че съм била на три години, но дядо вече не е жив да го потвърди. Беседката миришеше на дърво.    Дядо каза:    - Днес съм много щастлив. Все едно целият свят е мой.    - И аз.    - Какво и ти, детенце?    - И аз имам чуфство, че целият сфят е мой.    - Колко е голям светът според тебе?    - Ей толкоз!    Вдигнах ръце, колкото мога по-високо. Дядо се засмя и ме лъхна тютюнът му.    - Значи искаш целия свят?    - Да. А къде го плодават?    - Кое?    - Сфета. ф кой магазин?    - А, такава ли била работата? И защо питаш?    - За да го купя.    - Имаш ли пари?    - Имам пали.    - Дай да видя.    Извадих куп стотинки и му ги показах.    - Олеле, колко си богата!    Бях много горда. Погледнах света и се зарадвах, че е мой. Баба накладе огъня и замириса на палачинки. Веднага забравих владението си.    Можете ли да си спомните време, когато нечие пристигане ви е развълнувало? (звук)    Този път твърдо реших да не го изпусна. Бях на седем години. Лежах в стаята си, лампата не светеше, но беше светло от снега. Не помръдвах и чаках кога ще дойде. Дишах трудно и кашлях. Не знам защо бях сигурна, че ще го чуя, а няма да го видя.    При всеки шум отварях широко очи. Оказваше се обаче животно или кола. Ужасно ми се спеше. Изведнъж чух звънчета! Тралала, тралала, тралала... Значи не бил измислен! В този миг разбрах колко съм се страхувала да не е измислен.    Той дойде, а аз не можех да помръдна. Щях да изтичам, ако не бях омагьосана. Стъпваше тежко, нещо направи, после отново се качи и отпътува. Разбрах тогава какво е щастието.    То беше бездомно, чакаше някой да му отвори. Беше клекнало пред всяка врата, но малко хора се сещаха да отворят.    На сутринта стъпките на Дядо Мраз бяха изтрити, ала беше оставил до ботушите ми музикална кутия. Аз исках точно това.    Можете ли да си спомните време, когато сте пропилели топлина? (емоция)    Бях на годините на Елиа. Исках да бягам по улиците, да ям сладоледи и да пия кока-кола. Вместо това дни наред никъде не излизах. Мразех зимата.    Един следобед дърветата направо пукаха и движенията замръзваха. Тогава ме завладя чувството, че съм безсилна и нищожна. Решението дойде бързо. Отворих прозореца и събираната дни и нощи топлина се разпиля. Траках със зъби, обаче не беше важно дали ще оживея, а че отвърнах на проклетата зима, за която аз не бях от никакво значение. Тя създаваше безсмислена неуютност.    Така, като разпилях топлина, най-накрая се стоплих и някак си спрях да я мразя...    * * *    Къде ли, питах се сега, има щастливи хора като момиченцето, което бях. Съдбата ми отговори петнайсетина дни след заминаването на Марти, когато получих писмата на Елиа. Те дойдоха накуп и не по пощата, а ги донесе един човек. Бяха номерирани как да ги чета - 1, 2, 3 и така нататък.    Явно не й е било лесно, но ги беше написала на обикновен шрифт, не на брайл, за да мога да чета. Иначе щеше да ми отнеме страшно много време и пак едва ли щях да се оправя. Бях виждала как се пише така. Елиа слага върху стандартния лист един картон, в който са изрязани редове. На места буквите се сливаха, ала се разчиташе.    Тя беше щастлива. А някъде далече пристъпяше зимата. Бях я предусетила в други, минали зими, баба и дядо когато бяха живи. Молех се Марти да си дойде...    "Здравей, Ева!    Бързам да ти съобщя световна новина - той се появи! Позвъни се на вратата, приближих се и го познах с всичките си сетива. Гласът му шептеше пак, каза: "Здравей!" и ме върна в онази нощ, която две години вече изживявам. Пускам касетата и тя се повтаря. "Къде се загуби?" "Станала си още по-красива." "Добре, влизай!", казах и онова продължи. Не използвам говорещи писма или пишеща машина, за да не го събуждам. Ще ти го разкажа като продължение на дневника.    Първи ден.    - Помниш ли докъде стигнахме?    - До моето... А защо хората казват, че променяло нещата?    - Защото после няма да съм същият.    - Хубаво, и аз няма да съм същата. Мога ли да ти разгледам лицето?    - Добре.    Започвам от косата му, тя е...    - Сякаш е...    - Лежала дълго на дъното и после изсъхнала донякъде.    - Точно така.    - Една друга жена го каза веднъж.    - Коя жена?    - Майка ми.    - Помислих, че е била твоя приятелка.    - Нямах много време за жени. Пък и знаеш ли, прилича на твоята коса.    - Знам. А каква е на цвят.    - Беше черна, сега се прошари.    - Не разбирам, но така си още по-хубав. Как се казваш? Тогава не попитах.    - Виктор.    - Винаги ли побеждаваш?    - Да.    Косата му е къса, на челото е извъртяна в дъга. Полепнала е от морското дъно, обаче пръстите ми напипват извивки.    Челото му е високо, долавям изпъкване. Има три вдлъбнати ивици; навярно, като се мръщи, се очертават. Челото му беше малко изпотено. Аз си знаех, че всичко е точно така, но разглеждането е интимност, за която често мечтаех. Прекарвах я през въображението си.    Веждите са плътно над очите, боя се от очите. Такива вежди предполагат "мрачен поглед" (зрящите разбират под това не радост), обаче аз мисля, че би могъл да бъде и страшно сладък. Продължавам надолу, и тук морето е чертало скулите, а вятърът е направил още гънки. Носът е правилен, устните са стиснати.    - Очите ти какви са?    - Защо?    - Не искам да ме смяташ за особена.    - Не те смятам. Между кафяво и зелено.    Това е все едно да си между земята и небето. Очите му не са големи. Най-накрая се успокоих, че морякът има лице. Не бях разглеждала подобно истинско лице. Тъмнината е художник също и хубав го е направила, повече от мен и от всички. "Хубав" значи на мен да ми харесва, а не представата на зрящите.    - Виктор, долните ти клепачи са подпухнали.    - Не съм забелязал.    - И боде кожата ти. Ох!    - Не харесваш ли да боде?    - То е секси. Защо се смееш?    - Какво е "секси"?    - Лицето ти боде."    "Роклята ми се беше просмукала, както и той, с цигари. Вече е октомври, не мога да повярвам, че мина лятото. Седях на пясъка, Виктор ми я повдигаше, а аз я дърпах към коленете. Не се чувствах момиче, с него отдавна станах различна от преди. Беше по-важна мисълта щеше ли пак да изчезне и да остана с лицето му по пръстите си?    Разказвам ти за Виктор не само защото пишеш книгата. Искам да ми кажеш дали и ти си изживявала такива работи. Възможно ли е друг да ги е изживявал? Мисля, че никой не може да е като мен. Преувеличавам ли за него? Вятърът духаше в краката ми и накрая беше навсякъде.    А къде беше Виктор през цялото това време, ще попиташ. Ами, и той там седеше. Бяхме се облегнали един в друг и мълчахме.    " Уморени крила...", после нещо за морето, пуснаха по-високо песента и внезапно я спряха. Прозвуча сред останалите тихи шумове особено, като нас сред другите двойки.    Виктор беше с мен. Знам, че е смешно за страха, обаче съм откровена с теб. Страхувах се. Бях нервна и гърбът ми се предаде първи, за миг съвсем се стреснах и паднахме."    * * *    "Втори ден.    Слънцето сушеше измитата ми коса, бях на двора и съхнех. Жената си тръгна. Тя сутрин чисти и готви, после си отива. Виктор иска да прави тия неща, но няма смисъл, тя не ни пречи. А и това не прави привлекателен един мъж.    Бях се отпуснала и кръвта ми се успокои. Може би трябваше през лятото да го свършим, сега природата се свиваше и хората също. Топлото едва ме стигаше, лятото беше станало на трохичка.    - Харесваш ми с дълга коса. Дългата коса е, как го каза, секси.    - Като в " Бърнис се подстригва" на Фицджералд.    Пак отидохме на брега, когато започна смрачът (Виктор каза, че няма такава дума), и седнахме. Хладно ми беше, но се чудех дали само от времето. Мечтаех да не съм девствена.    Помолих да разгледам тялото му. Допрях пуловера и разбрах, че е с риза, а аз не знаех. Слепотата ми пречеше да знам толкова неща за Виктор! Днес купи пуловера, затова още на цигари не миришеше, а на магазин. Помирисах ризата. После пипнах корема му и му чух сърцето.    - Виктор! Успокой се!    И моето сърце щеше да се пръсне.    - Гледаш ли, Виктор?    - Не.    Трудно говореше. Пипах го и се радвах, че му е хубаво. Към врата и раменете продължих. Беше по-скоро жилест, той някак се надигна и можех да стигам гърба му. После за пръв път пипах и голи крака на мъж. Не е вярно, пипах на Иво, но неговите като моите бяха. Меки. А Виктор беше окосмен и грапав. Тъга дойде и ме принуди да сдържа дишането си. После продължих да разглеждам, но внезапно се отказах.    - Какво е това?    - Никога ли не си...    - Не съм!    Първо трябваше да се успокоя. Да си кажа, че Иво е пораснал. Нещо ми пропълзя по косата и го пернах.    - Виктор, дишаш ли?    Чувах само как кръвта тече в него все по-бързо и се сля с неподвижността. Противоположните неща понякога са еднакви."    * * *    "Трети ден.    Събудих се рано, но бодра не бях. Очите ми залепваха, ръцете също. И минаваха тръпки по гърба ми. До мен спеше Виктор, няколко пъти се обръщах към него през нощта, докато усетя флуиди и третата миризма. Едната на цигари беше, другата на море, а тази не мога да я сравня. Тя е миризмата на Виктор, той каза, че и аз имам моя - на комини.    Някъде в полунощ се разприказвах:    - Спиш ли?    - Не.    - За какво си мислиш?    - Че се страхуваш.    - Тъмно ли е?    - Има луна.    Ако виждах, може да ми стигаше да го гледам в полутъмното, обаче аз трябваше да го докосвам. А се страхувах и срамувах. Вярно е, че се страхувах, откакто Марина ми разказа как го направила първо. Случило се в една кола. Хич не се бояла, мислела, че като убождане ще е и после ще й е добре. Била отпусната, но когато станало, за малко не умряла. Все едно я оперирали без упойка.    Беше горе-долу приятно всичко досега и не разбирах защо трябва да ме боли. Но исках като нормалните жени да съм. Ето причината да го искам, а не някакво голямо желание.    - Виктор?    - Да.    - Нагрява ме.    - Светнах лампата.    Пое ме внимателно с чаршафа и ме сложи до себе си. Край, казах си, дойде краят на девствеността ми. Бях неубедителна, уж исках, прелъстявах го, а сега не исках. Обърках се, и аз не знам как беше - исках ли, не исках ли? Виктор ме преобърна и легна над мен. Внезапно разбрах, че се боря с него.    - Не!    - Успокой се, Елиа!    Когато вече не ме застрашаваше - беше се отместил, ме обзе паника.    - Но аз все още се боя.    - Защо се боиш?    Разказах му за Марина. Той изтри сълзите ми и се успокоих. Лампата вече не светеше. Мина много време, преди да проговори:    - Какви приятелки само имаш! Обещавам ти, че ще съм много внимателен.    Веднъж влязох в морето без придружител, беше късно и не се чуваха хора. Плувах дълго, но внезапно разбрах, че не се ориентирам.    Бях тръгнала да излизам и отдавна трябваше да съм стъпила на дъното, пък краката ми опипваха само вода. Вълните ме носеха към брега, а бряг нямаше, беше страшно.    Тогава ужасът ме обзе. Бях между две вълни и си представих, че съм съвсем сама в пространството. Навярно наоколо нямаше никъде суша.    Залязващото слънце беше на обичайното си място, улавях почти несъществуващата му топлина. И шумовете бяха същите - като всяка вечер в морето близо до къщата ни. Обаче страхът ме накара да спра да разсъждавам.    Можех още дълго да издържа, но щом завиках и никой не се обади, се напрегнах. Трябваше делфин да ме спаси от удавяне. Изрекох наум думата и паника ме обзе. Успях да изплувам, обаче движенията ми вече не бяха уверени, забравях как да плувам.    Смъртта в солената вода беше, която нагълтвах и изплювах. Щом го разбрах, ужасът мина. Истината е, че спрях да се боря. Изобщо не се борих повече, а сама тръгнах към гладните риби. Защо ли се примирих, се питах после, дали не желаех смъртта? Как да ти го обясня, беше все едно, че ще се случи.    Запотъвах и спрях да дишам. Не нагълтах веднага вода. Чух много ясно как писъкът на чайка от бучене се преряза. И тогава допрях смъртта - беше ледена. След миг кашлях над водата - разбрах, че съм стъпила на дъното. И че смъртта е като всичко друго, което ни се случва. Някакво течение ме беше отнесло към скалите, затова се обърках. Разбрах още, че често страхът идва само защото не знаеш какво точно става."    "През този трети ден бях сама, той някъде отиде. Не му се сърдех, имах нужда от малко самота, за да се подготвя. Къпах се два пъти, първо си измих косата с миришещ на яйца шампоан, а после на цветя.    Обожавам усамотените къщи, каквато е нашата. Искам да не стъпвам в града, там за слепите е ад. Жената попита да остане ли, казах да тръгва и че ако имам нужда, ще й позвъня. Боднах си от гъбите. Дали изглеждах добре, дали очите ми бяха чисти? А носът ми? Не се ли е лепнало нещо някъде? Бях с бял клин и бяла блуза, подходящо за обреда, но дали не ги бях изцапала? Денят се проточи и накрая спрях да пипам часовника.    Искам да прибавиш тези писма към дневника ми. Извинявай, че не ти се обадих, когато тръгнах, обаче бързах. Робер, мъжът в стаята, Ник и дядо, няма логика, а психиатри не искам. Ако ме заведат на лекар, ще се случи нещо ужасно, знам. Надявах се и да дойде пак морякът.    Само че днес ме е страх. Като пиша, макар че става бавно, ми олеква - до мен си и ти говоря.    Виждам как се усмихваш на писмата ми. Винаги съм искала да споделям с жена, но нямах такава приятелка. Ники ме изостави и умря, Мари Кармен не научи английски, а Марина все ще разкаже най-подходящата история. Иска ми се да те питам да си затварям ли клепачите, когато се целуваме?    Продължавам да ти разказвам за този ден. Щом вечерта настъпи -часовникът показваше шест - се случи чудо. Стана топло! Седнах до прозореца и усетих, че нищо не е същото като допреди малко. Имаше изключителност. Виктор беше сключил сделка с лятото или беше му казал: "Хей, направи ми услуга! Ела си за тази нощ." Нахлу омайването след дискотеката, погалих перваза. Отпусна ми се гърлото и се сетих, че Марина разказа за колата след нощта. Преди това, на поляната, аз не се боях.    Откъснах си цветчета от мушкатото. Свиваха се под пръстите ми и се разгъваха. Дръжките бяха грапави, като краката на Виктор, с власинки, следващи движенията ми..."    "В бележката му написах само: "Ще ме намериш на поляната." Не я бях забравила и добре се ориентирах. Знаех, че не бива да се връщам на такова място, обаче тръгнах.    Нощта приличаше на онази, когато настъпи. По-скоро, беше вечер още. Носех обувки с леки подметки и се движех лесно като в... Божичко, хрумна ми да напиша "в гробище"! Ухаеше на парфюма на гората. Внезапно се изпълни с познати шумове. Взех да се потя с клина, а при изкачването се подхлъзнах и паднах. Знаеш ли, цял живот сменям едно тъмно с друго - нямаше да е чак толкова по-различно, ако в някоя стая ми пускаха едни звуци и миризми, после други, и други... Вместо вървенето пък мога да използвам стайна пътека за бягане.    Щом зрящите света описват, първо казват какво са видели. Не разбирам техните захласвания по простори и далечни отблясъци. И ако идвах сега тук, беше заради моите чувства на това място, а не заради мястото. Аз поемам пейзажите, хората и случките, а зрящите обикновено се разпиляват навън.    Тогава протегнатите ми ръце докоснаха лъчите на луната, която ме преследва вечно. Разбрах, че съм на поляната."    "Наведох се и откъсвах трева, изплъзваше се и безброй послания се надигаха към мен или падаха от клоните. Вървяла съм през тази поляна, знаех, че е много голяма, може да побере летяща чиния. Свалих раницата от гърба си и на пъна я хвърлих.    Пипнах стрелката на компаса, сочеща север, и тръгнах. Вървях с протегнати напред ръце, макар да нямаше в какво да се блъсна. Нямаше го и големия камък от миналия път, който ме дразнеше. Когато стигнах към средата - ориентирах се и по броя на стъпките си - за пръв път в живота си почувствах, че е огромно.    Чудото измиташе страха. Езикът ми го обра от устните. Леката пръст затрептя по корема ми. Чух кашлица съвсем наблизо и попитах кой е.    - Пазачът.    - Какъв пазач?    - Горският, а ти не идваш за пръв път.    - Откъде знаете?    - Наблюдавах те тогава, доста време мина.    - Не може да бъде!    - Може, работата ми е да зная всичко. Пак ли чакаш приятеля си?    - Да.    Повече не го чух. Сигурно си беше тръгнал. После го сънувах. В съня той ме целуваше силно."    "Всеки звук се повтаряше безкрайно, дървесна вода капеше и пак чиста ставах. Усетих Виктор в началото на пътеката. Изтръсках се, да се отърва от сънния налеп, пръските полепнаха по одеялото. Имаше мравки, но ги убивах, а една дори я изплюх.    Навярно съм покварена, ти какво ще кажеш? Да сънувам непознатия пазач! Реших да не казвам на Виктор за това.    Тук беше моята спалня, не признавах първия път в къща или кола. Щях с листа да се намажа, за да ме хареса.    Аз много мисля, защото съм сляпа. Трудно се разсейвам. Може би ще ти омръзнат писмата ми, тогава ги хвърли. Намирам време всичко да описвам, дано разчиташ добре, но ако скучно ти стане, ги остави.    