Мария Павлова

3.    На вратата като че ли никога не беше имало друга табелка. Заблъсках я и скоро се отвори. Не го съборих, защото представляваше, както би казала баба ми, "канара", пък и не ми беше до него. Търсех каквато и да е следа, следичка, ала нямаше, макар всичко да си беше уж на мястото. Накрая се уморих да обикалям.    - Къде ми е роклята? Не ме гледайте така, а ми дайте роклята!    - Успокойте се!    - Не, искам си роклята!    Седях на познатия стол до непоносимо познатото легло. Сега чак забелязах, че ври чайник, стаята миришеше на чай. Това ми напомни нещо, ала се сетих, че го е преживяла Елиа, която си сипвала липа по тялото. Бърках преживяванията ни!    - Ето, тук лежеше роклята ми! Ти си му помагал!    - Нищо не разбирам.    - Нали ти си докторът? На вратата пише името ти.    - Да, аз съм.    - И апартаментът е твой?    - Да.    - Тогава естествено, че си му помагал. На вратата беше табелката с неговото име, както сега е с твоето. Ние го правехме на това легло и той ми купи рокля за сватбата.    Опитвах се да запазя самообладание.    - Още не разбирам.    - Сега Марти ще се жени за друга! И тя ще е с роклята ми! Вие сте му съучастник.    Какви ги говорех само! Във всеки случай силата ми се изчерпа.    - Какво казахте? Не ви чух.    - Казах, че бях сигурен, че е недоразумение. Не познавам никакъв Марти.    - Не е възможно.    - Не го познавам, уверявам ви.    - А, разбрах! Но познавате Виктор. Познавате го, нали?    - Разбира се, това е брат ми. През лятото не бях тук и му оставих ключ. Нищо повече не знам.    - Кога се върнахте?    - Преди няколко дни.    - Къде живее Виктор?    - Никъде постоянно, той обича да скита.    - Родителите му къде живеят?    - Майка ми почина, когато Виктор беше съвсем малък, след нея и баща ми.    Засърбах чая усилено.    - Значи, вие сте богатият брат.    - Имаме предостатъчно пари и двамата. След смъртта на родителите си наследихме пари и голяма къща, която продадохме, защото не можехме да се грижим за нея. Но защо се е представял под друго име?    - Няма значение, вие наистина нямате връзка с това. Извинявайте и благодаря за чая.    - Тръгвате ли?    - Трудно ми е да гледам стаята. И тези книги...    Щом докоснах перилата на стълбата, ръцете ме заболяха отново. Когато излязох на улицата, ме чакаше изненада.    Първият сняг е като да зърнеш морето, а на мене в една нощ ми се случиха и двете. Щом се показах, замрях от очарование, после се протегнах и го пипнах. Този път не беше прожектиран. За миг щях да се откажа от всичко. Струваше ли си да продължавам?    - Почакайте!    Стресна ме, не бях усетила кога е приближил.    - Какво искате?    - Да ви питам мога ли да помогна с нещо.    - Не можете. И защо си правите труда?    Не трябваше изобщо да идва. Усетих, че косата ми е мокра, освен това не знаех как точно ще го направя. Намразих целия побелял град, а може би свят, който Елиа и не виждаше.    - Имате ли кола?    - Имам.    - Ще издържи ли двеста-триста километра?    - Трябва да издържи.    - Ще ме закарате ли до едно място?    - Къде?    - Ще ви кажа, ако се съгласите.    - Утре ще си осигуря свободен ден и можем да тръгнем преди обед.    - Не, не разбирате. Или ще ме закарате сега, или отивам сама. Утре няма да успея, само тази нощ.    - Къде пак тръгнахте? Добре, чакайте. Тръгваме, но първо ще се изсушите и ще пиете още чай.    * * *    Така няколко часа преди полунощ заминах за морето. Поне колата си я биваше и задминавахме съвсем редките други коли. Хвърлих якето с противния шал, който ми намери, на задната седалка.    За да се поразсея, опитах да се върна отново на съня. Имаше още неща за изясняване. Усещах, че те са важни за мене.    И така, в апартамента, в който живеех като малка, имаше изкуствени цветя. А ако цветята не са цветя, а нещо друго? Не се сещах обаче нито за картини, нито за саксии. Извадих листа да си припомня подробностите.    Галя и целувам цветята. Имаше пренос на чувство, което съм проявявала навярно към родителите си, аз ги обичах много.    Телефонът нямаше смисъл. Помня, че като го прекараха, се радвах, ала чак да изпитвам щастие от това, че разговарям по него? Може би продължаваше пренасянето на чувство.    По-нататък сънувах, че отивам в банята. Там цветята приличат на рози, сигурно защото предишния ден видях роза на една витрина. Сетих се, че цялата изтръпнах. Цветята бяха важни.    После хващам два от бодлите, които стърчат над останалите. Счупвам ги - беше или болка, или радост. Розата ми крещи. Тогава по-скоро е болка. Пита не зная ли, че я боли главата. Беше нелепо. Вероятно бях изживяла или наблюдавала в детството си болка, която ме е озадачила. Но ако беше така, щях да помня. Освен ако...    Освен ако не ставаше дума за твърде стар спомен. Хрумна ми да не би да съм видяла татко и майка да правят нещото в банята и като много деца да съм си помислила, че той я насилва. А видението, че Марти спи с жената? И то беше свързано с болка за мене.    После ми тече кръв от пръста, ядосвам се и удрям розата. Може би не беше само болка, а и яд, почти ярост. Розата се стопява, изтича в канала. Тук се криеше противоречие, защото съм в кръв от убожданията, а се извинявам и плача.    Значи видяла съм родителите си и съм предположила, че татко бие майка ми. Изпитала съм гняв към него. По-късно обаче съм схванала нещо от истината и като доста момиченца съм изпитала ревност, дори съм пожелала в яда си тя да умре. Желанието ме е изплашило и съм плакала, съжалявала съм. Връзката с втората част също се изясняваше - там изпитвах подобно желание - да умре Елиа. Истинската случка в банята обаче не ми изплува в паметта. Не разбирах и цветята. Дали не присъстваха единствено заради бодлите, означаващи крака? Счупвам ги - насилие при акта. Оставаше и въпросът как съм разбрала, че Марти е при Елиа, че той е Виктор.    Щом морето заплашително приближи, направо ми прилоша. Елиа и Марти бяха далече, съвсем не идвах, за да търся спомени, но ми трябваше нещо, за което да се хвана. Идвах тук, защото нямаше къде другаде да отида. Идвах, за да реша дали да й кажа.    Когато разбрах, че пътуваме край водата, ми стана още по-зле, ала после взех да се оправям. Полунощ отдавна минаваше и със селото приближаваше и часът. Братът на Марти попита къде да спрем.    От известно време се движехме през курорта. Селото се намираше след курортната зона, отклонихме се и след малко се появи табелката. Казах да кара бавно и зачаках нещо да ми хрумне. Не светеха нито къщите, нито улиците.    Откакто Марти си беше тръгнал, ме водеше някаква сила, която като добър любовник подсказваше какво да правя по-нататьк. Не бях единствената лунатичка в тази нощ обаче; щом стигнахме центъра, кафенето изплю привидение, което протегна ръце и тръгна. Някой му викна да се върне да плати. Спряхме до него, открехнах вратата и се удивих, че не е студено колкото очаквах. Може би Елиа просто не знаеше, че районът е природен феномен. Човекът беше пиян точно колкото въпросът ми да прозвучи уместно:    - Извинете, знаете ли къде е поляната, на която кацат летящите чинии?    - Зная.    - Ще ни обясните ли къде е пътят?    - Да се кача и ще ви го покажа. Аз живея близо.    С него влезе миризма на крави и спирт, последната - от бутилката в джоба му.    Сами нямаше да се оправим, ала, щом зърнах гората, ми се стори, че просто се връщам. Пътечката беше едва забележима, но я усетих преди да ни я покаже.    - А сега какво?    - Сега аз ще тръгна натам.    - Поляната, момиче, е на сто метра.    - Да, благодаря ви. Ще гледам да не се бавя.    - Да закараме човека първо, после ще се върнем и ще отидем заедно.    - Ти го закарай, аз бързам! И да не вземеш да тръгнеш след мене!    Изскочих от колата, отдавна се бях облякла. Дърветата ухаеха, нещо нагряваше и осветяваше слабо. Бях и Елиа, почти я мъкнех, но двете отивахме горе. Минути преди два, часа на летящите чинии, стъпих на поляната. Бях успяла!    И щом стъпих, сърцебиенето ми, дошло от парното в колата, изведнъж спря. Не, сърцето ми спря.    Примамваше да се влачиш, някаква неназовимост я беше обвила и имах усещането, че гъмжи от живот. Чувах морето, там беше бездна, а поляната искреше. Жълтите ми пръсти загребаха въздух.    Вече знаех със сигурност, че наоколо има нещо извън нормалната сетивност.    Разкопчах се и тръгнах, шалът ме притискаше. Хвърлих го и тогава видях пъна. Щом седнах на него, се появиха толкова спомени!    С Елиа бяхме объркали опитността на един мъж с неговото чувство. Страстта му не е зависела от никаква любов. Водел ни е като кукли на конци накъдето си иска. "Ако разхлопам сърцето ти, ако губиш съзнание за предметите и звуците, ще съм твоят господар, а ти моята робиня", шегуваше се Марти. Само че той го правеше и сега никак не ми беше до смях. На гарата за секунда проумях, че всичко е било илюзия, ала ето че седях на тяхната поляна, без изобщо да съм готова да приема истината. Схващала съм я и съм я отричала дълго след предупредителните сигнали. Предпочитала съм лъжата.    Чух кола или летяща чиния. Пънът беше прокарал целулозни реснички. Бях в оргия с него, Марти, Елиа, Виктор, пазача. Бученето приближаваше и аз се приготвих за първата си среща с извънземни. Почти паднах, накъдето се превиха и листата, после всичко млъкна. Моята наскърбеност взе да отслабва, някакво присъствие ме галеше. То беше благосклонно.    От къде на къде, запитах го, Марти постъпи така с мене, а не понесе никакви последствия? Не мога да го променя, обаче мога да го проваля. Не биваше да получи парите й и да я наранява още. Спря да бучи и вече не ме притискаше, може би полудявах, но замириса на изгоряло. Отдавна бях разбрала, че да си връщаш нещо на някого не си струва. А и след като Марти направи това, нямаше никаква надежда, че ме обича. Ала заради нея не можех да спра сега. Трябваше да... се свлека от треперещото дърво, за да разбера, че треперя аз.    Блъскаха се мисли в главата ми, обратни една на друга. Исках да го убия, да ме докосва. Бях дошла, за да се съвзема, а съвсем се обърквах. Тогава видях, че по поляната са очертани кръгове, чиято друга половина се губеше в гората, а аз бях в центъра им. Очертанията приличаха на изгорялата земя край мотела. Бяха се появили, докато лежах. Тръгнах да ги обходя, преди да е изтекъл часът на чиниите.    Миришеше на премръзнали риби, само това беше нормално. Можех да седна и да пиша - светеше, без да идва от определено място. Поляната взе някак да се приближава към мене, все едно я сгънаха. Някогашните ми момичешки фантазии за чудеса се изсипаха накуп и ме спряха за още малко. Никога нямаше да се повтори такова чудо.    После тръгнах и улових електромагнетизма на любов, която се е случвала паралелно с моята. Аз бях Елиа, стана тъмно, прибавиха се звуци, а гората с тътен отвсякъде затрепера.    Наближавах първата прегоряла линия, нея трябваше да пресека. По изпукването разбрах, че съм я настъпила. Крачка ме делеше от отвъдното в мене.    Сенки се носеха край страховете ми, летях и шепнех...    Някой я изхвърлил в сак и кучета виели, а я намерил най-богатият човек. Мразя я, че ми отне Марти и се лутам след тях. Какви са тия синкави искри, дали не са азбуката на призраците? Виждам лицето й, красива е ужасно. Ако обаче я нарежа, ще стане грозна. Хубаво! Ще я режа и ще тече кръвта й.    Сред владенията на живелите преди съм. Всичко, което е било - и доброто, и лошото, винаги отново може да бъде. Носим го в главите си. Оттогава носим и онзи къс сбърканост в нас. Който мисли, че го е победил, греши. Живея, откакто съществува светът, не съм само чертичка от времето.    Ще й извадя очите, без това не й трябват, и ще ги хвърля във водата. Тя мъчително ще агонизира. Без мене ентропията нямаше да съществува, така че и никакъв ред нямаше да е възможен. Първобитната маймуноподобна съм, една друга опитва да ми го отнеме, защото имала повече кожи. Какво да правя? Не искам да бъда жертва, затова трябва да победя. Дори да не го желая, хаосът няма да ми позволи да се откажа.    Аз съм дете, ще вържа другото дете и ще го мъча. Стъпвам в дълга бяла дреха, половината от която е черна. Лехата под доматите представлява само отрязъкът ми, но не зная къде всъщност е по-сложно - в безкрайното или в мене. Ще направя пързалка до най-дълбокото.    Нещо се беше променило.    Водата беше прозрачна и изчистена от микроорганизми. Стана хлъзгаво и се олюлявах. Колкото повече слизах, толкова по-високо ставаше отгоре. Накрая бутнах една врата и се озовах на брега. Нямаше вълни, погледнах отражението си.    - Хей, я кажи, има ли друга на света, която...    - Не, ти единствената си на този бряг. И си най-красива.    Значи можех да отдъхна. Изведнъж предсмъртен хрип се понесе от дъното и за малко да ме повлече, нямаше за какво да се хвана. Беше ужасно, лицето ми не беше моето! Аз бях, ала отново бях и Елиа, която удавих. Беше подпухнала и от гърлото й изскачаха рибки. Мъка ме обзе. Някой ми внуши да го направя, шепнех й, някой друг. Плачех и образът се размазваше, после лицето й отново ставаше гладко. Сълзите изскачаха от очите ми като рибките от нейното гърло. Какво направих, тя е невинна! "Невинна, невинна, не...", изхриптя удавената. Не можех да я съживя, понеже беше обезобразена.    - Елиа, прости ми!    - Сляпаа неделяаа...    - Елиа?    Това, което й сторих, беше много по-силно от мене, беше част от моята пъпна връв с мъртвите. То не стана наистина, но се ужасявах от себе си.    Какво ми оставаше освен да се пусна още по-надолу по пързалката?    Най-долу видях мъж и жена. Тя разкопча ризата му и започна да го целува. Също като мене! Исках да затворя очи, но не можех.    