Веднъж в Англия пътувахме към фермата на познати на дядо. Имаше мъгла, чувствах я по влажното вдишване, обаче се движехме. И тогава бях ту тъжна, ту не, докато разбрах от какво е - не от местността, а само от мен. Представих си хората като прашинки - прашинката е дори за моите пръсти неразличима - които се хвърлят насам-натам. Всеки от нас на моменти се плаши от абсурдите на живота. Питах се, щяха ли да се завърнат тези абсурди."    "Бяха минали две години и повече, през които морякът и странностите ги нямаше. Оттогава никой не е разказвал и за нови чинии. Тъкмо мислех за това...    - Пък аз смятах, че самодивите носят бели рокли, но и с клина приличаш.    - Защо се забави?    - Не съм, дойдох по същото време.    Нещо в гласа му имаше, все едно съм умираща и за минути трябва да изживеем цял живот. Беше с маратонки, целунах ги, преди да се наведе. И отново се удивих.    - Колко си хубав!    Моите прабаби бяха наоколо, усещах ги по трепета им, трептяха ми по лицето. Навярно приличам на тях, каквото и да значи това. Те са били светли славянки. Имало е такива - по-дребнички, но балеринки, както ме сравняваше дядо: "Ти, Ели, приличаш на балеринка!" Дали имам род? Сега накуп ме наблюдаваха от небето и ми помагаха. Не исках да ги разочаровам, макар да имах недъг. И аз като тях на открито бях. Прошепваха ми какво да правя."    "Той ме зацелува. От пръстите му ставах все по-различна и не се страхувах, вярно е.    - Виктор, пусни ме!    Казах го неволно. После взех да се притеснявам.    - Не, Виктор! Не, не!    - Ели, успокой се! Тази нощ ще трябва да го свършим.    - Нека друг път.    Хвана ръцете ми и тогава разбрах, че съм стиснала юмруци. Беше много внимателен. Искаше да ми вдъхне кураж, както мъжете се отнасят с малки момченца, когато да яздят ги учат. Сякаш му напомнях него самия, когато е ставал мъж. Съчувстваше ми, да.    Виктор разбираше значението на тази нощ за мен. Целувах го изведнъж силно и поемах въздух, обаче той знаеше, че още не е страст, а страх.    Бучеше ми главата, всеки шум ме караше да подскачам. Ноктите ми от време на време се забиваха в земята и тогава ми идваше да изпусна едно "Ооох!" и да се озова на другия край на земята. Исках да се махна, защо не можехме просто да лежим? Клоните шумяха, сякаш чудовище вдишва сънено, и отново безмълвно ставаше.    Времето до онзи миг свършваше. Жалко, че Марина попречи да е прекрасно още в началото. А може би винаги е такова?"    "Може би прекрасното начало никога не се получава?    - Така те измъчвам - каза Виктор.    - Моля те! - изхриптях.    - Сега ще стане.    Все едно чух, че в атмосферата вече няма кислород. Задуших се.    - Чакай, не се мятай!    Но аз се мятах. Сега съм сигурна, че не само заради Марина.    По някакъв начин ми беше мъчно. Да си девствена значи да си същата, каквато си се родила. Чудех се ще обичам ли Виктор и след това. То любов не можеше да е. Бях объркана и си повтарях, че ще се отпусна, ще се отпусна. Както го повтарях, опрях лакти и с още по-неочаквана сила се заборих с него. Той ме притисна, но успявах да го държа далеч. Гняв изпитвах, обида и болка.    Тогава Виктор каза:    - Помни, че те искам, Елиа.    Какво да ти кажа? Отвращавах се от него в онзи момент. Тогава стъпките му се отдалечиха. Той изчезна и останах със страхове заобиколена."    "Краят на месеца и на Виктор е, който също ще си отиде, мислех и бях нещастна. Студът се върна в мен, в близките дървета, в по-далечните. Студено стана. Навярно и той трепереше, но не смеех да приближа, а се заслушах. Листата съскаха, бяха на дупки, през които минаваха течения. Нищо не усещах с лицето си.    Тук можеха да се обичат само луди. Бях доволна, че ще си тръгнем и ще си остана същата. Цялата тази любов се оказа трудна. Ние сме богати, някой винаги ще се грижи за мен и дядо. Това стига. А и защо Виктор ще ме обича само ако спя с него?    - Как си?    - Студено ми е.    Чух звук. Не можах да се сетя от какво е, но достатъчно беше да помириша.    - Ще пием от шишето или искаш да измисля чаша?    - От шишето.    Грабнах го и глътнах няколко глътки, след което чак вдишах. Не разбирам от уиски, обаче ме стопли.    - По-спокойно, ще ти стане лошо. Елиа!    Виктор бил! Устните му доизгризват скрежа.    - Моля те, по-силно.    - Какво?    - Не усещам, прегръщай ме по-силно.    Като пазача!    - Сънувах...    - Не разбрах, Елиа.    - Сънувах те.    Глътнах пак уиски. Бяхме потни, намерих ръката му и я стиснах. После стана."    "Появиха се толкова усещания, че още ми е трудно да ги събера. Бях смутена, защото не беше нищо особено. Очаквах чертите на лицето ми да се променят или тялото, да ми се изправи косата, да прогледна, а нищо не се промени. Силна не беше и болката. Изпитах само че и една друга болка.    - Не плачи, свърши.    - Плача ли?    Пипнах се и се удивих. Виктор прегърна главата ми и ме беше заобичал повече.    - На теб беше ли ти хубаво, Виктор?    - Никога не ми е било по-хубаво.    Той се усмихна, последната дума издайнически потрепера. Стана ми уморено. Всичко това беше все пак омърсяващо. Пораснах. Не се промених, но загубих недостижимостта си.    Обаче ми олекна. Поне мина. Отдавна изтрезнях, а нощта продължи да е топла. Заваля дъжд и се зарадвах, че ще ме измие; капките ме омекотиха.    - Одеялото е мокро.    - От какво?    - От дъжда. Той по нас тече.    - Пак ли започваш? Не вали.    - Вали и вече съм чиста.    - Добре, Елиа, вали.    Валеше ами! Навярно го обидих с това "и вече съм чиста". Дали затова го казах? Усетих, че дразня Виктор, за да го доведа до състояние, в което ще съм убедена, че ме обича; исках да го предизвиквам, за да ме уверява постоянно в любовта си.    - Дай тогава, момиченце, да махнем чаршафа, за да не отнесе дъждът и капчиците от теб.    - Нима кръв имаше?    - Ето, на луната приличат на опадали зъби. Искаш ли да ги пипнеш?    Взе ръката ми и сухо стана. Беше най-странната релефна картина, която някога съм пипала, много тъничка."    "Нашето настроение се беше предало на гората и всички правеха същото. Тук беше родилният дом на животните. Имаше мравки и жаби, на тях им харесваше да се обичат едновременно. При животите неповторимостта е невъзможна, защото след смъртта най-често идва нов живот, а щом върхът на камъни стане, не израства друг. Започнах да се вслушвам и чух триещи се крачета.    Отдалечих се на другия край на одеялото, но после се върнах. Вярно бях усетила, сила ме влечеше към него. От Виктор излизаше тя.    Движехме се забавено и в отпадналостта ми ветровете шумяха пресилени. Улових приближаването на астероид, щях да закрещя от блъскането на клоните. Някой завъртя стрелката на времето, както се превърта радио и всичко във вихър запротича. Това ни объркваше, подобно е да вървиш в крачка с друг и той да забърза. Бях толкова смутена. Чувала съм за огъване на пространството, може би се огъваше. Болката съвсем намаля."    "-Русокосата малка фея. Ти си прелестна!    Тогава бях на петнадесет години и не знам защо не съм го описала в дневника си. Сигурно си спомняш художника, който стана много известен, а после замина някъде. Забелязал ме на брега, научил коя съм и говорил с дядо да ме рисува. Дядо ме попита, аз се съгласих и с Мери заминахме за селото, където той имаше къща. Беше с цветя пълно. Когато се възхитих пред Мери, тя ме поправи, че наистина имало цветя, но се губели в зеленината. В планината дървото мирише свежо, а къщата беше дървена.    Той ме рисуваше на двора с дълга рокля и чадър. Веднъж го попитах не иска ли да ме рисува гола.    - Не.    - Защото не дава дядо ли?    - Не сме говорили с дядо ти за това.    - Тогава не ви се харесвам.    - Напротив, ти си изключително красива, обаче разбери, изглеждаш чиста.    - И голотата е чиста, а и вие правите изкуство. Ще ме нарисувате гола и ще кръстите картината си "Голата малка фея".    Разсмя се. Бях цялата в слънце. Той имаше сприятеляващ глас.    - Момичетата като теб мислят само за секс.    - Не е вярно.    - Знаеш, че е вярно. Но има и други важни неща.    - Какви неща?    - Непорочността например. Дори и да си мислиш за секс, си още непорочна.    - Защо?    - Защото мъж не те е докосвал.    - Откъде сте уверен?    - Никога не греша. И докато си недокосната, ще имаш особена прелест. Народът нарича такива като теб "девица". Виж как звучи! Означава: "Тя ще стане жена, обаче още е дете. "А съблека ли те, се обръща: "Тя е още дете, но ще стане жена." Разбираш ли? Векове е имало такъв морал, с който сме се спасявали от беди. Ценели сме невинната красота и сме я пазели усърдно зад високи стени, защото, веднъж разкрие ли се, започва да се погубва. Това суеверие искам да предам в картината. Ако търсех жизнеността, щях да те рисувам без дрехи.    - Но аз съм сляпа. Искате да събуждам съжаление.    - Ще събуждаш обич.    - Не ви разбирам, плашите ме.    - Ще ме разбереш. Ако ти домъчнее тогава, кажи си, че и да не беше се случило, прелестта вече нямаше да я има. За нея се иска още нещо.    - Какво?    - Първата младост. Навършиш ли шестнадесет-седемнадесет години, няма да си достатъчно млада.    - И това ще ме успокои ли?    - Надявам се.    - Опишете, моля ви, как ме вижда един зрящ.    - Имаш ангелско лице с красиви сини очи, в които светлината се пречупва като в кристал - на моменти съм сто процента сигурен, че виждам червено, жълто, зелено, чак тогава синьото и накрая черно. Всичко в тях блести, играе, трепти, мести се.    - Лице на ангел?    - Означава чистота. Косата ти е доста светла и къдрава, веждите са тънки, имаш малък нос и натежала горна устна. Имаш и две трапчинки, изписвана си старателно, само трябва да те повторя. Гледаш захласната.    - Какво е "захласната"?    - Все едно чакаш да ти донесат любимия десерт от кухнята. Ирония на съдбата, но най-красивото у теб са очите. Който ги е създавал, толкова се е старал да ги оформи, че накрая е забравил да им вдъхне живот. Не личи, че си сляпа, когато се отпуснеш. Проличава малко, щом се заслушаш, може би защото обръщаш главата си към шумовете. Имаш и много бяла кожа. Мека си, сякаш нямаш кости.    - Повече ме харесват с тен, обаче е началото на лятото. Откъде знаете, че съм мека?    - Познат ми е твоят тип структура. Елиа?    - Да?    - Така прилежно ги е оцветявал в това невероятно синьо, че накрая, сякаш за баланс, не е оцветил нататък.    - Значи знаете?    - Предполагам само. Понеже съм художник, изучавах надълго и нашироко анатомия и покрай това понаучих доста работи. Сигурно имаш атрофия, а нарисувана, тя представлява избледняване, нали?    - Така е, двата ми зрителни нерва не са бледорозови, както е при зрящите, а са избледнели, бели. Имам двустранна атрофия.    - Какво е станало с теб? Разкажи ми!    - Не съм питала много, не обичам. Или майка ми е взимала лекарства някакви като бременна, или е от травма. Питаха и за наследственост, но не знаем. Казаха, че най-вероятно, когато съм се раждала, в неправилно положение да съм била и затова да са ме издърпали с клещите форцепс. Тогава точно са се използвали. После ги забранили. Казаха, че атрофия и на двата нерва се срещала изключително рядко. Изобщо, напълно слепи деца, неразличаващи светлината, се раждали съвсем рядко. Разбирате ли? Аз не говоря за това. Само си мисля как дядо е разбрал, че не се заглеждам, и се е притеснил.    - Смущава те, че е безсмислено.    - Да. Някакви клещи... Можело е да умра. Дали нямаше да е по-добре?    - Не зная.    Запомнила съм разговора дума по дума. Той каза и още нещо:    - Гола ще си идеална за фантазиите на мъжете. Плътта има вкус и твоят е на желанието.    Нарисува три картини. Едната дядо пази за осемнадесетия ми рожден ден, който е след няколко дни. Сега си спомних думите му. До тази нощ бях прелестна, нататък няма да съм. Не това ме притесни обаче, не ми домъчня особено. Имаше друго :" Народът е ценял невинната красота и я е пазел, защото, веднъж разкрие ли се, започва да се погубва..." Като натрапчива мелодия в главата ми влезе.    А онова за очите ми отдавна исках да ти го разкажа и на теб. Все пак всяко омагьосване си има причина, колкото и да е глупав начинът, по който то става. Не е безсмислено, искрена пред художнка не бях."    "Здравей, Ева,    Връщам се към по-предишното писмо, където ти разказвах за огънатото пространство...    Направо ми писна от секса. Исках да полежа половин час, въпреки че бях гладна. Облякох се и легнах удобно. Опита се да ме обземе тъгата, но не я пуснах.    Не бях "девица", голямо чудо. Затова пък станах нормална.    Полянята ми запя приспивна песен. "Нани-на, нани-на, Елиа". И мама така пееше. Нани-на, Елиа-а..."    * * *    "Четвърти ден.    Мисля, че любовта се настани в мен за постоянно. Събудих се в стаята, през прозореца нахлуваше студ. Виктор го нямаше, но касета открих, завързана за дръжката на вратата. Имаше на нея съобщение, че щял да плува до закуска.    В това утро настроението ми беше непокътнато. Можех да изям десет пържени филии, на каквито миришеше. Повиках жената да ми помогне. Среса ме на плитка и проследи как се обличам. Беше подбрала плътна пола и пуловер.    - Отивай бързо да закусиш! Приготвила съм такава закуска, че ще си оближеш пръстите. Знаеш ли, че и двамата сте се разхубавили?    Захар покапа от устата й.    - Къде е Виктор?    - Той е долу. Плувал е в тоя студ!    Когато най-накрая тръгна, въздъхнах с облекчение. Направо се затичах по стълбите.    - Как си се променила!    Щом ме докосна, за глада забравих. Навярно изглеждах съвсем нормално, след като жената ме издокара. Само че разлях кафе и взех солта за захар.    - Какво искаш да правим днес?    - В такъв смисъл съм се променила?    - Още по-красива си. Обичам те така бяла, искам да обера бялото от кожата ти.    - Престани! Ръката ти е студена. Слушай, искам да ми разкажеш какво е за теб да бъдеш с едно момиче, на което му е за първи път.    - Що за идеи имаш?    - Хайде де!    - Първо, ти не си "едно момиче", а си моето момиче и аз те обичам. Ако не ти беше за първи път, нямаше да е различно, не мисли, че те приемах по специален начин. Знаех, че ще ти е трудно, и бях малко притеснен.    - Друго?    - Така беше повече моя. Дори да е старомодно. Бях пътешественикът, а ти земята, в която никой не беше стъпвал.    - Друго?    - Не ти ли стига? Добре, докато няма с кого да ме сравняваш, съм най-добрият. Както и аз исках най-доброто - твоята непоквареност.    - Вече не ме ли искаш?    - Ела да ти покажа."    "Вечерта отидохме на ресторант, Виктор настояваше от няколко дни и накрая се съгласих. Рядко ходя по ресторанти, главно с дядо. Жената дойде, помогна да облека червена ("ютия върху желанията") рокля и ме среса. Затреперах, щом слязохме от таксито, но вътре по-топло беше. Свиреха на пианото известна мелодия, обаче не се сетих коя е. Имахме запазена маса и сервитьорът ни поведе натам.    Виктор знаеше как се придвижвам в непознати места - предложи ми ръката си, аз го хванах и тръгнах, следейки движенията му. Вървяхме бавно, празното пространство беше малко, можех да се блъсна и да падна от притеснение. Знаех, че слепотата ми е като през лупа. Лупата правела нещата по-големи.    И друг път съм усещала това - появява се в кафенета, на улицата, в автобуси. Аз зная, че те ме гледат. Гледат постоянно, не разбират, че липсата на зрение ме е направила по-чувствителна и другите ми сетива са по-развити. С кожата си усещам, когато гледат. От тях тече енергия и ме парализира, лицето ми изтръпва. В автобуса долавям най-добре отношението - лошо е, аз им преча. Или съм като показана в цирка. Или е любопитство без злоба, то също ме потиска.    Вървях след Виктор и треперех от импулсите. Затова не обичам да ходя на ресторанти. Няма кой знае колко съчувствие за такива като мен.    Вървях и се спъвах, сякаш подът беше посипан с прагове, идваше ми да избягам, но каза дядо: "Трябва да се борим, Ели! Помни, отстъпи ли някой от нас, предава другия." А сега дядо лежеше болен и се молеше за мен. Бях съвсем напрегната, обаче вървях. После седнахме и сервитьорът попита какво ще желаем. Пъхна в ръката ми менюто. Защо трябваше да идваме в този град? Край къщата ни също има ресторанти. Не знам дали го направи нарочно, но устната ми затрепера. Тогава Виктор ме погали по косата и ме целуна по очите. Сърцето ми се отпусна и се зарекох повече да не плача за глупости.    Щом се отпуснах, се сетих мелодията коя е. Ядохме и пихме вино. Виктор искаше да си поръча миди, обаче се отказа. Не понасям да ги убиват. От вълнение бях непохватна с приборите; той успокои ръцете ми и започна да ме храни. После помолих да ме заведе до пианото. Допрях музиканта и се наведох към него. Попитах може ли да стане за малко и той стана.    Погладих клавишите, после засвирих. И запях с "на-ни-на". На Виктор подарявах тази музика.    