Колената й опряха в тинята, повдигна го и зачерта по гърба му. Познавах тези точки и пунктири, слизащи към петите, след това пръстите на Елиа се качиха обратно.    Беше съвсем млада, ала като мене с притаена страст. Щом толкова си приличахме, може би също нямаше да се самоубие? Езикът й минаваше по кожата и се огъваше, когато се запъне някъде. Зацелува го по лицето, в този момент разбрах какво е неестественото - бяхме го обичали прекалено според нашите желания. Марти беше толкова идеален, че още появата му трябваше да е сигнал за опасност.    Щом се сляха обаче, главата ми се изпразни. Питах се само дали я обича в този миг. И то въпреки отворените й очи, които го плашеха? Или отвращаваха? Пълзях край двете тела и се чудех кого да съжалявам.    Скоро той лежеше уморен, а Елиа заспа до него. Страдах, затова се почувствах добра. От малка знаех тази игра на добро и лошо, в която всички са на страната на доброто и така то оцелява.    Макар да бях на дъното, не усещах добре водата. Възможно ли беше да си я въобразявам? Погледнах притеснено надолу, но този път лицето си беше моето.    Винаги съм искала да съм добра. Трябваше сега да се променя ли?    Да стана лоша? Бях в блатото, а то беше всичко, което не съм разбирала за себе си, ала само с мисъл бях в него. Същата мисъл можеше и да ме изведе. До тинята стигнах, което не значеше, че ще остана в нея завинаги.    Страданието ми обаче продължаваше да е непоносимо. Времето щеше да го излекува, но мразя състояния, които само времето ги лекува. Наблюдавах Елиа и Марти и стоях край неподвижната вода или може би вътре в нея с жалкото желание да бъда обичана.    ...Помогни ми, Боже, молех се, да бъда обичана от Марти. Разбери, че откакто съм родена, не мога без някой да ме обича...    Марти ме изправи пред избора да кажа ли на Елиа. Можех да й го кажа, за да я нараня, от завист, защото я ревнувах; и можех да не й го кажа - по същите причини. Можех обаче да й го кажа и защото я харесвах, можех и да не й го кажа заради същото.    Болката в мене порасна.    Тогава реших, че ще й кажа. Ако съм до нея, ще го понесе. В миг топлината се засили, а небето се разтърси. Морето се раздели на две и всяка част се отдръпна от другата. Видях проход - дъното, до което бях слязла, се превърна в път.    Някъде по този път грееше камъкът. Беше най-долу в мрака и аз вървях към него. Гледах скъпоценния камък и не мигах. Дремещите в мене представи, които допреди малко се разбуждаха, за да се превърнат в злите сили, опитваха да ме спрат. Плуваха наоколо чудовища и русалки, вампири и горски царе, дракони и накрая се понесоха цветя - повечето приличаха на рози от лоша рисунка. Тези тъмни сенки ме дърпаха, разкървавяха кожата ми, ала вече си отиваха.    Исках да убия Елиа, да я удавя и да ги гледам с наслада как се любят, но изтичаше гнойта и нямаше да ме погуби.    Проходът се беше затворил и водата отново не трепваше. Изведнъж започна да се разтваря небето, ала не идваха извънземни, а нещо много по-съкровено.    За секунда долетя, приличаше на ангел. Носеше се леко и долових музика. В едната му ръка имаше пръчка, в другата клонче. Беше размазано като астрално тяло, но идваше от много по-далече, от толкова отдавна, че светлината от онази Земя вече не можеше да се хване с никакви телескопи.    То взе всичко в едната си ръка, а с другата докосна езерото и лъч проблесна. Веднага вълна се разнесе, пробяга вятър и извор с лечебни свойства се вряза в морето, а аз се изправих. Водата лекуваше мислите ми, създаваше мисли. Понесох се над набраздената повърхност и се заиздигах. Възторжени викове се заформяха в гърлото ми. Безброй лъчи нашариха небето и се сетих, че в този час на чудесата изобщо не попаднах в абсолютния мрак, дори на най-дълбокото дъно.    Изумих се от откритието си. Може би с Елиа все пак не си приличахме толкова. Тя живееше в свят без никаква светлина. Казваше, че не страда, но сега разбрах, че се чувства различна. В такъв случай трябваше ли тъкмо нея да лишавам от страданието, едно от най-земните неща? От внезапното, смазващо страдание, което аз самата изживях. На тази поляна то ме пречисти. Разбрах защо камъкът е в тинята - докато не стигнех до нея, не можех да поема нагоре.    Само че нямаше да издържа. Страхът в душата ми се размърда отново. Едно е да не се боя от чудовищата в мене, съвсем друго - от летящ ангел. Второто имаше връзка със задгробни животи и вледеняваше. Съществото допираше водата и оставяше лъчи, прекрасни фойерверки, ала тръпки ме побиваха. Беше миролюбиво, но и обичта му ме плашеше.    Водата благославяше, обаче разумът ми се предаваше. Мислите ми спираха и губех контрол...    - Успокой се!    Бавно се обърнах. Аз седях на пъна, а братът на Марти държеше ръцете ми. Кой знае защо бях разсъблечена, той ми подаде дрехите и ми помогна. Едва проговорих:    - Колко е студено! Какво стана?    - Не знам, цял час те търсих.    - Нали съм тук?    - Преди минута дотича от ей там уплашена. Връхните ти дрехи бяха пръснати по поляната. Знаеш ли, здравата ме изплаши! Какво има зад онези дървета?    Току-що беше започнал да прехвърча сняг, най-накрая ни настигна и тогава се сетих за всичко.    - Брегът е зад дърветата. Съвсем наблизо. Искаш ли да ти покажа?    - Не, отиваме в колата, за да се стоплиш.    Вървях, облегната на него, и все повече потъвах в пътеката.    - Трябва да говориш, за да не загубиш съзнание. Чуваш ли?    - Моля те, остави ме.    - Кажи, откри ли това, за което дойде?    - Може би. Спи ми се.    - Ето, стигнахме. Хайде, влизай бързо!    Имах чувството, че колата никога няма да потегли, че се е сраснала с мястото, както и всичко наоколо. Когато тръгвахме от горе, се обърнах за последен път. Изгорелите линии ги нямаше.    - Слушай, не зная още как се казваш.    - Казвам се Андрей. Преди да заспиш, кажи само къде да те оставя - у нас или у вас?    - У вас.    - Няма ли да се притесняваш там?    - Няма, за това дойдох дотук.    - Добре, лека нощ. А ти как се казваш?    - Ева.    - Лека нощ, Ева.    Лежах отзад, а дрехите ми съхнеха на предната седалка. Скрих се под одеялото и едва тогава се пипнах по лицето. Не исках никой да е с мене през тези минути, защото най-накрая наистина плачех.    * * *    Когато се събудих, беше вече обед. През дантелените пердета се прокрадваше сив ден с остатъци от сняг. Бях с дълга риза. Андрей шумеше в кухнята. Замириса на палачинки, щом влезе.    - Хей,очите ти са кръвясали!    - Знаеш ли колко километра извъртях снощи? Гладна си, нали?    - Не.    - Жалко. Малко кафе поне искаш ли?    - Ако може, една огромна чаша.    Очаквах да съм много болна, но нямах даже хрема, само устата ми пресъхваше.    - Мисля си за Елиа.    - Елиа другата ли е? Хубаво име.    - И тримата сме с хубави имена. Аз пиша книга за нея. Ще ти разкажа.    - Пак ли ще плачеш?    Пак се разплаках. После се избърсах в ризата и си сипах още кафе. Когато спрях да разправям, отидох на терасата да се натрия със сняг, за да ми се върне цветът на лицето. Не можах да повярвам на очите си - беше тъмно.    - Не разбирам. Виктор не е такъв.    - Недей да казваш нищо. Бях длъжна просто да ти обясня.    - Мога да ти помогна, Ева. И на нея.    - Как?    - Аз съм лекар.    - Само че с Елиа не сме болни.    - Всъщност малко съм и лекар на душата.    - Разбирам. Но тя не иска психиатри. Какво да правя сега? Да не взема да й пропусна сватбата в приказки?    - Няма. Тя ще желае непременно да присъстваш.    - Той може да се изплаши, че ще й кажа.    - За това, което ти се е случило на поляната, при нормални условия трябват месеци, а Виктор не знае за него. Там за час си разплела възел, за който трябва много повече време.    - Да, така е.    - Сега знаеш какво да правиш. Искаш ли да си сама?    - Да. Щом свърша, ще ти се обадя веднага.    - Ще те закарам до вас.    - Няма нужда. Тя нали няма да направи нещо ужасно, като й кажа?    - Никой не знае. Брат ми обаче сигурно си мисли, че ще се съвземеш много по-бавно, преди да решиш какво да правиш.    Притоплих си мляко и легнах. Мечтаех за сън без сънища, за онова безпаметно състояние, което никой после не си спомня.    А денят се оказа отчайващ, небето беше чисто и мъничката ми драма изглеждаше съвсем без значение. На поляната и като плачех после, наистина усетих как адът ме изхвърли и взех да оздравявам.    Е, болестта ме напускаше, измих си зъбите, изкъпах се и далече, много далече някъде, беше желанието да изживея нещо.    Стопляше се все повече - отново проява на температурния феномен - и тогава разбрах, че дяволът си има работа с нас, кой друг би могъл така да играе с природата и да изкусява? Възможно беше само аз да го усещах, ала стана топло! Ако Господ ме е създал, питах се, защо тогава е това тяло, което няма никакъв интерес към понятията и иска само едно?    Бях изживяла непоносимостта на страданието и така се спасих от депресия, дори от психическа болест може би. На поляната стана като в дианетиката. В мене долетяха болките и радостите още от преди да се родя. Разрових архаични пластове и те изчистиха много болка, пречистиха ме. Ангелът накрая докосна най-светлата струна в душата ми.    И все пак нямаше как да доловя най-фините признаци на тялото си, а едно обстоятелство можеше отново да ме върне в хаоса. Въпросът беше дали не съм бременна.    Вероятността беше голяма. Щом си го помислих, се отчаях. Не исках обаче да се впускам в разсъждения за бебета и изтичах до аптеката. После отидох направо в банята. Напълних чашката с урина, скъсах обвивката на теста и го пъхнах вътре. Лентичката изскачаше и трябваше да я придържам.    Беше само смътна размазаност, не и ясната линия, означаваща, че не съм. Що за наглост, да не ме пази? Можех дълго да философствам, ала след такива пет минути нямах особено желание. Позвъних на Андрей.    - Андрей, аз съм.    - Какво има, случило ли се е нещо?    - Току-що се провалих с един тест за бременност.    - Тест за какво?    - Марти не ме пазеше и ми закъснява. Не исках да ти казвам, купих си теста, но май не го сложих добре и не пролича.    Дойде бързо. Носеше същите дрехи и това ме накара да се почувствам още по-угнетена.    - Искаш ли да поговорим?    - Не.    - Бягай тогава в тоалетната.    - Защо?    - Купих ти нов тест. Съвсем лесен е за използване, ето, изваждаш и го слагаш.    Изтекоха само капчици, от напрежение не можех да се отпусна. Най-накрая събрах половин чаша и пъхнах лентичката. Отново чаках.    Появи се като снизходителен подарък на случайността - зелена линия. Само за част от секундата, преди огромното облекчение, изпитах огромно разочарование.    Андрей си тръгна, без да разпитва. А и кому беше нужно да обяснявам какво ли щях да правя, ако бях бременна? Не, имаше несравнима разлика - ако бях бременна от Марти.    Щом отворих очи, беше вече утро. Потопих се във ваната, където можех да продължа да спя, и включих диктофона. Имаше приятен фон - пяната, която притоплях от време на време, пукаше и аз знаех, че тя ще я чува.    Започнах така: "Не знам какво да ти кажа, Елиа. Сега си мисля, че заслужавам да ми е добре, и нищо повече. Знам, че след време ще съм готова да опитам отново. Ти също ще си задаваш въпроси след малко - ако не можеш да отговориш на някои, значи просто е така, без особени причини. Все още се питам дали да не ти спестя кошмара. Мисля обаче, че нямам избор..."    Свих се в леглото и продължих да записвам гласа си, изчистен от неприязнените тонове почти искрено. Заразказвах от оня миг, когато видях Марти на пазара да ми подава портокал.    Портокаловият цвят, от който тръгна моята история... Според древните мъдреци всяко атомче, изпълнено с неуловими "животи", едновременно носело смърт и живот, добро и зло. Тоест красотата и безобразието не се различават по носителя си - защото са еднакво важни за оцеляването, а според обстоятелствата или случайността се проявява едното или другото.    През миналия век обяснили, че алкалоидната отрова птомаин, получавана от разложени трупове и извлечена с ефира, ухае на портокалов цвят. При определени условия обаче, когато не достига кислород, алкалоидите започвали да миришат отвратително. Но друг път именно лишеният от кислород алкалоид започвал да ухае по-хубаво и от портокали - на цветя (някои цветя дължат аромата си на отровата). Двете с Елиа трябваше да избираме и единствено от нас зависеше. Едва изплувах от тинята, лишена от кислород, ала аз можех да предпочета красивия вариант.    Няколко дни и нощи се записвах, но не изпълних много касети. И най-шантавата история е кратка и скучна отстрани, а аз някак така я разказвах. Бях сигурна, че Елиа мереше роклята. Чудех се дали няма да долови дъха на тялото ми и да се сети?    Разказах й за цялата си любов, за нямата сцена на гарата и теста за бременност, за смисъла на портокаловата миризма. Андрей се обаждаше да пита как съм. Щом свърших, му дадох тези касети, писмата и дневника на Елиа, както и части от ръкописа. Така ми се щеше да избягам и да оставя нещата да се оправят сами.    Бях убедена, че същата вечер Елиа ще ми позвъни. Едва ли бяха при дядо й, там щяхме да я търсим в краен случай. Обадих се на Андрей и го попитах какво да правя. Посъветва ме да й кажа, че ще отида да я видя, но нека бъдело изненада за Виктор. Да съм измислела и оправдание за непоявяването ми на гарата.    Позвъних му отново към десет вечерта.    - Андрей, те са в хотел.    - Какво й каза?    - Че съм била болна, затова не съм отишла да я видя.    - Значи скоро заминаваме.    - Още утре.    - Почакай! Исках да те питам защо Елиа ти позвъни точно тази вечер?    - Позвъни ми тази вечер, защото досега не бях готова. Силата, която ни води...    - Знаеш ли какво?    - Какво?    - Завършваш последната касета много глупаво.    "Скъпа Елиа - завършвах, - Марти ми липсва. Не можеш да го видиш, обаче ще ти кажа, че е много красив. Дали пък на такива мъже не им е позволено всичко?"    * * *    Бях отслабнала. Това си беше все пак възстановяване от болест. Приближавахме Елиа и все повече ми се приискваше аз да не съм аз.    Спомените ме връхлетяха - на същата магистрала се запознах с Владо и оттогава всичко се обърка.    Снегът се беше разтопил. Не беше достатъчно да преодолея страданието. Важна беше и втората крачка - от нулевата точка нагоре. Колкото и да ми беше трудно, ако не се придвижвах постоянно, щях да се върна в нищото.    - Каза, че имаш някои идеи. Нали ще ги споделиш с мене?    - Смятам, че и при нея няма нищо свръхестествено, а са халюцинации. Които обаче започват да стават опасни.    - Искаш да кажеш, че е болна.    - Мисля, че е така.    - Защо?    - Мисля, че трябва да се насочиш към заповедта: "Изяж мъртвите!"    - Какво значи тя?    - Не си ли запозната с митологията?    - Горе-долу. Слушай, защо ти не й помогнеш?    - За нея съм непознат, а и брат на Виктор. На тебе ти има доверие.    - Знаеш ли, аз я харесвам въпреки всичко.    - Въпреки кое?    - Че на моменти не я понасям.    Влизахме в града, след малко трябваше да й кажа. Тогава призраците, които я преследваха, щяха отново да се размърдат. Страх ме беше за Елиа.    Спряхме в уличка зад хотела, където вероятността да попадне Марти беше нищожна. Щяхме да вземем две стаи до тяхната. Щом стане четири, тя трябваше да го изпрати до фоайето, а аз да почукам на вратата и да я отведа, уж да се подготвим за изненадата. Знаех, че провали няма да има, онова не се нуждаеше от лесни препятствия.    Седях в колата и отлагах.    - Хайде, Ева! Да не забравиш касетофона?    И ето ме пред вратата на Елиа. Първо й звъннах, за да се уверя, че Марти е излязъл, и тя ми каза, че едва успяла за уговорката. Беше ясно защо. Набързо взела душ, а той отишъл за кифли. Беше на седмото небе, гласът й ме разстрелваше и оставих слушалката разбита. Андрей се дръпна към прозореца.    0, как добре се преструвах, докато говорех с нея, сякаш и аз съм на петото поне. Но после не успях да прикрия паниката, която ме завладя. Елиа и Марти бяха правили любов на метри оттук! "Току-що"! Не можех да го понеса, едновременно обичах, мразех, ревнувах, съжалявах. Тя се чувстваше както аз в бурята и не подозираше нищо.    Изведнъж ми се прияде захар. Да греба и да ям, докато горчивината потъне в нея. Ръцете ме боляха, когато почуках. Елиа отвори веднага и се хвърли към мене, никога нямаше да престана да се удивлявам.    - Как ме позна? Ами ако не бях аз?    - По миризмата, естествено.    - Винаги ли усещаш миризмата ми?    - Да.    Носеше дънки и, кой знае защо, яке. Сигурно мислеше, че ще я водя навън. Беше по-ниска от мене и сега много по-хубава - разхубавяваше я той. Дръпна ципа да ми покаже, че под якето е гола, нямала време да се облече, пък и било ужасно топло. Не спираше да се смее.    - Бързо, ще се върне Виктор! Ще го изплашим, че ме няма, нали?    - Ела, Елиа.    - Къде? Къде е твоят приятел?    - В съседната стая.    - О, хитро измислено! Толкова се радвам, че дойде. Имам да ти разправям много още.    - Хайде да вървим.    - Чакай по лицето да те пипна. Толкова се радвам, че дойде!    Цялата миришеше на Марти! Поведох я и я вмъкнах в съседната стая, но не в тази, в която ме чакаше Андрей. Събуждах я и я отвеждах някъде, откъдето никой не се връща същият. Само да не беше болката в ръцете ми!    - Стигнахме ли? Къде е Андрей? Искам да се запозная с него. Хм, тази стая е по-голяма, познавам по стъпките си. Имаш ли вана?    Блъсна се в стола и го събори, но дори не спря, а затича към банята.    - Елиа!    - Какво му стана на гласа ти?    - Седни, моля те!    - Много си сериозна, нали ще си правим шега?    - Аз и Андрей сме в следващата по коридора стая. Винаги можеш да дойдеш при нас. Тук сме, за да ти помогнем.    Тя се разсмя и стъклата дръннаха. Само забавената подвижност на главата й издаваше, че е сляпа.    - За малко да се хвана! Искаш ли да ти разкажа за...    Сложих ръка на устните й и ги притиснах, най-накрая млъкна и зачака.    - Ели, Виктор не е този, за когото си го мислиш.    - Но ти не го познаваш.    - Познавам го много добре.    - Ти не си го виждала!    - Видях го на гарата, затова не се показах. Не намерих сили. А сега нямам сили да ти разкажа и да гледам как и ти го преживяваш.    - Какво говориш? Да се шегуваш ли продължаваш?    - Елиа, направила съм ти три касети записи, а за да повярваш, че всичко е така, съм записала и последния си разговор с него. Той не знаеше, че включих касетофона в кухнята.    - Говорила си с Виктор? В кухнята?    - След като ви видях на гарата, той дойде при мене вечерта.    - Виктор замина да се оправя с някакъв проблем.    - И така може да се каже. Тогава дойде при мене.    - За да те пита за мен ли? Откъде те познава?    - И за тебе говорихме, но не само.    - Каквото и да кажеш, няма да слушам повече. Искам да си отида в стаята.    - Чакай!    - Тръгвам си!    - Добре, тръгвай. Той беше и мой любовник през сляпата ти неделя.    Спря се в средата на стъпката. Не можеше нито да се върне, нито да продължи.    - Влючвам касетофона, ако искаш - слушай, ако не - си върви. С Андрей сме оттатък. Нали уж ме познаваш винаги по миризмата, Елиа? Защо не разбра?    След секунди Андрей ме успокояваше. Като се съвзех, му казах да се оправя с Марти сам. Той излезе, без да пита повече.    Следващото, което помня, беше, че Андрей се върна. Грозна съм с подути очи, ами ако Марти ме видеше!    - Какво стана?    - Казах му по телефона, че сме я извели от хотела и в момента й разказваш всичко. Също, че си записала последния разговор и ще й го пуснеш.    - После?    - Нищо.    - Нищо ли?    - Просто затвори телефона и излезе, за малко да се сблъскаме.    Колкото и да се напрягах, откъм Елиа нищо не се чуваше.    Внезапно ми се прииска да изтичам при него. Беше наблизо, не можех да не го видя. Трябваше да го зърна поне за секунда. Тогава нещо ме понесе навън. Носех се ниско над пода, косата ми се развя и съжалих, че не съм с по-дълга. Отивах към Марти красива, точно като нея.    После друга сила ме дръпна и никога няма да простя на Андрей, че го направи. Ако не беше ме спрял, нещо можеше да се промени, имах изключителното усещане за промяна. Ала той ме събори на леглото, като извика, че е глупост.    Андрей ми говореше, че трябва да мисля за Елиа и че това с Марти е минало. Поривът спря, замислих се.    Няколко часа й трябваха да изслуша касетите. За минути щеше да разбере всичко и за секунди - завинаги да се промени. Възхищавах се на тази относителност на времето, от която, в крайна сметка, нищо не зависеше. Току-що беше правила любов с него!    Разсмях се, Андрей ме погледа, махна с ръка и ако имаше цигари, щеше да запали. Изплакнах си очите и се гримирах.    Мъгла се появи напук на разума, едно дърво само се открояваше в нея. Побеля и стаята, останах да се откроявам единствено аз. Секси е да си гола под якето, очертавах устните си с пръст, после плъзвах нокът по кожата и лицето ми стана бебешко. Казах го на Елиа, за да я отстраня и Марти да се върне, да му събличам дънките, под които да е само мой. Трябваше да се боря, а не да го отстъпвам. И тя щеше да реши същото, но имах седмица преднина.    ...Протегнах ръце и зашепнах: "Марти! Марти!", тогава осъзнах, че тази, която ни водеше, беше луната. Тя винаги преследваше Елиа. Андрей решил, че откачам, затова не ме хвърлил отново на леглото. Заради любовта си струваше да стъпча всичко, да го газя. Месецът влезе в блузата ми и огря гърдите ми.    Повечето сме нормални, обаче и в нашето нормално има тайни входове. Понякога залитаме в някой и тръгваме по лунните пътеки. Вървях по такава пътека.    Към Елиа водеше едната врата, пред другата спрях. Марти седеше с гръб към мене.    - Влизай, Ели. Откога те чакам!    Обърка името ми, но нищо, и така бях съгласна да ме нарича. Приближих и го докоснах, продължаваше да ми говори Виктор.    - Знаех, че ще разбереш, тя го прави от злоба. Тя просто ти завижда.    Да, Марти! Пообърках се на кого говориш, но ми харесва гласът ти. И косата ти ми харесва. И усмивката.    - Дори да започна не съвсем сериозно, после всичко се промени. Там, на морето, което ме издаваше. Докосвах се до необясними неща и беше все по-трудно. Може би съсипах и себе си.    - Зная, Виктор.    Това не го казах аз, а Елиа, тя също го погали. По лицето й имаше водорасли, на дъното винаги се залепват. После го целуна по врата, той трепна.    - Радвам се, че се върна, Ели. Обичам те! Ще ми простиш ли?    - И аз те обичам, Марти.    - Ти?!    Марти се извъртя, превъртях от вълнение.    - Но тя беше тук! Говореше!    - Наистина беше, чу те и си тръгна.    Последното го каза Андрей, с Марти бавно започнахме да разбираме. Той стана и изви ръцете ми назад, после нагоре.    - Ще те накажа, ще те накажа! - повтаряше, без да вика.    Тогава се разсмях, беше толкова хубаво да съм наказана. Като някога... Изведнъж случката изплува. В същия миг ръката му полетя кьм лицето ми и отхвърчах, вървеше ми през този ден да го правя, това всъщност беше пружината, която ме върна. И видях хотелска стая, двама мъже се биеха, бузата ми пареше, бях гола под якето и кой знае защо бях тук. Извиках името й и затичах, ала стаята беше празна. Двамата се показаха на вратата, затова прочетох бележката на глас:    "Благодаря, Ева. Преди малко те докоснах, имаше студени ръце. Не се притеснявай, че ще направя нещо, искам да остана сама само. Извиках Мери и заминаваме. Ще ти се обадя."    Едва четях, редовете се размазваха пред очите ми.    - Защо не я спря, Андрей?    - Как? Насила?    - А той къде е?    - Отиде да я гони.    - Дали наистина я е обичал?    - Стига сме приказвали, обличай се.    - Защо, къде бързаме?    - Ще ходим при един човек, с когото отдавна е трябвало да говориш. Много ли те заболя?    - Виж, ще остана още малко в стаята, ти ме чакай долу. Може ли?    - Чакам те в колата.    Отидох до огледалото и се погледнах. Беше случка от моето детство. За разлика от тогава, не се усмихнах.    Лято е, на пет години съм и съм с любимата си рокля. Стоя сама вкъщи, защото татко го извикаха по телефона (телефонът е запазен в съня, но с променена роля). Той каза, че бързо ще се върне и ще ми донесе шоколад.    Отивам на терасата. Летят мухи и аз съм в една много топла сянка, в която ми се спи. Искам обаче да зарадвам татко, като се върне. Подпирам глава на ръцете си и усилено мисля - ще направя нещо, което правя най-добре, за да го хареса много.    Отивам да си взема боите. Те са мръсни, защото ги смесвам. Сипвам вода в чашата, слагам я до боите и заставам в средата да огледам. Това е спалнята, тапетите са бели (бялата роза от витрината), татко скоро ги купи. Обаче аз не разбирам защо са чисто бели, сигурно някой е забравил да рисува. Взимам във всяка ръка по една четка, потапям я във водата, после в боите. Рисувам бързо, качвам се на леглата, за да стигна по-високо. Рисувам с всички цветове слънцето, мухите, хората от улицата, фигурки и цветя (в съня само черни и бели цветя).    Минавам и останалите стаи, а накрая банята. Целите ръце ме болят, ала толкова искам да изненадам татко. Когато свършвам, се звъни. Значи ме е наблюдавал и знае, че съм готова. Отключвам му и го моля да си затвори очите. Щом ги затваря, го водя в спалнята.    О, татко, колко те обичам! (чувството е пренесено върху обаждането по телефона). Казвам му:    - Отвори си очите!    Отваря ги, поглежда рисунките, после мене и отново тях. Очите му стават толкова широки, че ще паднат.    - Ти ли направи това?    - Да! - казвам гордо. - Ела да видиш навсякъде!    Водя татко, все едно пак е със затворени очи. Накрая го водя в банята ( непроменен елемент). Той сяда на ръба на ваната, удря ми два шамара (счупвам бодлите на розата - тук в съня аз съм и баща ми) и прошепва:    - Ах, ти, ах, ти!    ( В съня - запазено и разширено. Изразява нелепостта на реалната случка от моя гледна точка. А това, че розата я боли глава, е свързано и с изтичането на кръв от устната ми по-късно.)    Не разбирам. Изведнъж разбирам - татко ме наби! Всичко се размазва, аз се хвърлям към него и също го бия. Удрям, искам да го убия...( В съня сега розата е и аз, и баща ми. Афектът там е смекчен.)    Ръцете ми обаче нямат сила. Тогава татко ги дърпа назад и ги стиска. Не мога да помръдна, повръща ми се от яд, а той само ме гледа. Казва да стана и да ги вдигна над главата си.    - Ще стоиш наказана един час, за да ти дойде умът в главата.    Толкова ме болят, че падат. Татко казва, че го правя нарочно, и ги връзва за поставката, където са кърпите. После излиза. Усещам, че нещо се променя. Цветята! Те вече не са цветя, а цапаница ( ръцете ми са в кръв в съня ).    Почти веднага татко се връща и ме развързва. Прегръща ме и плаче, извинява се, казва, че ме обича. ( Противоречия и в съня - розата се стопява и изтича в канала; тя ме набожда, а аз плача и й се извинявам. "Стопяването" е и образ на безсилието ми тогава, на потиснатия афект.) Мълча и си отивам в стаята, изправям се пред огледалото и си вдигам ръцете. Дълго се гледам (вечерта преди съня "светя" в огледалото ). От устните ми потича кръв ( в съня - от пръста, ръцете ), тече надолу към роклята, усмихвам се...    Трябваше още малко да остана сама. Моят сън - любувах му се -обясняваше много. Например силната болка в ръцете ми напоследък.    Когато съм била на пет годинки, ме е изпълнила ярост. Опитала съм да я изразя, но без никави шансове, затова съм я притаила. Така потисната обаче, тя се е развила в някаква тенденция за самонараняване. Значи "поръсеното с перверзия" при мене беше тръгнало и от конкретна случка.    Но не беше само то. Беше в избора на мъжете, в избора на самотата... Беше в копнежа на дванадесет години черните облаци да се излеят върху мене и да ме унищожат. Беше животът ми.    И когато съм схванала някак, че Марти е Виктор, тенденцията се е отприщила и е предизвикала видението ми. Само че ако се сетех за връзката, бих прозряла и неизбежната ни раздяла. Тогава желанието ми да не го загубя е надделяло над мазохистичното - да ги наблюдавам. Така Елиа е заменена с неясна жена.    Сънят навярно следваше подобен механизъм. Първо желая да гледам Марти и Елиа, но любовта им е раздяла за мене. Така Елиа се заменя от непозната жена. Ала такава подмяна веднъж се е случила във видението, и ако се случи втори път, възможността да се досетя расте. Затова тя изобщо не достига до съзнанието ми, преди жената да се замени с детенце. Този образ обаче действително означава и полови органи - символът ми е познат - поради което също е ненадеждно прикритие. Всъщност всички други прикрития биха били вече несигурни, затова се стига до желанието ми за смъртта на Елиа; само така ще е невъзможно тя да има връзка с Марти.    Последното обаче издава дори по-явно истината, а може да ме подсети и за случката от детството - то донякъде е връщане към първоначалния афект, когато съм поискала татко да умре. Ето защо сънят веднага го преобръща - в телеграмата пише, че Елиа е много добре. Вече всичко е наред.    В крайна сметка всички изброени желания бяха превръщане в противоположност - за да го замаскират - на голямото ми неосъзнато желание - да изразя яростта, изтласкана в детството. Колкото до онази случка, никога не сме говорили за нея с баща ми. Тогава не съм я проумяла и съм я забравила, без да се освободя от детското си отношение към нея.    Преди да сляза при Андрей, отидох до тоалетната. Беше ми дошло.    * * *    Очаквах да отвори медицинска сестра, а излезе той самият. Изглеждаше съвсем здрав, беше висок, с гъста бяла коса. Веднага изпитах симпатия.    - Здравейте, аз съм приятелка на Елиа.    - Да не сте писателката, с която се среща? Заповядайте, влезте!    - Знаели сте за мене?    - Влезте и ще ви обясня. Изглеждате изморена. Сама ли сте?    - Не, с един приятел, чака долу в колата.    - Защо не го извикате?    - Не, по-добре да остане долу.    - Както желаете. Искате ли кафе?    - Да, благодаря ви.    В стаята имаше голяма маса, по която скоро се наредиха всякакви сладки. Дядото на Елиа ме обслужваше, донесе бонбони, сипа ми ликьор.    - Може ли хубаво момиче като вас да е толкова бледо? Трябва да се разхождате повече.    - Знаете ли, притеснявам се за Ели.    - Защо?    - Случиха се разни неща и тя изчезна, чувствам се виновна.    - Ели е изчезнала?    - Тя извика Мери и замина с нея. Не знам къде са.    - Мери се обади преди малко. Ели настоявала да заминат двете някъде, за да обмисли нещо. Не се тревожете, Мери е добър шофьор.    - Значи ви се е обадила? Но откъде знаете, че се срещам с Елиа?    - Зная и за вас, и за дневника й; предполагам, че е заминала заради приятеля си, който й е завъртял главата.    - И Марти ли познавате?    - Не беше ли друго името му?    - 0, да. Виктор! Излиза, че сте слушали дневника й?    - Нали трябва да се грижа за нея. Тя ще се разсърди, но ще й мине бързо. Взимайте си бонбони!    - Мерси. Знаете ли, напомняте ми дядо, и с него най-трудните неща ставаха изведнъж лесни. Само като му се оплачех, ми минаваше. Знаех, че ще се засмее и ще измисли обяснение за всичко.    - Какво щеше да ви каже сега дядо ви?    - Че нищо непоправимо не се е случило.    - И ще е прав. Каквото и да е станало с Ели, ще се оправи.    - Но аз знаех, че сте тежко болен, че не се движите.    - Разболях се от пневмония, в която нямаше нищо неестествено. Изкарах грип, после пневмония, а когато Ели тръгна, се оправях. Значи годеникът й има две имена?    - Защо не й казахте как сте се разболели?    - Казах й, но си беше наумила друго. Явно и аз трябва да ви обясня някои неща.    От разказа му мистериите започнаха да се изясняват, Андрей беше прав. Нямах сили да се напрягам, ала обяснението за загадките почти беше в главата ми и щом поговорех с Елиа, щеше да ми просветне.    После аз разказах за последните събития. Дядо й каза, че съм постъпила правилно.    - По-добре да я заболи, както вас ви е заболяло, отколкото да научи по-късно.    - А защо сте без прислужница? Извинявайте, че ви питам.    - Мери почива днес, но е изчистила, сготвила е, какво повече ми трябва? И аз понякога искам да съм сам. Да не мислите, че старите хора не мечтаят?    - За какво мечтаете?    - Спомням си жена си, Елиа. Колкото и да е странно, Ели прилича на нея, макар че Елиа беше чернокоса. Носеше все бяло. Погребах я така.    - Съжалявам. Моля ви, разкажете ми още за Ели. Само да не ви уморявам?    - Напротив, приятно ми е. Ще ви разкажа.    Ядях сладки и слушах, без да свалям очи от стареца. И да беше притеснен, не се издаде...    - Ели си живееше добре, докато не можеше да разбере нещастието си. Стигаше й да я прегръщаме, да я извеждаме навън.    - Трудно ли започна да изглежда нормално?    - В началото имаше съвсем отнесен поглед, който се рееше. На снимките като съвсем мъничка е повече със затворени очи. После взе да ги задържа отворени по-дълго. Имаше и тикове с очите, едва ги спря. Помня, учех я да върви по улицата, като уж се оглежда. А за да проходи, взехме една от старите проходилки, в които детето стои. Вързахме й с Мери точилка, за да не може да клекне. Не можеше да се отучи да пълзи. Беше й много неприятно, сякаш нарочно не искаше да се научи. Но беше битка на живот и смърт. Ако се предадях малко, детето щеше да изостане. Докато един ден Мери ми каза, че Ели се хванала за стената и вървяла покрай нея. След това я учих да ходи нормално. Движеше се неестествено изпъчена. Видях и други такива деца, движеха се дори по-зле от нея. Ели обясняваше, че се страхувала да не се удари в нещо, и ходеше така дори в стаята - главичката назад, лицето нагоре.    - Знаете ли, че Елиа ме кара да й обяснявам цветовете?    - Отдавна искахме да я накараме да ги различава с пръстите си.    - Нима е възможно?    - Убеден съм, че го може, без да си признава.    - Как става това?    - Всеки цвят отразява различно светлината. Затова цветовете имат слаба температурна разлика. По нея те могат да се различават, когато предметите са осветени.    - Защо тя не иска да ги различава по този начин?    - Не знам. Мисля, че най-много я потисна това, че не можеше да ходи в детската градина. Заинати се за много работи оттогава.    - Защо е учила само с частни учители?    - Притеснявах се, че няма да й хареса в специално училище. То щеше постоянно да я подсеща, че се отличава. Чух, че донасяли слепи деца, увити в одеяло, които нищо не умеели. А училища за зрящи нямаше право да посещава.    - Не може ли да се излекува? Няма ли някаква надежда?    - Не. Когато я прегледаха във Виена и разбрах, че нищо няма да стане, цяла нощ скитах по улиците. А щом се върнах в хотела, усетих, че е плакала. Можех ли после да я пусна в специално училище?...Слушайте, Ева. Пазя кутията й с писмата, които все пишеше. Там са и рисунките й. Ще ви покажа.    Дълго гледах дупчиците от брайловата машина и безсмислените драсканици с писалката...    * * *    Изминаха три месеца, а Елиа не се обаждаше. Аз работех над ръкописа, понякога идваше Андрей да ме разсее. Случваше се седмица да не излизам. Острата болка остана на поляната и в хотела, сега нищо не ми се правеше. Нощем не заспивах без хапче.    Усещах, че и Елиа не е добре, особено в следобедите, когато потрепервах без причина. Щом телефонът иззвъняваше, се питах не е ли Марти и как да се държа. Той изчезна без следа, чудех се дали не е с нея.    Засънувах я с роклята, която като светещо петно ме преследва, става огромна, докато аз се смалявам. Престанах да нося бели дрехи и бельо, махнах дори пердетата и смених чаршафите с одеяла.    Защо, питах се, не мога да си налагам чувства? Нима няма никакво значение дали съм интелигентна или тъпа? Отговорът навярно беше в това, че инстинктите са къде-къде по-стари. Дебрите на гората, в която бяхме с Елиа, бяха по-могъщи от разума, от ангела, от всичко.    Когато след време ми се обади, не се изненадах. Аз вече знаех...    Нямаше печат, нито адрес, някои го беше пуснал в кутията. Вътре бяха моите касети и още една. Беше се записвала много пъти, чуваха се прещракванията, но нямаше паузи, освен когато се е задъхвала. Ако трябваше да дешифрирам съвсем точно, всяко изречение би трябвало да започва на нов ред.    Гласът й отново ме влудяваше.    "Всичко е наред, Ева, само всеки следобед вдигам температура. Мери казва, че е вирусът на любовта, който измъчвал повече от всички други вируси. Според мен не е, защото я нямам постоянно. Веднъж като малка вдигнах. Даваха ми вода, обаче не я понасях, защото беше топла. Много се молих и накрая дядо ми даде студена, но само капка - сипа я в една чаша. Нямам и толкова радост сега.    Знаеш ли какво усещам? Започва главата да ми пада, после треперя и паря. Нямам сили и вече не ми е толкова тъжно, че да не мога да разсъждавам.    А разсъжденията ми са за морето, за мен. Тук е тихо, през нощта обърквам студа с онова, което стъпва в мен. То ходи и тръпна, после качвам температура, за да се сгрея. Топлината наведнъж ме напусна и в небето си отиде, а то според зрящите не било близо.    Прелитат тръпки в гърдите ми, затова се свивам на кълбо. Мери ме покрива с одеяла, те са твърди и бодат, обаче не стоплят. Нищо не стопля, отпадам, отпада възглавницата. Прегледаха ме и казаха, че не може да се разбере болестта.    Щом вдигна температура, започвам да ходя до тоалетната много често. Тя е ужасна, трябва да клякам! Щях да падна вътре. И все се губя тук. Мери прави чай, от който ми става още по-лошо. Понякога през нощта, дърветата когато шумят, мирише така свежо, че се оправям. Влетява миризма на гора, тогава си спомням за теб. Нали те помолих да напишеш само една книга? Нали трябваше да е книга само за моя живот?    Вдигна се за кой ли път, затова се уморявам да говоря и си правя почивки. Горчи..., магьосницата, при която ходих преди три години, ми притисна главата и каза, че съм от звездите. И много други били такива, дори съвсем здрави, но не знаели. На Земята сме заченати, но с особено зачатие - от родители, обаче сме "посети", каза така... от горе. Не обясни друго, защото тайна било, само че сме пратени, за да намалим лошото с мъката си.    Аз тогава си тръгнах, без... да мисля за думите й. Не мога да дишам, а хапчетата не ми помагат. Прозвуча като обяснение за слепотата... красиво при това. Но тук усещам, че е била права, че... страдам и заради другите.    Може да приличам на моята майка от звездите - казват хората, че имам вид на неземна. Когато съзерцавам небето, като вдигна глава, винаги ми се струва съвсем близо, тежи. Започвам да се питам дали е така само защото от слепотата не осъзнавам пространството по начина на зрящите? А и звездичката, която ми... говори? Много се уморих, утре ще продължа.    ...По-добре ми е, вече разбирам магьосницата. Тя не излъга - докато говореше, усещах, че чувам нещо, което само съм забравила. Аз съм от звездите, от едно място, където ни държат и понякога ни пускат да страдаме на Земята заради другите. Затова съм сляпа и съседката ме гони.    Като си мисля тия работи, ми минава. Вярваш ли в проникновенията? Имам такива и ще ги споделя с теб, но първо да ти кажа, че преди малко ядох пръст. Листа ми влязоха в роклята и останаха.    Ходя все с роклята. Значи... и на теб ти е точна. Носела се един ден, обаче аз не я свалям и за сън. Иначе мразя дрехите, само нея я обичам. Сънувах, че си я облякла и ме гониш. Бях изплашена, спъвах се. Докосваше ме, косата ти беше дълга до земята, накрая ме настигна. Знаех какво ще извикаш, дори чух: "Изяж... "и тогава се събудих. Мислех, че си ми откраднала роклята.    Ще ти казвам проникновенията си. Демоните на " мрака" (дума на зрящите избрах) пробиват в плътта дупка и тя не зараства, а расте. Човекът с дупка е цял отвън, вътре - кух. Изсмукан е от демоните, които се хранят с него.    Страданието може да ги нахрани само. Изкупителната жертва трябва да страда много, за да ги събере около себе си, като кучета около къс месо, и така да освободи място, в което хората да могат да са щастливи. Да не са всички с дупки, а единствено тя. Всичко се плаща.    Аз съм примамка за глутницата. В мен е храната на мрака - страданието. Не са ме питали искам ли, обаче избор нямам, затова е по-добре да не се дърпам. Навярно съм избрана случайно, но след избора животът ми е определен, както при омагьосаното чудовище. Колкото и да желая, няма да съм щастлива. Права бях, че не те омагьосват случайно, дори преди това да са те избрали така. Заради избора съм сляпа.    Има само един изход. Мога да избягам, като умра. Ангелът ще ме чака и ще ме отведе да ме пречисти. После пак ще се родя, а друг ще е изкупителна жертва за мен.    Демоните на мрака са на тая земя от образуването й и няма да я оставят до края. Техният мрак и моят са различни. Те палят пожари, защото добре познават слабостите на хората, аз ги гася със страдание.    Днес е пак топло, Ева. Аз съм само по роклята. Пробягват пръсти по мен и звук след звук олеквам. Мери ми намери палто. Не искам да съм изкупление! Нека друг бъде.    В мен няма лошо, нито в дядо, нито в теб, така че не желая да умирам заради съвсем чужди хора и да загубя морето. В страната на ангела море не съществува.    