Щом свърших, ме докосна по рамото. Беше разбрал. Станах и ми заръкопляскаха! Бях се зарекла, обаче гърлото ми се сви и се разплаках. Ако се занимавам все пак с нещо, то ще е музиката. Мери винаги ме кара да й свиря и да й пея.    - Виктор, толкова съм щастлива! Идва ми да свиря до затварянето.    Кога ли ще затворят?    - Разбира се, когато спреш да свириш - каза той."    "А ето какво си помислих, когато Виктор стигна до небето... Тогава с цялото си същество усетих как дух изхвръкна; бях уверена, че ще падне на земята, защото е умрял. Нали, излети ли духът, човек умира? Беше невероятно как за секунда огромна енергия отлетя. Тогава разбрах - изобщо не е въпрос само на телата ни. Енергията не се губи, затова след смъртта на органите душата отива някъде.    Почувствах неговата енергия, дошла пак от тази душа, когато стигна до небето. Гневен удар премина през мен и отлетя. Тази енергия се наслоява около Земята. Защо ли е нужна?    Аз не стигнах до екстаз. Виктор и аз се обичахме и след това. Вече не бях отделен човек, а част от друг. Очакваха ме още изненади. Така като малка да ми четат книжките бавно исках. При всяко обръщане на страница молех за почивка, защото се боях, че след последната дума повече няма да я има приказката."    "А целия следобед, докато Виктор спеше, бях на двора. Прелитаха гълъби, усещах ги, без да се обаждат. Дядо ме научи да "виждам" така птиците. Лапи прошумяха в тревата, навярно на котка. Доспа ми се от студа.    Времето без Виктор е излишно. Тогава се преобръща страница и аз го смилам, за да се освободи място за още. Улавям, че се държа като него - същите неща правя и думи казвам. Ето, изтегнала съм се на стола съвсем като него. Така правех и след смъртта на Ники, имитирах я.    Гълъбите пееха над главата ми, после млъкваха, сякаш са си свършили изречението. Къде ли кацаха? Сигурно има слепи и сред тях и те живеят малко, защото птиците се ориентират с очите си. Изобщо нямат обоняние, а може би слепите гълъби имат?    Ядях бонбони. Изгризвах ги отвън и дъвчех вътрешното. Ще купя на Виктор пантофи, той не трябва да си тръгва, няма къде да отиде. Защо ли изчезна за двете години? Котката се опря в крака ми. Искаше да я галя, но ме стресна. Животните не бягат от мен и аз я разроших, а тя един бонбон изяде. Птиците я усетиха и млъкнаха. Реших, че ще се кача да поспя при Виктор.    Мина евтина кола край оградата, разпознавам марките без грешка. Постопли се, миришеше сухо на трева, селската камбана биеше за умрял човек. И лятото умря. Исках да разкъсам пред лицето си и да прогледна."    "През деня морето изхвърли водорасли и черупки. Открехнах прозореца, за да нахлува. Докато телата ни свиреха любовна мелодия като продължение на онова настроение в ресторанта, имах нужда от много въздух. Тази нощ нямаше повече изненади, но исках, щом се събудя, да е станала война и с Виктор да сме единствените оцелели. Ще питаш не желаех ли поне и дядо да е жив. Не.    Събличаме се и се сещам кое ме е поразило. Нарекли са останалите части на тялото с нормални имена - лице, коса, очи, а тези за разграниченията в пола - с грозни.    Ние с Виктор им измислихме други имена."    * * *    "Пети ден.    Събудихме се едновременно. Бях затоплена под одеялото и мислите ми едва стигаха до съзнанието. Устните му ме намериха и пак заспаха.    - Спиш ли?    - Да. Знаеш ли на какво приличаме? Очите ни са зачервени от недоспиването и сме истински призраци.    - Тогава да закусваме.    - Обаче не забрави ли нещо?    Сънена, любовта като насън беше. Ама че изречение! Още по-силно усетих онова, което се появи предишната нощ. Не мога да го определя точно, защото няма с какво да го сравня.    След всеки път ми прилошава от моята енергия. Ходя из стаите и се спъвам или бутам разни неща. Ако Виктор е излязъл и не може да ме види, да ги хвърлям започвам. Накрая, сякаш сама захвърлила се към стената, губя всякаква надежда...    Без да се изкъпем, слязохме да закусим. Бяхме толкова гладни, не, бяхме толкова жадни, че изпразнихме всички шишета."    "Люлеех се в пяната, тя изместваше въздуха и изпитах пенофобия -изпълнила е цялата баня, къща и околност и няма да се измъкна от нея. Виктор ми натискаше главата, да ме удави искаше, аз също го натисках. Разплискахме много вода, не зная дали бяхме под нея или отгоре, помня само водата. Люлка сякаш ме отхвърляше и хвърчах наполовина олекнала, после аз се хвърлях към нея натежала и тя отскачаше. Гласовете ни по плочките отекваха. Тогава Виктор каза - заглушаваше го пяната - че бебе, което във вода е правено, ще стане моряк. Изобщо не можех да си представя какво е бременност, затова се вслушах в себе си, но не я чух. Може и да не бях прихванала.    Легнахме хлъзгави на леглото. Когато най-накрая се изплакнахме, беше вече следобед. Влезе аромат на кафе, закръжи из стаята и застана пред мен. Взех чашата и щом го изпих съвсем горчиво, станах бодра като никога."    "Навярно за теб има голямо значение дали е ден или нощ, обаче за мен не. Особено откакто съм с Виктор, все губя представа за времето и го питам уж на шега свети ли, или е тъмно. Той отговаря, но разбира и се смущава. Тази смутеност най-много ми харесва у него.    Виктор е мил, не е като другите мъже. Сравнявам с приятелите на прятелките си, с Ник. И Яшек беше мил, само че не го обичах.    През тази нощ - преди шестия ден - до екстаз ме докара. Защото може би ме целуваше където никога не беше ме целувал. И от двамата излетя енергия."    * * *    "Шести ден.    Събудихме се към обед и изтичах на двора гола. Беше един от дните на последното лято - от облак до облак имаше слънце, но стопляше, колкото да нямам тръпки. На моменти само се засилваше и кожата ми се грееше.    Подскочих, не го бях усетила, защото бях с гръб към него. И той беше още гол.    Меко можеше да се диша, да се съществува - нямаше страст в това време. При такъв вятър не ти се иска никога да умираш, нищо, че ми пречеше на усещанията. Миришеше на запалено сено и разни мисли ми се въртяха. Така започват ураганите - малкият вятър беше предвестник на големия. Пързаляше се на спирали, чувах шума отляво, защото отдясно е къщата. Разпиляваше ме, а гълъбите пак пееха.    Допирът на телата ни беше чудесен. Също и това, че бяхме заедно. През този ден си починахме от любовта. Беше събота. Натъжих се отново. Мъчно ми стана за другата Елиа...    Беше потоп, обаче в някои части на къщата почти не го чувах. Всяка гръмотевица екстаз на боговете ми се струваше, а струите - изтичащите им сокове. Този дъжд мамеше, но не исках Виктор да се уплаши, ако ме последва. Хората ги е страх от нощта и тъмното, от това да се намокрят. Виктор е от тях и се опитвам да го разбера. Той обви главата ми, без да се събуди."    * * *    "Седми ден.    Пръстта спеше, а вятърът се беше укротил. Водата беше попила, освен надолу, и във въздуха, и той ми навяваше потънали мисли. Протегнах се към сливата, листата й бяха абсолютно неподвижни. Не мога да повярвам, че винаги различният вятър е безцветен. За мен няма значение, обаче ми се струва, че зрящите лъжат или не виждат добре. И с водата е така, с въздуха, но те са тихи. Искам да ми обясниш и безцветния цвят, като се срещнем. Знаех, че ще е по-особен ден, а не се сещах защо. Виктор беше странен, отиде долу и да не слизам каза. Първо ме целуна и прошепна: "Честито!" Облякох си анцуга, измих се надве-натри и се сресах. Когато извика, тръгнах с нетърпение.    Усетих, че е напрегнат, и за малко да прелетя последните стъпала. А никога не се бях спъвала тук!    - Добре ли си? Да не се удари?    - Не. Какво има?    - Вълнувам се. Честит рожден ден, днес ставаш на осемнадесет години.    "Ставаш на осемнадесет". Вярно! Макар че така и не разбрах, щом са ме открили подхвърлена, как решиха кога е рожденият ми ден. Ръцете ми се разтрепераха и тогава заваля отново. Вслушах се. Не подухваше, в селото не се чуваше нищо. На този фон капките падаха приспивно. Фигурката беше с мириса на пръстите му. Веднага разбрах, че е пингвин.    - Виктор, толкова е хубаво! Благодаря ти!    - Ще се омъжиш ли за мен?    - Съгласна съм.    Щом го изрекох, ми олекна, а Виктор така се обърка, че здраво ми стисна ръката, все едно се ръкуваше с някого. Напуши ме смях, той се усети и също се разсмя. После ядохме торта.    - Ти често мълчиш.    - По цели месеци разговарям с хора само като им продавам рибата.    - Беше ли самотен?    - Смятах, че не.    Времето се уталожи заедно с нас.    - Дали щеше да ме харесваш, ако виждаше?    - Да не смяташ, че за мен са еднакви мъжете, както за теб китайците?    - Ами, признавам, мислех нещо такова.    - Зная как изглеждаш. Сигурно си и красив. Но аз съм сляпа. Трябва да питаме лекар дали да имаме деца.    - Всичко ще е наред. Знаеш, че няма опасност.    - Все пак ако е нещо генетично?    - Искаш ли да се разходим по брега?    - Добре.    Беше се почистило, почти изсъхнало. Винаги съм се удивлявала на това в природата - беше забравила сякаш "дъжд" какво е. Хванах се за Виктор и тръгнах.    - Ще поискаш ли да оставя морето?    - Не, аз го обожавам!"    "Беше тихо, но един дъх ме следеше. Обувките ми тежаха от пясъка.    Внезапно спрях.    - Чу ли го?    - Кое?    - Ето го пак. Виктор, от морето е!    - Не разбирам.    - Чакай!    Такова ще е шепненето в чувал, едно: "Ммн, нтт, лмтт..." Кожата ми настръхна и разбрах, че е физическо въздействие.    - Ще се намокриш!    Щом допрях вълната, звукът се усили. Вече не се съмнявах, че чувам: "Сллл, плл,лннн..."    - Виктор, то се опитва да говори!    - Кой, Елиа?    - Морето!    - Успокой се.    - Не ми ли вярваш?    "Неллл, сил, нмм..." Имах чувството, че са много радиостанции, без една да е на фокус. Пищяха в главата ми, извиках и я притиснах. Наведох се на колене. Изведнъж нещо се промени.    Изумително беше! От дъното идваше такава музика, че ми се прииска да тръгна към нея. И гласът беше музика:    - Сляпа неделяаа, твоятаа сляпа неделя. Недей даа...    - Какво?    - Недейй...    В този миг се разпадна. Остана бученето с големия студ. Свалих бавно ръце и повдигнах глава. Не за пръв път срещах странности, но тази беше красива. Не можех да се изправя.    Чак тогава усетих, че Виктор ме държи силно.    - Пусни ме! Защо стискаш?    - Защото искаше да се удавиш!    - Какво исках?    - Да се удавиш!    - Грешиш.    - Едва те удържах. Нещо ти стана и едва те спрях. Цялата си мокра. Елиа, какво се случи?    - То ми каза: "Сляпа неделя, твоята сляпа неделя. Недей да..." После звукът се загуби.    - Хайде да се махаме оттук. Не ми харесва. Тези валежи и говорещи морета! Плашиш ме, не разбираш ли?    - Моля те, спри. Моля те!    Ръцете му най-накрая се отпуснаха.    - Добре, не плачи. Извинявай!    - То не ме мрази. Опита се да ме предупреди. Само съм искала да чувам по-добре и затова съм влязла по-навътре. Нямаше да се удавя.    - За какво да те предупреди?    - За теб.    - За мен ли?    - Не зная, не разбрах. Дано не се случи нещо лошо с теб.    - Толкова си красива, така изплашена! Моето съкровище, знаеш ли колко трудно го стигнах? Не мога да те загубя.    През нощта да се любим желаех. Бързо забравих случката на брега -неговия ужас, че ще се удавя. Или, по-скоро, че разговарям с морето?    Сляпата неделя е от седем дни и нощи. В моя сляп живот тя трябва да е най-сляпото нещо. Виктор ме обича и почти забравих странните работи, които опитваха да ме наранят. Те ме разделиха от дядо и той не можа да дойде на рождения ми ден, само се обади. А така го очакваше!    Ако се върнат, тези странности ще искат да ни разделят. Миглите ми затрепераха при екстаза и за малко да счупя пингвинчето. Но те няма да успеят, защото Виктор е моята люобов..."    * * *    Докато четях, Марти ми телефонира няколко пъти от съседен на селото град и почти всеки ден получавах телеграми. Баща му се оправял, но трябвало да остане още заради майка си. С нетърпение ми говореше, веднъж пожела дори да си дойде веднага, но аз го спрях.    Закъсняваше ми. Тази година лятото се смени внезапно с есен, а тя със зима. Още я нямаше зимата, ала я долавях. Исках да съм бременна, да родя неговото дете.    Дните се точеха бавно. Нощем чувствах Марти в завивките. Усещах наболата му брада във възглавницата. Моята история продължаваше в историята на Елиа и обратно. Едно и също ни се беше случило.    Имаше още нещо обаче. Първо го усетих при изгорялата трева, после в къщата на моите познати. То ме застрашаваше. Но най-странното беше, че сякаш присъстваше и в писмата на Елиа! Някъде там, в една дума, изречение или страница.    И може би именно то засили в мене онова неясно влечение към болката, завладяло първобитните хора заедно с любовта. Оплиташе ме слуз от красотата на сътворението...    Долавях тази слуз, по-лека от котешки дъх. Тя беше "поръсеното с перверзия", беше твърде интимна. Марти, щях да му кажа, обладавай ме като кукла. Повдигни поличката, свали блузката. Аз съм малка. Аз съм малка, Марти, а ти се разголваш бавно.    Беше част от детинското в мене, незащитено и уязвимо.    ...Гледа ме като мъжете, които са живеели на дивата земя.    - Гледай ме. Не си затваряй очите!    Казва го властно и аз изпълнявам, знам, че сега според Марти съм малка. Падам на колене и го гледам хипнотизирана. Опитваш се да забравиш, говоря му вече от висотата на годините си, но понякога това или друго странно желание изскача от амнезията на вековете и те мъчи. Пъпли като паяче в слабините. Бягаш, осъждаш се, обаче си оставяш пролука - фантазията. Един-два пъти и да пофантазираш, няма да е престъпление, защото не става наистина. Ако не мечтаеш, може да се насъбере в мозъка ти и наистина да не съумееш да се спреш.    Сладко е за тебе да съм малка, защото не разбирам какво искаш от мене, не проумявам мъжките ти желания. Сладко е за мене като в архаичните времена, където болката и насладата от съществуването са заедно на враждебната планета.    Оттогава е останала тази сбърканост в нас, хората, като неправилно поставено кубче. За да я смекчим, сме измислили чувствеността. Ерос е ту щастие, ту мъка, зависи как ще се справим с кубчето си... Казвах му всичко това, а може би той ми го казваше?    Във всеки случай фантазията с Марти и малкото момиче беше поредното предупреждение за опасност. Нещо разцепваше копнежа, вшит в бурята. Нещо щеше да се случи. Дали силите от тъмнината на Елиа не пропълзяваха и към мене?    Намеците се бяха появявали един след друг и трябваше да ги разгадая. Елиа също предчувстваше, че щастието предизвиква злия свят...    Танцуваме. Това пък е моята фантазия. Едва докосвам с коляно бедрата му при всяко движение. Според песента само с ръце и крак трябва да го допирам.    Ние сме деца, довлечени в нощта, но няма да се нараним...    * * *    Щом обаче получих телеграма от Марти, че ще си дойде след три дни, забравих притесненията си. Купих си рокля и пелерина, с което фалирах. Улиците бяха нито топли, нито студени, градът се беше променил, разбрах колко ми е чужд и той, и хората, с които доскоро се срещах. На една витрина видях изкуствена бяла роза и потреперах.    Марти се обади и по телефона. Щеше да пристигне следващата вечер, да остане няколко часа и да отиде да свърши още нещо. После щеше да си дойде вече за постоянно.    Когато се прибрах, имаше телеграма и от Елиа. Щяла да пътува с Виктор за София и молеше да отида да я видя на гарата през престоя на влака - рано следобед на другия ден. Разсмях се, съдбата движеше историите ни паралелно, дори ги допираше. Щях да се запозная с Виктор. Дано е красив, помислих си, защото Елиа ще ме попита и не искам да я лъжа. Както го описва, не беше съвсем мой тип, дано поне лицето му е красиво. Всъщност за Елиа това нямаше значение, но тя не биваше да мисли, че е тръгнал с нея, тъй като другите жени не го харесват. Щом ми мина тази мисъл, побързах да я забравя. Чувствах вина, че напоследък съм зарязала всички, освен Марти.    Беше приятно да стъпвам в листата. Споменът за неговия поглед толкова ме развълнува, че спрях. Заболя ме стомахът от вълнение.    Потискащо-бавна беше тази последна вечер. Пуснах телевизора и веднага го спрях, кафето прекипя. Пуснах го втори път. А когато се погледнах в огледалото, не се познах - почти светех. Ето защо му викат "сляпа неделя". Очите ми къде се бяха загубили и разумът - отлетял?    Оставаха двадесет и четири часа, двадесет, деветнадесет... В полунощ вече не различавах сенките от предметите, телевизорът бръмчеше след края на програмата и аз не разбирах какво точно чувствам - страха или копнежа. Станах да пия вода, но когато легнах, осъзнах, че съм забравила да го направя.    Обичах го, ще се оженим и ще му готвя, ще чистя къщата, ще родя. Ще ми е приятно да го правя поне в близките петдесет години. Исках много бебета и голяма къща, а като остарея, все още да е тук.    