Сляпа съм, обаче аз не зная какво е да виждаш. Липсата на "орфия" (помниш като ми обясняваше цветовете) не е бедствие. Малко съм мудна, смятат зрящите, а не знаят, че тогава съзерцавам. Бавно се обръщам след шумовете и след въздействията по лицето ми; тишината ме унася и заспивам, но това не е неразвитост.    Моят свят е твоят, само че го опознавам по друг начин. Аз не съм в различно измерение. Някои животни цветовете не различавали, а хора ги бъркали, и с мен е подобно.    Не, демоните заговориха пак! Ще страдам винаги и така трябва. Не ме търси! Още нямам смелост да се обадя на дядо. Мери призна, че му е казала, затова зная, че няма да се притеснява много. Извинявай, че взех роклята. Ти поне можеш да очакваш радост, и капка да е само. Друго няма какво да кажа. Това беше, свърших."    * * *    Представях си я с бялата ни рокля. Представях си мост над река. Аз тичам край водата, а от другата страна тича някой съвсем като мене.    Звъннах на дядо й.    - Елиа е в опасност!    - От какво? Кой я заплашва?    - Никой конкретно, но трябва да й помогна.    - Ако имаше нещо важно, Мери щеше да се обади.    - Мери не може да ви се обади, защото е между два огъня, чуди се на кого да угоди. Знаете ли, че веднага признала на Елиа, че ви е казала?    - И аз се сетих, иначе Ели щеше да се обади. Но откъде го знаете?    - Прати ми касета със запис.    - Какво ви обезпокои все пак?    - Елиа си е въобразила, че е изкупителна жертва.    - Горката, все се надява на чудо.    - На чудо ли?    - Че ще прогледне. Мисля, че й е ясно, че е напразно, обаче се надява.    - Вие не смятате, че ще вижда някога?    - Не, нали ви казах. Досега атрофирал нерв не е възстановен. В зрителния нерв влизат милиони влакна, все едно е сноп коса. Много е сложен, затова не може да се присажда като други нерви. При нея зрителният път е запазен след очната ябълка до центъра на зрението в мозъка й, но това нищо не означава.    - Знаете ли, Елиа не сваляла сватбената рокля дори за сън! Четири месеца вече! Допусках нещо такова, още когато не я намерих в багажа й в хотела.    - Май наистина е сериозно. Къде е тя?    - В манастир.    - В кой манастир?    - Не знам, просто мисля, че тези глупости за изкупителната жертва трудно щяха да й хрумнат в луксозен курорт.    - Зная къде е.    - Така ли?    - Сестрата на Мери е в манастир. Предполагам, че са ги приели лесно, сигурно не съвсем според правилата. Да не сбъркате обаче? Щом Мери не се обажда, може би трябва да е още сама.    - И да си ходи с тази рокля? И без вас ще я намеря.    - Успокойте се! Ще ви кажа, но какво смятате да правите?    - Ще видим. Ще реша на място.    - Трябва ли ви помощ?    - Не.    - Дано да се оправите.    - Ако не се оправя, тя няма да се върне. Не разбирате ли?    - Разбрах. И точно затова след два часа съм при вас.    - Защо?    - За да си поговорим.    - Нямам време сега.    - Важно е. Повярвайте ми, Ева!    Дойде дори по-бързо.    - Как го направихте?    - Нали бързате? Ще ви се скарам първо обаче. Пак сте бледа, а обещахте да се разхождате!    - Но вместо това пия успокоителни. Както и да е! Кажете сега какво има?    - Може ли да чуя касетата?    Докато слушаше, наблюдавах лицето му. За пръв път го виждах притеснен. Накрая ме погледна:    - Така си и знаех! Оня път не ви разказах всичко.    - За Ели ли?    - За Елиа, моята съпруга. Десет години се бори със съдбата - разширители, продухвания. Аз я карах да се откаже, но желаеше дете повече от всичко. Имаше запушване на тръбите, такива жени след две-три години се отказват, Елиа продължи десет. На калните бани припадаше от дълго стоене, взеха да не я пускат. Когато забременя, не можех да повярвам...    Млъкна... Мислех, че няма да чуя дума повече. Аз също не можех да проговоря, поредната опасност се задаваше.    - Няколко дни преди да го роди, ми каза, че нещо няма да е наред, изпитваше страх. Беше хубаво бебе, но с хидроцефалия. В главата има една течност, която се оттича нормално при нормалните хора, а при нея се задържаше повече и притискаше мозъка й.    - Умря ли? Бебето умря?    - Още след раждането му казаха, че ще умре. Елиа каза, че няма, и започна да се връща онзи й вид, от който се боях. То се разболя от бронхопневмония и си отиде. Беше толкова слаба, пръстите й бяха по-тънки от кибритени клечки. Дори не можеше да ги мърда.    - Какво стана с жена ви?    - Тя си втълпи, че е виновна. Дни след раждането й направиха генетична картина. И двете имаха нормален женски кариотип. Правиха й и генетично дърво, но отново нищо не откриха. Въпреки това си въобразяваше какво ли не. Никой не успя да я разубеди.    Пръстите му трепереха. За няколкото минути и духът му се беше състарил, това не беше същият човек.    - Съжалявам!    - Не беше вярваща, ала след смъртта й отиде на черква. Молеше се отчаяно, сякаш не искаше да повярва, че я е загубила. Умря от мъка.    Накрая беше започнала да усеща кога ще вали, кога ще дойде някой или ще звънне телефонът. После и аз го придобих това за Ели. Намерих Ели след две години.    - Много съжалявам. Но защо ми го разказахте? За да й го разкажа?    - Не й го казвайте. Ще й натежи повече.    - Тогава защо?    - За да й помогнете. Някои хора таят нещо особено. Ако им се насъбере и не могат да го изкарат навън, идва краят им. Така стана с жена ми и тя умря. Не беше само желанието за дете, желаеше много повече, чудото. Стремеше се към недостижимото и не успя да се примири. Мъчеше я нещо, което сама не разбираше. Не искам да стане така и с Ели.    * * *    Пожелах си за последен път да моля Андрей да ме кара някъде като на пожар. Все пак се съгласи.    В манастира открих само Мери, няколкото момичета били отишли в църквата в близкото село. Елиа я беше описала като изнервена и безлична, затова се изненадах - Мери беше на възраст, но запазена, с още хубаво тяло и естествено червена коса. Лицето й беше бледо, личеше, че се е отрекла от плътските удоволствия, само че не поради липса на привлекателност.    И тя знаеше всичко. Изглежда, тайната ни беше отдавна разкрита.    - Защо сте я довели?    - Защото настоя.    - Защо сте я пуснали сама в църквата?    - Елиа не е инвалид.    - Тя все пак се нуждае от помощ.    - Сигурно се питате защо Ели не ходи с бастун.    - Вярно, исках да я питам, ала не ми беше удобно.    - И грешите, питайте я всичко. Просто аз не позволих дума да се чуе за бастун. Решихме, че ще се оправя сама.    - Нима можеше?    - Напредна много. Когато не е силно развълнувана, Елиа никога не се блъска в хора или животни. Казва, че усещала топлината и мириса им. Рядко се блъска и в мъртвите препятствия, защото има силно развито кожно зрение. Когато пресича, усеща колите, чува много добре. Научи се да запомня пътя, не бърка посоките, където е минавала. Лекарите казват, че е изключителна, но според мене всеки слепец може да стане като нея. Проблемът й е друг.    - Какъв?    - Да спре да пита кога ще вижда.    - Говорите като дядо й.    - Сигурно.    - Наистина ли ви се привиждаха онези неща, Мери?    - Да, макар че точно тогава четях книга за духове, в която бяха описани много случаи. Но вие откъде знаете за тях?    - Елиа ви е чула да разправяте. Не сте ли слушали дневника й!    - Не, дядо й ми каза това-онова. Ако знаех, щях да си призная за книгата.    - Тя казва, че дядо й се разболял на другия ден след гумения мъж.    - Гумения мъж?    - Това е към края на дневника. След вашите халюцинации в стаята й влязло едно същество от гума. На сутринта дядо й се събудил болен и Елиа смята, че не е съвпадение.    - Той изкара тежък грип, после пневмония. Една сутрин, точно след почивния ми ден, наистина получи криза, обаче беше болен от доста дни. Ели си имаше свои грижи, може да не е обърнала внимание. А и дядо й не се оплакваше. Заради кризата извикахме лекар. Предишните пъти, когато идваше лекарят, може да не е била вкъщи.    - Мислите ли, че ще я убедя да се върне?    - Дядо си или мене няма да послуша, преживяла е наскоро нещо с вас и е възможно да я убедите. Чуйте, тя е христово дете. Докато беше по-малка, животните го чувстваха, укротяваше ги. Имаше един петел, който кълвеше всички, с изключение на нея. Имаше и една зла котка, но щом Ели я докоснеше, замръзваше като препарирана. Много си ги обича такива деца той и ги пази. И ден, и нощ не ми излиза от главата как да й помогна. Искам да е като другите, ала не трябва да очаква чудото. Ние с дядо й се отказахме отдавна. Тя свири и пее хубаво, може да се занимава с музика. Не трябва да е самотна. Иначе всичко, което сме правили, ще е напразно.    - Заради Елиа ли не се омъжихте?    - Може би. Постоянно искаше да я галя и прегръщам, да й казвам: "Ти си най-прекрасната в света, ти си най-доброто дете!" Но и мене ме направи по-добра. Такива деца се раждат, за да ни променят.    - Страх ме е.    - От какво?    - Не сваляла роклята. Казва, че и вие се плашите.    В очите й пропълзяха сенки, така ли изглеждаше страхът? Махна с рька и бързо се отдалечи. Манастирът с всичките му пристройки сякаш се заключи за мене, погледах още малко и тръгнах. Извървяхме обратно двата километра с Андрей, после ме закара и спря недалеч от църквата.    Роклята изглеждаше чиста, не беше измачкана. Онова легло, водопадите от коприна над корема ми, отметнатата ми назад глава - всичко се върна.    Нямаше нищо по лицето й, все едно някой я е измайсторил току-що и още не й е вдъхнал изражение. Беше седнала до вратата, дворът беше голям и момичетата сякаш си играеха.    - Елиа!    Трепна и се хвана за главата.    - Защо дойде?    - Защото ме извика.    - Помолих те да не идваш.    - Да кажем, че не те послушах, и се налага да ме изтърпиш.    - Как ме намери?    - Ще ти обясня. Слушай...    - Не, слушай ти.    Не свиквах обаче да я гледам с дългата бяла рокля, както никога нямаше да свикна и с гласа й.    - Знам, че щом затвориш очи, някъде остават образите на хората, с които си била и харесвала. Виждаш лицата им, дрехите. Аз съм различна, но не мисли, че и при мен не е така. Притеснявах се, че дори в манастира такива неща имаше в главата ми. Обаче мислех, че щом Бог не ме обича, и аз не съм длъжна да го обичам.    - Защо не си го споменала в касетата?    - Мина много бързо, после качих температура и разбрах за изкуплението.    - Какви мисли витаеха в главата ти?    Ами, и аз, щом ръцете си измия, не спирам да си представям. Спомнях си, че когато е развълнуван, пръстите му са влажни. Походката му е на свикнал с морето, имитираше добре моряка. Спомнях си и кожата, която става все по-мека надолу. Ръцете ми вървяха, не знаеха какво ги очаква. Никога не бях пипала мъж, освен статуята. Права си, че му е омръзвало да се лигавя, но тогава, тогава не знаех.    - Страх те е да му кажеш името.    - Не, не! Обаче ти дойде с касетите, а преди секунда бях с него. И мислех, че е само мой. Споменът остана в мен. Изкушението е още в мен.    - Елиа, защо не допуснеш, че Бог иска от тебе да обичаш "изкушенията", както ги наричаш? Защо драматизираш?    - Бог не иска това!    - Напротив, иска го. Ти си от плът и кръв и имаш желания.    - Бог не иска да...    - Да те докосва някой, да го докосваш ти... Знаеш ли как си представям началото на света? Имало е само огромна слята материя. И нещо неназовимо - дух или бог. За да се прояви обаче, то е трябвало да докосне материята, да я оплоди. Според тебе как се е почувствало?    - Самотно.    - Ти така ли се чувстваш, като се целуваш? Аз пък мисля, че тогава за пръв път се е проявила божествената любов или просто любовта, която и ние изпитахме. Духът е заобичал, иначе нямаше да е толкова жизнен, че да създава все нови и нови форми.    - Може да не е открил тази, която да му допадне.    - Не. Нямаше да издържи досега. Търсенето уморява. Аз вече съм уморена. На него му харесва да твори - само да можеше да видиш цветята или небето!    - Но аз не виждам.    - Исках да кажа, че когато обичаме, ние повтаряме Бога, все едно отново и отново правим света.    - Но той иска от мен и нещо точно определено. За другите да страдам.    - Боже, Елиа, няма дупка в небето, където ще го откриеш. Ако има нещо там, то не е това, за което аз ти говоря.    - А демоните? А плъховете?    - Без демоните любовта нямаше да се осъзнае. Те са сравнението. Колкото до плъховете, когато се любят, може би е отвратителна само представата ни за това...    Говорех, говорех, и все пак животът изглеждаше много по-прост -църквата, която се лющеше, къщите и пътят. Мина ми мисълта аз да остана, вместо да си тръгна с Елиа.    Не бях забелязала, че плачеше. Тя така се и смееше, сякаш похлопват звънчета.    - Обичам го.    - Можеш ли да се върнеш при него?    - Обичам го. Като теб съм. И не мога да го мразя.    Знаех защо - приличаше на момче, а знаеше всичко за нас. Разбираше ни.    - Обичаш моряка си, не Виктор.    - Обичам Виктор, който беше морякът.    - Елиа, имаш толкова пари, отиди на екскурзия. Защо си се завряла тук?    Взех да се изморявам от цялата история.    - Добре, прави каквото щеш.    - Ще остана в манастира.    - Остани.    Лошото е, че и тя беше в същото положение, дори по-зле. Бързо се изтощи да плаче и лицето й се загуби в роклята. И очите й бяха изгубили синия си цвят, сякаш са й направили снимка с некачествени цветове.    Какво трябваше да сторя, някаква шапчица ли да повдигна, панделка ли да дръпна, за да се съживи отново? Спомних си думите на дядо й за "недостижимото", което ще я погуби. Останахме сами, другите момичета си тръгнаха.    - Уханието чувстваш ли?    - Какво ухание?    - На раждане. Скоро всичко ще се роди.    Беше права - пролетта идваше. Но Марти беше умрял, Виктор беше умрял, двама мъртъвци ни деляха от идващата пролет.    - Аз съм егоистка, мисля, че трябва да ми се обръща непрекъснато внимание. Аз съм виновна да се случи с теб това.    - Не си виновна за нищо, Елиа. Сега е важно да ти олекне, затова говори, опитай да се измъкнеш.    - А когато се измъкна, щастието и нещастието ще са еднакво далеч. Все едно съм ги направила еднакви.    И ние имахме вид на овехтели като църквата. И което е най-тъпото, дължеше се на един-единствен мъж.    - Ева, мислиш ли, че е възможно...    - Какво?    - Да не е един-единствен, а да са близнаци?    Като че ли се усмихна.    Тя навярно смяташе, че освен нас не съществува нищо. Не беше така обаче, хора минаваха по пътя, мяркаха се и животни. Взе да ми се приспива и огладнях, в селата времето тече бавно и небето постоянно ти е пред очите.    - Елиа, мислиш ли, че е възможно да абортираш, ако си влюбена?    - Никоя жена няма да го направи.    - Но ако се налага? Аз например можех да съм бременна.    - И аз. Обаче щях да родя при всички случаи, щом обичам.    - Дори и да постъпи така с тебе?    - Тогава особено.    - Защо?    - За да ми остане от него нещо.    ...Детето щеше да е негово копие. Тя беше права, че така щях да го имам завинаги - малкият Марти или малката Марти и цялата обич, на която съм способна. Исках някой да се погрижи за мене, да ми издуха носа, а после да каже, че всичко е наред. Исках да се скрия зад църквата.    Не можех да гледам Елиа, все едно беше шалче или герданче, единственото, което ми е останало от много скъп човек. Трябваше да бягам от нея, но ми липсваше смелост да съм толкова лоша.    Започваше да става тъмно. Отидох до чешмата и я пуснах. Елиа си смучеше пръста. Не беше студено, ала отдавна стояхме вън и лицето й се зачерви.    Нямах вече време, трябваше да я отведа от манастира. Лесна работа, само първо да я накарам да повярва, че не е изкупителна жертва. Поне да не беше с роклята!    - Губя си времето, нали, Елиа?    - Онези хора са чули, че съм сляпа. Мъже ли бяха?    - Които минаха преди малко ли? Не им обръщай внимание. Пък и не побягнаха от тебе.    - Добре.    Надявах се, че не е чула. Когато прехвърлех мислите си на нея, започвах да се ревнувам. Струваше ми се, че пилея чувствата си, а исках да се занимавам само със себе си.    Елиа се умълча, сигурно усети състоянието ми и й беше неудобно, че съм отишла да я убеждавам. Гледаше да не шуми, да не диша и имаше съвсем отсъстващ вид.    - Като гледам, манастирът много добре ти влияе.    - Тук съм спокойна.    - Всеки може да избяга, и в градовете тогава нямаше да остане жив човек...    - Знаеш, че съм изкупителна жертва.    - Дрън-дрън! Знам, че дядо ти е трябвало да те понатупва от време на време.    И отново последва тишина, като че ли представяхме нескопосано театрални сцени.    - В манастира има едно момиче, казва се Соня. Всички казват, че е много красива. Тя мирише хубаво. Жените миришат по-хубаво от мъжете.    - Какво й се е случило. Нещо ужасно ли?    - Да. Защо да напускам манастира?    - Защото, и да стоиш тук, не решаваш проблемите си.    - Защо да не се посветя на религията?    - Тук само се опитваш да забравиш Марти. Но ти не желаеш да си го признаеш и приказваш за изкупителни жертви. Всъщност откога записваш дневника си?    - От много малка.    - Дядо ти казва друго. Говорих с него. Знаел е от самото начало, значи отпреди две години, дори го е слушал.Тогава си описала всичко наведнъж.    - Не съм го очаквала!    - Сигурно онзи неприятен разговор с Ник е бил поводът. Защото те е нарекъл "инвалид".    - Не е вярно.    - Смятам, че имаш от малка комплекс.    - Разбира се, че имам.    - Но много по-силен, отколкото признаваш. Проблемът ти е, че се мислиш за различна от останалите.    - Аз не виждам, затова не съм като тях.    - И според тебе нищо не може да се направи. Ти не се бориш, а се предаваш.    - Но аз се научих да танцувам. Бях отчаяна, но успях!    - Научила си се, за да бъдеш като другите.    - Да.    - За да бъдеш като тях външно, Елиа. Щом си проумяла, че не всички хора са слепи, си решила да се смееш като зрящите, да имаш мимиките им, равновесието. Да не носиш очила и бастун - Мери и дядо ти също са те объркали. Има толкова уреди, които си можела да използваш, без от това да се прави проблем. А така, в крайна сметка, си сметнала, че ще си като другите, само ако виждаш. И си си измислила щуротиите за говорещи звезди...    - Ева, повярвай ми! Защо ще измислям?    - За да бъде като сън, Елиа, а сънищата са осъществени желания.    - Да не съм имала желание да се държа смахнато?    - Имала си желание да изядеш мъртвите.    - Ти се шегуваш!    - Знаеш ли какво значи: "Изяж мъртвите!"? В древността майки изпивали кръвта на умрелите си деца. Смятали са, че като поемат част от мъртвото тяло, най-вече от кръвта, то ще оживее отново в тях, тоест те ще станат и то. Става въпрос за стремежа към идентификация. Ти болезнено си желаела да си като зрящите, тоест да се идентифицираш с тях, и си си изфантазирала свръхестествени неща. Знаела си или сама си разгадала значението на символа.    - Не е вярно, че така се е сбъднало желанието ми, защото беше кошмар.    - Звездичката от детството не те е плашела. Обичала си да я плъзгаш по кожата си. Кошмар е станало, когато съседката ти е казала същите думи, вече наистина просто за да те плаши. Измислила си случките със съседката след нощта с моряка. Била си щастлива и си се почувствала виновна.    - Виновна ли?    - Изпитала си угризения, че не си различна от другите, а си щастлива като тях.    - Но защо да не съм искала като другите да съм? Нали каза точно обратното?!    - Така е и в сънищата - когато едно желание е много силно и не се осъществява, то може да се превърне в обратното на себе си. Ти също казваше, че си мислела обратните неща за еднакви.    - Вярно е, мислех го понякога. Обаче защо? Защо?... Стана толкова объркано. После стана още по-объркано. Вече не знаех какво става. После дойде нощта. Морякът си отиде. И не се върна. Всичко се събра, не знаех кое е било преди и кое е после. Беше хубаво, в гората беше хубаво. Той не трябваше изобщо да идва. Тя ме плашеше, тя дойде, за да ме е страх. Много да ме е страх. Но и моята звездичка не си отиде съвсем. И тя понякога пак ме караше да ям мъртвите. Но беше друго, не като съседката. Беше...    Лицето й гореше. Трепереше цялата и махаше с ръце, а главата й се движеше насам-натам. Само ако можеше да заплаче като мене в колата. Дали пък това не беше нейният плач? Изведнъж се сепна и млъкна, сякаш някой я плесна.    - Това беше хубаво, Елиа. Ти трябва да говориш.    - А изкупителната жертва?    - Този път си се чувствала виновна след щастливата седмица с Виктор. И отново си обърнала желанието си наопаки. Сега фантазията ти е най-силна - заради силите на мрака съвсем нямаш шансове да станеш като другите.    - Не е вярно, грешиш! Аз знаех, че ако съм дълго нещастна, накрая ще прогледна. Знаех, че това ще е моята награда. Виктор не трябваше да идва - нито тогава, нито после. Беше хубаво с него и пречеше да съм спасена. Аз знаех, че нещо ще ми помогне, но трябва първо да съм нещастна дълго. Той не трябваше да идва, защото разваляше всичко. Това нещо го прогони от мен, за да успее да ме спаси. Затова дойдох в манастира. То ще ми помогне, ако продължа да страдам. Аз страдам, откакто Ники позна пръстите ми. Страдах, когато ме гонеше съседката. И дядо като се притесняваше за мен. Аз трябва още да страдам заради другите хора, но ще прогледна. Ще прогледна! Ще бъда като тях!    - Дори да си искала чрез кошмарите си и да си заслужиш като награда зрение от неведомата съдба, това не променя положението. Важното е, че си спряла да се бориш.    * * *    Трябваше да я накарам да говори отново. Не знаех дори дали ме слушаше.    - Гледах един филм, млад мъж загуби краката си и му дадоха инвалидна количка. Той се комплексира като тебе и реши, че животът е свършил. Всъщност бори се, ала дълбоко в себе си не вярваше, че ще успее. Веднъж се повреди един автобус и трябваше заедно с други мъже, също в инвалидни колички, да пропътува дълъг път, движейки количката си. Бързаха за един град, където щеше да има поклонение, май на Богородица. Той се движеше мъчително, ръцете му не издържаха, но непременно трябваше да стигне, защото имало предание, че тя можела да го отърве от парализата. Накрая, почти като по чудо, се изкачи на последния хълм, който го делеше от града. Зарадва се и изкрещя, че идва, после се спусна с количката надолу. Изведнъж го обзе момчешки възторг от приключението, очите му се промениха и въпреки че краката му не се задвижиха, в този миг оздравя. Разбираш ли?    Нищо не каза.    - Не можеш ли да се примириш, Елиа? За да си нормална, трябва да приемеш слепотата си. Да си щастлива, без да виждаш - в това е чудото. То зависи само от тебе и два пъти си го постигала. Мисля, че си била щастлива и като дете. А защо точно ти си сляпа, не се питай. Нали знаеш, има неща, които стават ей така, без особени причини. Такъв ти е бил късметът.    - Ще се махна оттук само ако прогледна.    Друго не каза. Запитах се дали наистина не грешах, като я повеждах по този път...    - Елиа, атрофирал очен нерв не е възстановен никога и никъде. Вкопчила си се в една почти немислима надежда и в други ненужни неща. В майка си, която си сънувала, или ти пеела "нани-на". Чувстваш, че тя е жива. И какво от това? Щом те е оставила, не й трябваш. Би трябвало да знае къде си, а не те е потърсила. Може и да е мъртва или да е от звездите, сама го каза. Във всеки случай, мисля, че ако дълго искаш нещо, което наистина е невъзможно, накрая ще спреш да искаш каквото и да било и ще пропускаш и възможното.    - Но ти каза, че да се боря трябва.    - Трябва да се бориш със себе си. Ти желаеш да виждаш, без да приемеш нивото на медицината. И постепенно си спряла да се бориш за всичко друго, което е можело да те прави щастлива.    - Защо ме караш да се примирявам?    - Не да се примириш, а да се помириш. Това е компромисът. Иначе ще се съсипеш. Безсмислените битки не помагат никому. Мисля, че нямаш твоя причина за омагьосването, Елиа, дори чудовището да си има.    - Ти ми говориш за компромис, а не ми го предлагаш.    Бяхме влезли в църквата и се греехме на печката. Беше тъмно, озърнах се и се стреснах от нещата, които бях казала.    Макар че не говорех просто ей така. Хрумна ми за идентификацията още от дневника й, тогава обаче не се замислих и хрумването отлетя.    Имах предвид стихотворението на Робер. Последният куплет се е изтълкувал двусмислено от момичето, за което желанието да прогледне е било в някакъв смисъл мъртво, като мъртъв приятел:    "Аз гледах дърветата в сняг    как реката под моста тече    и разбрах изведнъж че съм сам    И тогава се върнах сред хората..."    Елиа най-много харесвала тези стихове, където се разхожда с мъртвия си приятел, ала накрая изведнъж вижда, че е сама. Навярно е влагала смисъла, че е сама, защото е станала едно с мъртвия, а не защото той междувременно си е отишъл. Тогава чак се върнала сред хората. Идентифицирайки се с него или с мъртвото си желание, той се е съживил или то се е сбъднало. И тя вече е нормална, неделима от хората.    Ето какво пък Мери разказала на дядо й. Елиа все пак поискала да й четат Библията. Няколко нощи не спала заради откъса:    "56. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него.    57. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене."    И тук Елиа беше открила мотива: "Изяж мъртвите!" - чрез богоядството, дори и в небуквален смисъл, Бог и човек се уподобяват...    След като се върнала от магьосницата пък, Елиа казала на Мери: "Аз съм сестра на Исус". В манастира тя беше доразвила намека си - подобно на Божия син - чиято сестра смята че е - страда заради другите, тоест е изкупителна жертва. Повечето хора си представят боговете някъде в небето и навярно заради това Елиа е приела, че е пратена оттам.    Всичко се навързваше. Казвах й го, но не стигах до нея.    - Съседката не съм я измислила. Не съм си измисляла! А магьосницата каза, че съм жертва. Не вярваш ли?    Имаше все пак магия - там, където свършват дори отраженията. С Елиа бяхме омагьосани заради отпечатъците му, които бяха останали във всичко, докоснато от него. Не можехме никъде да избягаме, защото и нас беше докосвал.    - Защо не ми разкажеш твои сънища?    Свещеникът отдавна щеше да си е тръгнал. Той обаче разбра, че е важно, и не ни безпокоеше. Печката пукаше, ала само тънък обръч светеше от капака й. Дори роклята на Елиа изчезна в мрака.    - Няма да разказвам.    - Колко да те убеждавам? И речта ти доказва, че не си записвала дневника години наред. В нея има една особеност - объркваш словореда понякога.    - Мери ми прави забележки.    - А дядо ти?    - На него му харесва.    - Вярно е, придава ти чар. Като малка обаче си го бъркала винаги. Е, в редките случаи, когато изобщо си казвала нещо. Само че няколко пъти слушах първите ти уж записвания по години и не открих логика, защото ту бъркаш, ту не. Например казваш "Леглото е мое" и след това "Ели мека е". Може би несъзнателно се имитираш.    - Голямо чудо!    - Пак дядо ти ми каза, че си се научила да се храниш сама и да ходиш изправена доста по-късно. Освен това си проговорила трудно и до четири-пет години развитието ти е било забавено. Затова не мога да повярвам, че на три годинки казваш, че когато стигнеш стената на света, ще се върнеш и няма повече да те е страх.    - Това го записах по-късно!    - И на шест да си била, не го вярвам. Там казваш и че си изяла една муха, така и ти си станала муха. Невероятно, нали?    - Стига! Ако ти ослепееш, как ще се чувстваш?    - Ако ослепея?    - Напи каза, че трябва да приема случайността? Значи с всеки може да се случи.    - При мене би било различно, твоето е по рождение.    - Все пак?...    Замислих се за първи път над това. Може би няма да излизам по улиците - ще е ужасно познатите ми да ме срещат. Ще съм безпомощна и самотна, няма да има значение ден ли е или е нощ... Ще ми е мъчно за лицето ми, за стаята, за цветовете. Ще ми липсва да ходя свободно, да излизам сама.    Мисля, че тогава проумях трагедията на Елиа.    - Слушай, Ели, като писателка често описвам неща, които едва ли бих могла да направя.    - Аз също съм слаба.    Бях й говорила, че е нужно да замени чудото с компромис. Нещо като жената на дядо й да си беше осиновила дете. На Ели й липсваше светлината, нямаше цветовете, само че не се сещах за никаква замяна.    - Добре, ще ти разкажа сънища.    * * *    Същия ден ми четоха за първия бал на Наташа. През нощта сънувах, че съм в претъпкана зала - шумът беше невъобразим. Изведнъж млъкват всички, започва да се лее музика. Понасям се и забелязвам, че не танцувам сама. Той мирише на парфюм, пипам косата му, твърда е, никога не съм държала тези ръце. Около нас прелитат рокли и тропат обувки, разгорещено е и всяко тяло изпуска пот.    Дълго не мога да разбера какво не е наред. Всички ме гледат, това е да ме обхожда гъделичкане. Мъча се да усетя защо ги привличам, когато танцът спира. Замръзваме и тогава роклята ми се заронва, става все по-тънка, паяжина е, накрая я няма!    Пипам се и разбирам, че съм съвсем гола. Те се смеят, а мъжът високо казва: "Защо си си ушила рокля от рози на пепел ?" "Пепел от рози ли?", питам аз. "Да, в краката ти е". Напомня гласа на един приятел на дядо. Настъпвам я боса и от вълнение се събуждам.    Мери вика: "Помощ, помощ!", скачам от леглото и тичам, удрям се в някакъв стол. Тя е до прозореца, обяснява ми, че от морето излязла светлина, която приближава къщата. Мери крещи, че ще ослепее, дори със затворени очи било ужасно. Питам я защо не бяга, казва, че светлината се движела много бързо.    Аз също съм неспокойна, шавам в полата на Мери, но да стана не мога. Тогава прозорецът се разтваря и нещо минава през мен. Не боли, все едно лежа под слънцето. А е много ранна пролет. Погалвам го, изобщо не ме е страх. Започва да бучи, да се разпръсва и когато съвсем отлита, се събуждам. Предния ден Мери ми беше разправяла какво е айсберг.    Сънувам, че идва едно чудовище, което мирише лошо. Целувам го и се превръща в принц с големи, мокри очи. Той ме пипа по устните и казва:    - Това може да стане и с теб, ако някой те целуне.    - Ти ме целуни - моля го.    - Не, аз отивам да купя хляб, макарони и една маркиза.    - И аз обичам макарони.    Принцът си тръгва и се събуждам. Става ми смешно, а очите ми са мокри като неговите.    Вали и небето се смее. Чувам го, все едно е в ушите ми. Бързо ходя по тревата, ризата и косата ми тежат, лягам да ме попие.    То ляга над мен. Стича се дъжд по краката ми, калта не е студена. Небето в устата ми издишва, после зад ухото ми и да се смее не спира. Аз се обръщам на колене и започвам да рисувам по калта, когато от силен трясък се събуждам. Наистина вали, събрала съм чаршафа.    Лежа и плача. Забравила съм защо, но ми е добре да плача.    Щом от плаченето се уморявам, искам да спра, а не мога. Сякаш съм повръщала часове и вече плюя само горчив сок, обаче напъните продължават.    Най-неподвижният ми сън беше. Когато се събуждам, спазмите не спират. А е сухо, сълза не съм проляла, по подобен начин се учех на мимиките.    Има някой в стаята, усещам плавното треперене на въздуха и пода. Правя се, че още спя, защото ме е страх да не разбере, че съм се събудила. Мирише като прострени на студено дрехи. Знам, че само да помръдна, ще изчезне, но може и да остане и да приближи. Устата ми се пълни със слюнка, трябва да преглътна. Накрая преглъщам толкова шумно, че веднага приближава. Свивам се и чакам да ме нападне.    - Не се бой! - чувам.    - Кой си ти?    Чудя се дали ме е чул.    - Аз съм твоят ангел хранител.    - Всеки ли си има такъв?    - Да.    - Защо дойде?    - За да те пазя, да бдя над сънищата ти.    - Всяка нощ ли ще идваш?    - Аз никога не си отивам, но ти не можеш да ме доловиш. Сега е изключение.    - Как изглеждаш?    - Няма значение.    - Значи си страшен?    - Не съм.    - От какво пазиш сънищата ми?    - От локвите, котките и теб.    - Погали ме!    Не чувствам отделни пръсти, така е понякога и когато човек те гали.    - Как се казваш?    - Нямам име.    - Дали ще започна да виждам?    - Ако го искаш достатъчно.    - Но нали повреда имам?    - И без очи може да се вижда.    - Как?    - Не ставай смешна, както в сънищата. Те съществуват, без да ги има. Обърни светлината в сън. Усети я, че съществува; нищо, че я няма, и ще виждаш...    - Чакай, спри за малко, Елиа!    Старецът беше напълнил печката и се открояваха повече светли ивици. Затворих очи, напрегнах се и усетих ивиците като трепкаща топлина, после се появиха и други усещания.    "Обърни светлината в сън. Сънищата съществуват, без да ги има." Или може би ги има, без да съществуват? Как не ми хрумна по-рано? "Усети светлината и ще виждаш..."    Беше компромисът - нещо, което вече правех, ала не бях развила докрай. Как не се сетих?    Изведнъж я видях - беше се изправила.    - Съжалявам, Ева.    Тя се откъсваше от мене и си отиваше. Нищо не можех да направя вече. Трябваше да се сетя досега, беше толкова просто. Елиа различаваше цветовете по топлината. Аз пък можех да отгранича всеки цвят чрез обяснението му с асоциации, различни от асоциациите за друг цвят. Както бях направила за червения или за зеления. Въпросът беше тя да усети нюансите в светлината чрез повече сетива, чрез чувствата си. Всъщност не беше нужно моите асоциации да съвпадат с физическата топлинност. Имах свобода, пълна свобода, нямах само време. Беше тръгнала към вратата.    - Върни се, Елиа! Почакай, моля те! Добре, слушай! Белият цвят... е отсъствие на всякаква изостреност. Той... е реланиум за сетивата, състояние след големи преживявания. Снегът е бял, но бялото не е студ. Това е... мъгла, през която минаваш, като в твоя сън за светлината, и тя те гали по челото и пръстите.    Слепиха ми се зъбите. Елиа продължаваше да потъва в мрака с протегнати напред ръце. Трябваше да викам, а нямах сили. Не знаех дали ме чува.    - Моля те, спри! Бяла е пяната на морето и... пяната при епилептични припадъци, ала само първата е бяло. Ти ще го видиш добре, познаваш морето. Това е морската есенция с мирис на животозараждане.    Един мъж ни заряза на върха на щастието и ти помисли, че е невъзможно да бъдеш щастлива. Бяло е отчаянието, защото тогава също спират чувствата.    - Значи съм бяла сега?    Гласът й беше съвършената студенина, продължаваше да върви. Ядоса ме.    - И аз! Да не мислиш, че не съм отчаяна? Дори повече може да съм от тебе! Да не мислиш, че не го обичах и ми е все едно? Че трябва само тебе да те успокояват, а аз сама да се оправям? Никога няма да обикна друг мъж... Гласът ти е бял, значи бялото понякога е и студ.    Внезапно ме докосна по рамото. Не бях забелязала кога е приближила. Погледнах я и разбрах, че дори и да знаехме от началото, щяхме да изживеем същото.    - Бялото е вид лак за нокти, Ева. Извинявай пак!    - Няма нищо.    - Говори ми още за цвета.    - Ще опитам.    Всичко ми се размиваше пред очите.    - Някак бяла е и слоновата кост, ала... тук красотата изчезва. Бяла е ярката светлина - ето какво не можеш да разбереш, ярката светлина. В нея плува предчувствие за любов.Не си противореча, просто бялото е цветът с най-много нюанси, затова е ту обич, ту отчаяние. А сега стигаме до най-важното. Галиш лапи, които скриват ноктите си, за да не те наранят. Позна ли? Дори нищо друго бяло да нямаше освен нея, щеше да стигне. Бяла е нежността.    - Разбрах! Бялото е очакване за допир.    Тя се отпусна на стола ми. Гърлото ме болеше от напрежение.    - Жълтият... е топъл цвят, горещина отдалече, да се изпречиш на слънцето. Когато неутрализираш страстите с нежност, и червеното става бяло, между тях някъде. Това е цвят на жена, която е толкова красива, че хората дори не й завиждат, а й се възхищават. Получава всичко без усилие, ала по природа е добра.    - Не разбирам какво значи, че е жълта?    - Представи си огнена, страстна жена - тя е червена. Невинна и девствена - бяла. Завладяна от демони - черна, макар че още не сме говорили за този цвят. И накрая, усмихната и доволна - жълта. Всеки цвят отваря верига от асоциации. Всяка дума или мисъл от тези асоциации са някакво обяснение на цвета. Точно това се опитвам да правя. Асоциативното сходство е различно - по чувство, по излъчване, външно.    - Всички ли такива асоциации ще направят?    - Не, но двете си приличаме.    - Да.    - Тогава продължавам. Жълта е младостта, преди да се превърне в прегорели листа и... паяци да тръгнат по дърветата.    - Паяци по дърветата?    - Паяците ме подсещат за паяжина, също за сезона, който настъпва след лятото - на замрялото движение, съзерцанието.    - Понякога разбирам по-добре метафорите ти, отколкото обикновените обяснения. И аз това реших за паяците.    - Знам. Чувала съм, че и с други слепи е така.    - Ти жълта ли си?    - Не, кафява.    - Защо?    - Нататък ще ти обясня.    - А аз?    - Ти си жълта, понеже си много млада, а и живееш в хармония, освен когато си втълпиш глупости. Чувствам цвета ти, макар още да е съвсем слаб. Това ще е жълтото сияние на Елиа. Харесва ли ти?    - Значи жълтият цвят е моето сияние, ако съм щастлива?    - Ще бъдеш.    - Ако разделим цветовете на основни и допълнителни, допълнителните са самозабравата на твореца, след като си е свършил работата. Сега ще ти говоря за такъв цвят. Виолетово, или струпване на творчество. Това е замяна на инстинктите с разум, но когато тръгнеш в този цвят, се оставяш на инстинкта на разума. Означава да превърнеш... интимността в поезия.    - В любов ли?    - Любовта е проза, Елиа. А това е цветът на еротиката. Не е единственият й цвят, ала за другия ще ти разкажа по-късно. Страстта се превръща в разнообразие, музика по тялото. И е виолетово.    - Винаги съм харесвала думата. Звучи, както описа цвета. Знаеш ли, Ева, цветовете ми липсват толкова, а някак съм ги сливала. Все едно да ти липсва на теб какво? Например вода, и да си жадна, да умираш за вода, но тя е една само, нали разбираш? Знам, че лимонът е жълт, а чушката червена, обаче разликата беше без голямо значение. Все съм се измъчвала, че съм сляпа, и цветовете означаваха обратното на слепотата ми, липсващото цяло. А без мисълта за нея те стават всичко, за което говориш.    - И с мене беше подобно, преди да започна да ти ги обяснявам. Аз пък виждах, че лимонът е жълт, и толкова. Бях престанала да им се възхищавам. Но да се върна на твореца. Когато е правел света, усещанията му са се изливали не само през ръцете, а и през очите и са се превръщали в различните цветове. Те са пръснати от него навсякъде.    - Защо ми го обясняваш?    Отново ли я бях изпуснала?    - Ти и морякът, това е виолетово!    - Защо?    - Морякът е мъжът от твоя дневник и от нощта, за която много момичета биха ти завидели. И не е измислен.    - Той не съществува, измислила съм го. Не е вярно!    Заудря главата си и се смъкна. Сякаш тялото й се изпари и само дрехите се свлякоха. Не се приближих до нея. Припламна първата искра - Елиа плачеше различно от преди.    - Не си го измислила. Добре, ще ти призная. Дядо ти ми каза, че е имало такава нощ. Пазачът му се обадил, че си с моряка на поляната, и той решил да не се намесва, не казал дори на Мери. Затова не са те търсили. Обещах му да не ти казвам и на тебе - не знаеше как ще ти се отрази. Така че не е измислен, живеел в селото. Сигурно не ти се е обадил, защото отново се е изплашил. Изглежда, е много чувствителен.    - Не попитах Виктор защо не се е обадил две години, за да не предизвиквам пак съдбата. Но щом сме виолетови...    - Да?    - Значи не сме се обичали, нали каза, че не е любов това?    - Елиа, ти и морякът прави виолетово.    - Тогава виолетово е да обичаш с въображение.    - Дойдохме до цвета на Земята. Отдалече тя, както знаеш, изглежда синя.    - А да е зелена би трябвало.    - Заради дърветата ли?    - Това е цветът на твоята планета. Не казвам, че е съвсем лоша.    - Да, нейният цвят е. И на сливането с всемирната душа.    - Вярваш ли в прераждането?    - Представата ми е красива.    - Смяташ, че е синьо и там ли?    - Да, ала това не значи, че е както Земята отдалече. Там, където е общата душа, е мечтата ни за друго. Синьо е и когато прерисуваш небето и така сякаш го стигаш. Изобщо, "пре-" и "при-" - прерисуване, прераждане, примирие, прелитане... Летенето е синьо, то е още една от мечтите.    Бяха минали само няколко минути, откакто й описвах цветовете, но беше кошмарно. Изцеждах се, всяка минута хабях усилия за дни, обаче трябваше да успея. Напипах хлъзгава сламка.    - Хората все казват, че е синьо небето. И в речника така е описан цветът.    - Вече рядко се среща такова небе. Сега е сиво или безцветно. Така че синьо е древното небе. И онова море, океанът тогава.    - Не ми каза за синята жена и за виолетовата.    - Жената не е толкова вариантна. Синьото е безбрежност, защото повечето безбрежни неща са сини - небе, море... Май възприемам заедно цвета и по-светлия нюанс. Синчецът е син. И миризмата на риба.    - И миризмата на риба?    - Рибата ми напомня първичен живот - остров, огън, само уловена риба за прехрана, но има пълно щастие. Ти си душа, слята с всемирната, макар и не в нирвана. Затова асоциирах тази миризма със синьо.    Станаха ли шест цвята?    - Да. Искаш да чуеш? Добре, синьо е да мечтаеш. Разбирам какво съм правила преди. Това вече не е синьо.    