Седнах до печката, защото не можех да заспя, и се свих на кълбо. През притворените си очи загледах цилиндъра в нея.    Тръбата беше с цвят на огън, аз не мигах. Постепенно умът ми спря да скача и взе да се успокоява, а тъмнината някак избеля, защото се сля с "огъня". Щях да се разтворя в това напъпващо спокойствие, беше топло, контурите изчезваха. Топлината ме зави, стана безкрайно, от което не ми се излизаше. Сякаш бях някой друг, който ме наблюдава с безразличие или, по-скоро, с отвореност към мене.    Изведнъж олекотях. От устните ми се отдели въздишка на облекчение, проследи я мисълта ми и съвсем бавно се върна.    Всичките ми страдания са заради това, че съм се вкопчила в нещо и докато съм вкопчена, аз ще страдам.    Светещото растеше, сега то не беше тръба на печка, а безкраен и безначален пашкул, който вдишвах и издишвах, пътувах през него и се носех в светлината. Все едно бях във влак, който никога няма да спре, затова през прозореца не виждам просто дървета и къщи, а част от безкрая, самия безкрай. Не се питах накъде отивам, моят мозък знаеше отговорите на всички въпроси, но нямах отношение към света. Разтварях се - водна лилия в огледалната вода. Физическите усещания се превърнаха в отражения, в пустата празнота и отраженията се разтапяха.    Щом се съмнявам и не съм спокойна, значи има нещо. То ще се случи, наближава...    Бълбукаха звуци, ала следващият миг ги премете. Изчезна и последната ми мисъл, близо бях до едно лепкаво, всеобхватно петно, за което щях да се закрепя.    Съвсем различно е от щастието, защото от нищо не зависи, разпръсвам се навсякъде като парфюм и пулсирам, пулсирам. Ето го петното, вече съм в него...    Изпищях и паднах върху печката, тя угасна. Бързо легнах и се завих презглава. Треперех, мъчех се да прогоня кошмара от преди малко. Беше толкова осезаем! Озовах се в стая, която не знаех къде е; след миг се събудих, само че ги бях видяла. В стаята беше Марти! Не успях да разгледам жената отдолу, макар да не бяха покрити с нищо.    Щом дойдох на себе си, се опитах да разсъждавам. Напоследък бях напрегната. Страхувала съм се несъзнателно да не видя Марти с друга жена, което е причинило видението. Бях халюцинирала.    Отлично го обясних, но сцената натрапчиво се връщаше, наблюдавах ги как се движат един към друг.    Минаваха вече тролеи, когато се унесох в сън...    Аз съм в апартамента, в който живеех с родителите си като дете. Обикалям стаите и виждам навсякъде изкуствени цветя, които са бели или черни. Галя ги и ги целувам.    Телефонът звъни, вдигам слушалката с нетърпение. Някой ми казва, че трябва да изляза, като добавя, че ще се върна бързо. Изпитвам голямо удоволствие, направо съм щастлива.    После отивам в банята. Там също има бели и черни цветя. Приличат на рози, с дълги бодли са. Грабвам едно, хващам два от бодлите, които стърчат доста над останалите, и ги изтеглям надолу, докато се счупят. Розата ми крещи:    - Ах, ти, ах, ти, не знаеше ли, че ме боли главата?    От пръста ми потича кръв. Ядосвам се и започвам да я удрям в земята, но тя се стопява и изтича в канала. Тогава забелязвам, че ме е набола на много места, ръцете ми са в кръв. Плача и й се извинявам...    Отново съм в апартамента на родителите си, ала вече много прилича на този, в който живея сега. Пускам печката да си направя кафе и изведнъж токът спира. Забелязвам обаче, че на терасата лампата продължава да свети, излизам от кухнята и отивам в хола. Докато минавам през коридора, се наслаждавам на тъмното. Вървя много бавно, за да продължи повече.    Влизам в хола и виждам на леглото Марти да друса някакво детенце. Той се обръща към мене, маха ми с ръка за поздрав и ми казва:    - Благодаря ти, че ми помогна да намеря пътя до острова.    Продължава да друса детенцето, като му тананика да заспи. Наблюдавам ги, но съм разсеяна.    Звъни се на вратата, отивам да отворя. Получавам телеграма от Елиа, че е много добре, и се събуждам.    Беше доста късно, до срещата ми с Елиа оставаха само два часа. Все пак записах съня си, за да не го забравя и да се опитам после да го разтълкувам.    Още ми се спеше, бях бледа и се тътрех, но щом се сетих, че Марти пристига, веднага се ободрих. Тръпнех от вкуса на това пристигане, той зачерви бледото ми лице.    Реших, че след като се видя с Ели, ще купя морски деликатеси, за да го смая. Веднъж и аз да се представя в такава светлина. Луминесцентно фолио блесна в очите ми, щом излязох от блока, ала свежият въздух добре ми дойде. Идваше ми да изсмуча и последната искра от слабичкото слънце. Някой сигурно знаеше по какви пътища бях тръгнала и колко ще живея. Топлота ме галеше, вървях по една наистина предопределена пътека към гарата, качвах се в набелязан от съдбата автобус и слизах от него, бързах към точно този влак, защото беше в списъка на моя живот, но усещанията никой не можеше да ми открадне.    Гарата беше пълна с хора, взех си кафе и седнах на една пейка. Беше най-топлият ден от седмици. Лъщях като гущер с копринената пелерина и с неговия мъдър поглед чаках, преметнала крак върху крак. Това му е хубавото на гарите, че можеш да се държиш как да е. Нямах почти нищо за вършене, щях да се оставя с мене да вършат разни неща вечерта. Топлината ме обля и отвътре, плисна през стомаха и напече подкожните ми тъкани. Ужасът от снощи беше забравен, неприятностите свършиха. Нямах лошо предчувствие, напротив. Само сънят ме смущаваше. Оставаха десетина минути и реших да помисля какво означава.    Извадих листчето, на което го бях записала. Веднага ставаше ясно, че се състои от две части, между които има скрита връзка. Навярно беше причинна, защото единият апартамент заменя другия.    Вчера видях изкуствена роза, сигурно тя беше събудила някакъв спомен. Замислих се, но не се сетих за нищо.    Вчера си правих кафе и то изкипя. Токът обаче не е спирал. Може би спирането му в съня беше свързано с тъмната стая, в която се любеше Мартин в моето видение?    Опитах да се концентрирам повече. Докато минавам през коридора, се наслаждавам на тъмното. Може да е станало преобръщане на чувства - на шока от видението в наслада. А миговете, през които го изживях, са се превърнали също в обратното на себе си - в бавене. И мензисът ми закъсняваше, бавеше се също, но едва ли беше причина за присъствието на детенцето. Вярно, исках дете от Марти, ала можех да пробвам и различно тълкуване. "Детенце" означава и "полови органи". Като имах предвид, че Марти го друса и му пее да заспи, не ставаше ли дума за прикриване в съня на полов акт?    Тогава излизаше, че продължавам да сънувам замаскирано Марти с жената. А какво ли означаваше, че съм му помогнала да намери пътя до острова? И защо следваше телеграмата от Елиа? Вчера получих телеграма от нея, ала каква връзка имаше тя с видението?    Най-вече ме озадачаваха думите на Марти. Помогнала съм му да намери пътя до острова. Пътя до острова. "Остров"?    За малко да се втурна към първия обратен автобус. Спрях с голямо усилие и се изправих да посрещна Елиа. Какъв ли беше пък този импулс?    Изведнъж всички се разбързаха. Настъпи хаос, но нямаше смисъл да ставам, защото виждах добре. Седнах отново. Дано ми допадне Виктор, казах си с лека досада, щом влакът се зададе.    Ако бях попаднала в този ден по магичен начин, никога нямаше да позная, че е началото на ноември. Реших, че вечерта ще облека нещо много тънко за Марти.    Чувствах как всеки момент ще се спукам и ще потека. Беше крайно време, закъсняваше ми вече няколко дни. Пътниците заслизаха, влакът беше дълъг и не можех да го следя целия. Би трябвало да дойде насам, мястото е централно и трябва да предположи, че ще съм някъде тук, вместо да обикалям; Виктор ще й помогне, успокоявах се.    Изведнъж си спомних впечатлението, което идваше от лицето на Елиа. Представих си я, заслушана в звуците, както удавник се хваща за всичко. Какъв ли беше този "остров"?    Минута до тръгването оставаше. Ако някой ми беше казал как ще протече, щях да разменя половината от живота си, за да я няма. Вече мислех, че Елиа или не пътува, или е решила, че аз не съм дошла, когато чух смеха й. Идваше съвсем отблизо, зад будката за сандвичи. Наведох глава назад и я видях. Изглеждаше лъчезарна, усмихнах се при вида на зачервеното й лице. Не би ми и хрумнало, че е сляпа, ако не знаех. Приличаше на влюбено осемнадесетгодишно момиче, което никога няма да спре да се смее.    - Хайде да се качваме, Ели, влакът тръгва!    - Почакай, почакай.    - Ще тръгне без нас.    - Почакай, моля те!    - Но защо?    - Почакай просто.    Виктор звучеше, както го беше описала - не глас, а шепот. Морето беше продухало гласните му струни и беше предразгавял завинаги, ала точно този шепот навярно я привличаше още повече. И аз бях като нея, бяхме копия от една и съща матрица - на голямата любов.    - Елиа, не можем повече да чакаме.    - Добре, тръгваме. Прегърни ме!    Първо видях пръстите, после ръцете му се заоткриваха нагоре, бяха красиви и в никакъв случай слаби, както си ги представях от писмата. Те я обвиха, пъхнаха се под косата й, лактите се прегъваха, но изведнъж спряха.    - Обичам те.    - И аз те обичам, Виктор.    Беше толкова нестабилна от това чувство! Извиках: "Ели!", ала не се чу, нейното вълнение ме беше завладяло. Тогава бавно изплува лицето му. Стисна я и я целуна...    Чашката изплющя в ръката ми. Гарата беше опразнена, не знаех преди колко време е потеглил влакът. Разкопчах пелерината - за въздух. Краката ме боляха при всяка стъпка, ръцете - също. Тръгнах по някаква улица. Слънцето ме преследваше, но му се изплъзнах. Всъщност отдавна беше мрачно. И много студено. Толкова ме боляха ръцете!    Влязох в магазина и купих скъпо рибено филе. Платих и си отидох. Трябваше да се приготвя. Слязох само за бира, за да панирам филето. Не усещах да се движа, да докосвам. Панирах го, направих и салата. Лимонът капеше по пода в кухнята. Изкъпах се, гримирах се, облякох се. Точно в шест оставих гребена на масата. Беше звънецът, тръгнах да отворя.    * * *    Първо видях влюбения поглед, пълен с искреност и нежност. Прегърнах го също с нежност. Облегна ме на стената, пътят до леглото беше прекалено дълъг.    - Обичам те, скъпа!    Толкова е лесно хората да си казват такива думи. Аз бях животинчето под доматите и не виждах дори цялата леха. Не предвидих, че някакво друго животинче ще ме сръфа за закуска.    Имахме много да наваксваме, обвих се около него и тогава в стаята се появи сняг. Беше като прожектиран. Тя пък усещаше дъжд, двете си приличахме, бяхме едно дори. Лампата се превърна в улична лампа, любехме се на границата между тъмното и светлото, между миналото и бъдещето. Когато се отделихме, снегът не спря.    - Променила си се.    - Как?    - Не знам.    - Ти пък миришеш на цигари.    - Така си мислиш.    - Да не си пропушил заради баща си?    - Не пуша.    Докато Марти ми разказваше за баща си, го гледах. Оставаше ни малко време. После той ме завърза на леглото, ръцете ми бяха горе. Имаше нещо символично в това да не мога вече да го прегърна. Представата, че ще ми причини болка, ми харесваше.    Щом ме върза, всичко потъна в забравеност и устата ми пресъхна. Разликата между любовта и омразата изчезна. Ушите ми бяха заглъхнали, пиеше ми се вода, ала не помръдвах, удивена от последните стонове на бурята.    Природата го беше дарила с жизненост и той можеше да я използва, както пожелае. В него също бушуваше стихия, заглушаваща и сърцето, и разума му. После аз го вързах. Бях някъде в тавана, откъдето се стоварвах с цялата стръв на обидената си природа. Чувствах зад гърба си пространството.    Развързах го и продължихме. Обирах трескаво близостта и я оставях по неговите устни.    - Ние правихме нашето дете, Марти. Помниш ли?    Беше затворил очи, размазвах слюнка по тях, по сладките ни тела. Влага капеше, все едно сме изпрани дрехи, които някой изцежда. Така не исках да се разделям с моята половинка, която след дълго лутане бях загубила.    Гледах чистите му очи, вслушвах се в чистата му душа. Беше гол и откъм корема му идваше дъх на разплодяване, това е близко до дъха на разложено, сякаш началото и краят на всяко нещо са едно и също.    Детайли само бяха останали от свършилата буря - пречупени дървета и покриви лежаха, заледенели птици капеха. Аз опипвах нервните възелчета по тялото му. Не понасях как се движи стрелката в часовника.    Нежността ми беше безгранична. Не ми трябваше свобода, но не можех да не я имам. Спомних си за времето, когато Марти го нямаше още в живота ми. Тогава можех да се спася, просто не биваше да казвам "да" на предложението на Елиа.    Бяха последните минути на сбогуването. Исках никога да не ги забравя. Болезнено е да се разделиш дори с някаква играчка. Търсех очите му, те смекчаваха красивото лице. Щях да обера и последната ласка, както се събират трохите от масата. Вече бях абсолютно уверена, че това слисано сливане е просто начин да се изрази любовта. Тя беше голямото хубаво чувство.    Марти прекрачи прага. Познавах този поглед от първата ни среща на пазара. Хванах дръжката и затворих вратата, след което я разтворих широко. Той отново се появи.    - Тръгваш, Марти.    - Но след ден-два се връщам.    - Да, разбира се.    - Хей, какво става? Защо си такава?    Усмихнах се по-бодро.    - Вече ми харесваш. Ще ме изпратиш ли? Облечи се и ела да ме изпратиш.    - Не.    - Студено ли ти е?    - Не знам дали ще мога да се върна после.    - Не е за дълго, Ева. Знаеш, че те обичам, нали?    - Да, Виктор.    Дори не го казах с особен тон.    - "Виктор"? Откъде знаеш?    - Днес следобед ви видях на гарата. Освен това ви сънувах.    По някакъв начин наистина съм знаела, че Елиа е жената от видението. Може да се е появило точно затова. Изясняваха се и предчувствията, че нещо ме заплашва. Навярно съм съзнавала истината интуитивно заради странната едновременност и сякаш нагласеност на историите ни.    И понеже съм знаела за Елиа, съм пожелала да я няма, да изчезне, да умре и така да си върна Марти. Ала това е недопустимо желание, затова също се е превърнало в съня в своята противоположност - сънувах, че Елиа е много добре...    - Все някога щеше да научиш. Но защо ме посрещна и беше всичко това?    - Не знам. Мечтаех да бъда с тебе много вечери, да се събуждам с тебе сутрин. Това е любов, нали?    Сигурно очаквах предложение да поговорим, ала Марти, не, Виктор, само се облегна до звънеца. Боях се да не падна.    - Не разбирам...    - Да, слушам те?    - Защо го направи, Марти? Заради парите й ли? Защото е една от най-богатите наследнички?    Стана по-студено, той ме гледаше със съжаление. Когато напуснахме леглото, знаех, че е краят. Кашлях, имах хрема, изстивах. Идолът рухна и ме смачкваше. Грабнах едно палто от закачалката и се загърнах. Елиа би изглеждала по-красива. Нещо се зададе, ала не го пуснах.    - Ти си знаел за Елиа, когато се запознахме. Затова си се запознал с мене. За да ме използваш да ти давам информация за нея. Заради дневника й. Просто си бил по-хитър от Ник и от другите. Значи се представи за моряка?    - Откъде знаеш?    - Описала ми е всичко до най-малката подробност.    - Господи, не е трябвало да го прави. Надявах се да стане. Той нямаше име, дори нямаше глас.    - Но ти забрави дневника й, забрави касетите. Как тогава...    - След като ги чух през нощта обаче. Слушай, нищо не пречи да се виждаме и след сватбата. Сега просто си ядосана.    - Сватба няма да има. Не разбираш ли? Аз ще й кажа. Не знаеше ли?    - Не се боя, че ще й кажеш. Ясно ти е, че ако го направиш, ще я убиеш. Не се притеснявай, ще се грижа добре за нея.    - Стига! Ще й кажа!    Защо пък аз да не се самоубия, питах се, само Елиа ли може да го направи?    - Хайде, тръгвам. Ще говорим след няколко дни.    - Почакай! И това, че баща ти умира, ли беше измислено?    - Да.    - И не беше в никакво далечно село?    - Щом ти го е описала, знаеш къде съм бил.    - Но как се справи?    - Имам приятел наблизо, той пускаше телеграмите, които му диктувах от къщата на Елиа. Оттам ти се обаждах и на тебе.    - Защо се стигна чак до сватбени рокли, Марти? А детето, което правихме? Вече си имал дневника. Ами ако съм бременна? Боже, не мога да те позная! Къде отиваш, при Елиа ли?    - Да.    - Обичаше ли някоя от нас? Кажи ми!    Махна ми от стълбите и изчезна. Завих се с всички одеяла, облякох жилетка, ала не помогна. Бях си измислила цялата любов на Марти. Не пораствах, все си измислях разни истории.    Този път болката в ръцете ми беше по-кошмарна от всякога. Реших, че ако проспя или пролежа нощта, утре ще съм приела да мълча. И дори - да го виждам след сватбата. Ще се срещаме тайно, Елиа ще е щастлива, аз също.    Станах, домъкнах се до банята и пуснах душа, облива ме дълго и чак тогава свалих дрехите. Оформяше се мъгляв план.