Олекна ми.    Толкова бях уморена обаче, че едва говорех.    - В мозъка ни имало нещо, което предизвиквало усещането за светлина и оттам - за цветове. Ти го компенсираш с други усещания. Опитвам го, откакто те срещнах - щом затворя очи и музиката звучи по-добре, тя ме води нанякъде. Разбрах, че няма връзка с пространството, а е различна настройка, тъмно виждане. Като твоето. Ти имаш звуците и миризмите, свръхчувствителността на лицето, вече и цветовете.    - Да, усещане за цвят.    - Различаваш цветовете и по топлината.    - Разбира се.    - Обясни ми как ги различаваш.    - Усещам ги в пръстите си като ноти от топлина - всеки от тях е по- нагоре или по-надолу в студа и топлината.    - Сигурно ти е много интересно да изследваш картини?    - Не, смесените цветове не се различават. Когато са размесени, се обърквам.    - Обаче различаваш "синия" от "розовия" период на Пикасо? Защо се усмихна?    - Колкото ти - летния от есенния дъжд. Не съм толкова добра.    - Искам да ти говоря още, но съм изтощена. Така съжалявам, че нямам сили точно накрая.    - С теб идвам!    - Разбира се, ще те закараме. Макар че не ми се мисли как ще вървим после до манастира.    - Идвам с теб!    - Добре де, ще се оправим.    - Не разбираш, връщам се при дядо.    Щом го каза, и рухнах на стола. Усмихваше се, гледайки над мене. Добре, че не ме виждаше.    - Искаш ли да спим в манастира? За последно.    - А Андрей?    - Познавам една баба наблизо. Ще спи в нейната къща. Не ставай смешна, само два километра са. Аз дори лесно вървя там.    Благодарихме на свещеника и след малко пътувахме. Бабата се съгласи за Андрей, той се запозна с Елиа и в първия миг реши, че аз ще оставам в манастира.    Дадоха ми отделна стая, легнах и веднага заспах.    Не знам колко време беше минало, когато се събудих. Спя леко, навярно бях чула слаб шум. На масата гореше свещ, а едно непознато момиче стоеше до леглото.    - Здравей, аз съм Соня. Може ли да остана за малко?    Беше с дебела нощница, но и студът си го биваше, потреперах, като я гледах. Миглите й бяха дълги, а устните й по детски отпуснати.    - Искам да си поговорим. Щом си писателка, ще ти е интересно.    - Елиа ми разказа историята ти. Наистина съжалявам.    - Ще отведеш ли Елиа?    - Да.    - Как успя да я накараш?    - Дълго е за разказване. Обясних й много работи.    - Не разбираш ли в какво си се превърнала?    - В какво?    - Ти не даваш просто съвети. Било ти е интересно и да я изследваш, да проникнеш в свят, който ти е неизвестен. Затова не си много по-различна от мъжа, който ви нарани.    - Така ли смяташ?    Исках поне седмица да не произнеса и дума. Пак стана топло, дори задушно. Тогава схванах феномена на поляната - не беше свръхестествено затопляне, то беше в нас, като другите неща, за които разбрах, че са вътре. Луната се стовари в стаята. Беше хлъзгава, учестено се свиваше и разпускаше. Приличаше на мене, когато мечтая да се охладя.    Мравчицата в мравуняка е защитена, ала понякога така й се иска да го напусне. И аз го бях напуснала, но за сметка на Елиа. Вярно, че го правех, за да я спася, обаче ми харесваше и самият експеримент. Беше хазартна пътека, може би наистина нещо като при Марти? Не се бях замисляла досега.    - Ще останеш ли в манастира?    - Кога съм казвала, че няма?    - Имаш ли родители?    - Работят в Индия.    - Как приеха идването ти?    - Нормално... Там растяла една висока трева.    - Знам.    Изскочи от стаята, като взе свещта, която догаряше. Стана отново тъмно, почувствах се обикновена.    Нещо съвсем земно имаше в тази стая, на нейния фон идвах от перверзен свят. Тук беше ясно - лягаш рано, ставаш рано и не грешиш. Не го възприемах като манастир, беше просто къща до дърветата, без форма и значение, защото наоколо всичко беше обикновено.    Поспах два-три часа, а се събудих бодра. Измъкнахме се рано, по-точно Андрей ни измъкна. Мери беше приготвила всичко, сбогувахме се със сестра й и тръгнахме. Елиа без бялата рокля също беше станала обикновена.    Не се качихме с тях, те почти нямаха багаж, пък и не ми се щеше да се срещам с дядо й. Щях да му се обадя после.    Пипна ме по лицето и тръгна, хванала Мери за ръката. Мъкнеше малката си чанта с усилие. Щом се скриха във входа, замечтах за една вана.    * * *    Платих доста ток за месеците, през които Елиа беше в манастира. Тогава само си седях вкъщи и електрическите печки замениха всичките ми удоволствия - бяха все едно ресторантите, в които не ходех, дрехите, които не си купувах. Беше все едно времето преди Марти.    Когато се огледах след плащането на тока обаче, разбрах как ми се е отразил той. Нещо ново имаше в лицето ми, завинаги втвърденост, която не би могла да се смекчи.    След няколко вечери ми се обади Андрей. Веднага се съгласих да изляза. Отидохме в парка с въжените люлки и захарен памук. Захарният памук винаги е бил за мене символ, нещо като присъствие в много спомени. Андрей настояваше да се кача на люлката, но не успя да ме накара.    Наближаваше април, беше си пролетна вечер, с желание да се облечеш по-леко.    - Знаеш ли колко добре ще ти се отрази?    - Не, не!    - Защо?    - Защото ще падна.    - Така ми се щеше да те разсея. Мислех, че разходката ще ти хареса.    - Андрей, няма защо да се престараваш, аз вече съм готова.    - За какво говориш?    - Готова съм за тебе. Как си в... Нали се сещаш?    - В кое?    - В онова...    - Достатъчно. Добре съм. А ти?    - Трудно се възбуждам. Понякога ми трябва цяла глътка бира. Може ли още един въпрос? Имаш ли от онези неща?    - От кои?    - Които са като балончета.    - Нямам, но ще минем през аптеката. Искаш ли да чуеш това?    - Кое?    - Че те обичам.    Преди да тръгнем, се целунахме. Влязохме в хотела с единствено ясната мисъл за усамотена стая.    Как го каза веднъж Елиа - че материята се превръщала в звуци? Те се отронваха от нас и нарушаваха покоя на съседните обитатели, ако, разбира се, не правеха същото. Не бързахме, оставях се да ме целува. Беше едър, не мой тип, но движенията му бяха меки.    Всъщност нямахме от "онези неща" и бяхме в онова безпаметно състояние на нехайство към опасностите. Чувствах само привързаност и охлаждах с ръце потната му коса.    Жълтинá капеше от стъклото, това беше изцеденото вън, хриптях и го изяждах. Заблестя коремът му, после ребрата, миниатюрни искри засветиха в погледа му. След края устните ни се чистеха взаимно, обърках се по едно време вкусът в устата ми мой ли е или негов.    А умьт от главата ми беше отлетял напълно, не си забравих името, ала забравих имената на мъжете, с които съм била преди. Остана А-ндрей, първата буква, самото начало.    - Андрей?    - Да?    - Приятно ли ти е?    - Да. А защо заекваш?    - Защото ми е хубаво!    Почти извиках на "хубаво".    Опънах ръце над главата си и опитах да стисна пръсти, но нямах сили, бях се подчинила на устните му. Текнала ми беше капчица кръв от носа, ала после чак разбрах по засъхналата коричка.    Стаята беше голяма, но и леглото, и всичко бяхме омърсили. Почти не отворих очи цялата нощ, само едва-едва, така можех да си въобразя какво ли не. Все повече чезнеше хотелската стая и попадах в някаква въображаема с отблясъци и рушаща се отвсякъде. Загалих рамената му, тогава ми се прииска да му даря всичките си желания. Например да го облека и повече да не се любим, а да си говорим до сутринта.    Смъртта, бих му казала, е нищо пред онази любов, която живее в мрака и само от време на време се показва навън. Тя си отиде, ала като бръшлян ще ме покрива. При всеки невнимателен жест ще боли. Защо точно сега трябваше да пуснат по радиото този блус?    Андрей ме притегляше или отдалечаваше, ритмичното триене, общо взето, винаги е еднакво, различни са чувствата. Докосвах го, утрото наближи и забравих къде се намирам, коя съм, с кого съм.    Тогава чух пулса на безкрайността - съвпадаше с моя, заедно се отмерваха ударите, заедно се забавяха и забързваха. Разбрах, че не съм нещо различно от нея, а нейно проявление.    - Обичам те!    - И аз! Обичам те, Марти, Марти!    ...Този път плачех непоносимо. Някак силно и бързо. Никой не ме виждаше, нямаше кой да ми каже успокояваща дума. Андрей излезе на терасата. "Животински" ли наричаше Елиа този плач?    Отпивах вода, но всичко трепереше и едва преглъщах. Колкото повече плачех, толкова по-тежко ми ставаше. Не можех да спра, представях си лицето му, първата бегла целувка, реката. Не можеше ли поне по-малко да ми говори? Питах го сега разни работи и дълго не млъкнах.    Излязох и аз на терасата, загледах тъмнината, после се облегнах на парапета. Хапех пръстите си, мъчех се да проумея как е възможно да постъпи така. Отново си представях лицето му, портокала, оня път с роклята. Бях изцедена до най-вътре, ходех, опипвайки стените.    Страданието беше останало на поляната, ала нали всичко, до което сме се докосвали, остава във връзка с нас, както си мислех за него. Така че, макар да го изкарах това страдание, то също щеше да се връща понякога по тези невидими нишки. Погрознялото ми лице беше толкова неподправено, че и да имах грехове, в тези минути ми ги опростиха. Сигурно щях след време, уморена от живота си, да направя все пак и аз компромиса с разни "полу-" и да продължа с тях - плачех може би и заради това.    Тишината също продължи дълго.    - Беше хубаво, Андрей. Наистина - му казах на сбогуване.    Наистина беше хубаво преди. Ако някога се повтори, ще съм благодарна на съдбата. Разделихме се пред хотела, тръгна си съсипан, но не можех да му помогна.    Капчиците по пътя ми напомняха кожата ми миналата нощ и въжените люлки, които отлитаха като духнати капчици. Жива бях още, това ми стигаше.    Постепенно се избистряше денят, и аз. Щом обърках името, разбрах, че е дошъл краят. Най-накрая свалих всички маски. Бях опитала чрез Андрей да победя и своя стремеж към недостижимото, но не успях. Трябваше да е като усещането за цветовете, което предложих на Елиа, обаче явно не бях готова за компромис.    * * *    Когато автобусът спря в центъра, денят свършваше. Беше оживено, за разлика от предния път. Помнех откъде да мина, къщите се разредиха и не след дълго пътят ме изведе в началото на гората. Миризмите отново ме изумиха. Задъхах се и свалих якето, защото топлината не си отиваше от това място.    Вървях към Елиа, забила поглед в износените си маратонки. Гората с постоянното си зелено и черно ми приличаше на безцветна. Щом се вгледах обаче, сякаш изпълзяха всякакви цветчета. Можех ли и аз така да изпълзя?    Тогава я видях. На дневна светлина поляната не беше нищо особено, а Елиа почти не се открояваше, седеше на пъна.    - Здравей, Елиа. Как си?    - Ева, ти ли си? Как ме намери?    - Все някак те откривам. Не ставай, приятно ти е там. И аз ще седна.    - Как разбра? Защото знаеше, че ще идвам ли?    - От известно време усещам какво ще направиш.    - И аз. Беше с Андрей само една нощ, по-минапата.    - Да.    - Ще ми разкажеш ли?    - Когато се любехме, сгреших името му... Толкова е топло!    - Защо си мислела за него?    - Той не може да бъде заменен просто така.    Откъм морето долиташе вкус на водорасли. Пънът прие и мене - без много предисловия, като добра позната - и цялата сила на бурята се върна. Тук исках да убия Елиа и открих дъното.    Въпреки всичко, което си обяснявах, поляната не беше обикновена. Беше идеално място за чиниите, ако ги има. Намираше се до курорта, ала плажът беше скалист и не се използваше.    Ами ако грешах и халюцинациите на Елиа бяха друго? Гледах здрача и се питах не кацат ли в него наистина, за да си играят с нас? С мене и с Елиа, пък и кой знае с колко други, някой точно това правеше. Нервност се ръсеше, исках да си счупя ноктите в дървото отдолу.    - А ти как си? Какво стана?    - Щом дойдохме, Мери отиде да разпитва пазача. Той признал и на нея, че ни е видял. Знаел кой е.    - Това е страхотно!    - И аз така реших, затова пратих Мери да го търси. Открила го лесно, къщата им е на края на селото. Не е далеч оттук.    - Нима морякът ти сега живее тук?    - Да.    - Тогава сигурно го чакаш?    - Не. Мери ми разказа как изглеждал, какви са родителите му. Все бил в морето, нищо особено няма.    - И?    - Ами цял ден седях и мислих и разбрах, че морякът ми е съвсем чужд, че друг някой чакам. Може да съм била една нощ с него, обаче не се върна той онази седмица.    - Хубав ли е, какво каза Мери?    - Има ли значение? Нали го каза - Виктор не може да бъде заменен просто така.    - Тогава защо си още тук?    - Щях да си тръгвам тъкмо.    - Сбогува ли се вече?    - Можем да си ходим.    - Е, ти и в дневника си казваш, че не може да бъде заменен просто така.    - Така ли?    - Само че го казваш, естествено, за моряка. А сега го мислим за Марти, тоест Виктор. Май нещата все се повтарят.    Вървях, а някак изобщо не бързах, беше и моята раздяла. Щом станах, се загледах в клоните и за миг затворих очи. Така нещо се запомня за дълго време или се забравя завинаги. След час Мери ни правеше слабо кафе. После с Елиа легнахме в стаята й, за да си говорим.    Сетих се как изглеждаше гората първия път. Сега беше съвсем друга. Пъхнах ръка под възглавницата и си спомних онова мое видение, на голия мъж и на жената. Бяха в същата стая! Направо нелепо...    На другата сутрин Елиа ме измъкна рано да се разхождаме. Идеята не ми хареса, но настояваше, затова си избрах по-дебел пуловер от нейните и тръгнахме.    - Да си призная, предпочитах да спя до обед. Разходката е приятна, обаче ми се спи.    - Не съм те довела случайно.    - Така ли, какво има, Елиа? Нали всичко мина?    - Дали нещо не забрави?    - Не.    - Малко помисли.    - И бе