Двойственият живот на една вещица
(Полъхът на медузата)
Аз съм вещица, по-точно, превръщам се в такава, откакто в мене се всели духът на Марта, също вещица, родена преди може би шестотин години. И взех да водя двойствен живот - денем бях обикновена жена, но нощем ставах непредвидима. Нещо, по-черно и от градоносен облак, се отприщваше отвътре и бях хубава и ухаеща на желание, с теменужени ириси, приютили много удавници. Мъжете не умеят да плуват в тия очи, само се оставят на течението и потъват в дълбините. "Във всяка жена спи духът на вещица - ми каза Марта, - но в повечето никога не се събужда, защото го потискат. Ти обаче се събуди и оттук-нататък трябва много да внимаваш какво правиш."
Но аз не внимавах и наранявах. Приличаше на чаша гъсто кафе - бързо изтласкваше кръвта ми, нахлуваше и можех да тичам цяла нощ, да се любя с несравнимо удоволствие, да живея на най-бързите обороти. А смехът не изчезваше от устните ми - далечен стон, превърнал се в пирова победа. Заравях пръсти в косите на мъжете, пиех любовта им, гледах невинно и когато им се насищах, си тръгвах. Харесваше ми насладата и още повече - властта и контролът. И се смеех непрестанно, ей така, вдишвайки живот, издишвайки живот, вдишвайки живот, издишвайки стонове.
Слагах по-ярко червило, по-силен парфюм, рокля с гол гръб, да, бях предизвикателна, но не това ме правеше вещица. Имаше нещо, което извираше от мене и стопляше кожата, най-вече гърдите ми, а наоколо нахлуваше древност и се разстилаха забравени корени.
После обаче взех да се питам могат ли вещиците да обичат и нямаше ли да съм по-щастлива, ако бях останала обикновена жена. Както камъчето в подметката продължава да убива, макар да си свикнала и само незабелижимо да се врязва в стъпките ти, така се връщаха все още усещанията, които имах преди. И се чудех как ли щях да се чувствам, ако си бях останала онази Зара?
Имах и видения на един мъж и дете, обаче всичко това избледня с лятото и не се върна. Отиде си заедно с Марта. Тогава реших да съм зелена, да си отдъхна. Да се забавлявам, да обикалям насам-натам, но да спра с безразборните връзки. Бях разбрала, че трябва да се науча да се контролирам, пък и все още имах избор да бъда ли вещица.
...Има ли рецепта, питах се понякога, докато обикалях планината, как да не изпитваш болката, с която толкова пъти се бях сблъсквала, преди да надебелея - един от сигурните начини да станеш по-незабележима и от врабче. Хаха, предишната аз и врабче, и все пак!
Макар и начинаеща, вече притежавах толкова жизненост, че можех да избирам какво да изпитвам. Дори когато моята учителка си отиде, това остана. В самото начало бях избрала безразличието и секса, ала не бях сигурна дали не го направих и тъкмо защото не можеше да ме засегне. Трябваше ли да продължавам така?
Търсех целостта си - бях една пеперуда в сътворяване, чийто хоризонт едва-едва се разширяваше. Но ето че лятото мина, отиде си, а още не знаех защо е тази болка и как можеш да я избегнеш. Защо любовта ми беше донесла само разочарования. Друго обаче реших с абсолютна увереност - че не искам никога повече да съм обикновена жена. Затова повиках обратно Марта в края на октомври.
" " "
- Представи си кълбо - ми каза тя, след като й споделих какво ме мъчи, - от две части, и все пак неотделени една от друга. Те са в много лека, ненатрапчива, но здрава спойка. Създадени са да съществуват така. И не са неподвижни, не са замрели, а постоянно преливат, както дъждът в пръста, земята в небето, облака в синевата, и докато е така, всичко е наред. Подобно е било мъжкото и женското присъствие в света, допълвали са се. Ти дори не можеш да си представиш красотата на онази връзка. После обаче нещо се е променило и дори в ония времена, в които се родих, спойката отдавна беше отслабена. Разбираш ли, ние вещиците сме тук заради това.
- Заради кое?
- Заради погубения рай и изпадането от рая, заради ранената женска сила...Опитай се да видиш цвете със здраво стъбълце и листа, ала без самото цветче. Един ден ще се озовеш точно там, където спойката е прерязана, и ще ти залипсва, все едно си останала без очите си..., не , без душата си. Вече ще имаш хоризонт, затова ще се почувстваш така, сякаш умираш. И тогава ще изпиташ болка, каквато никога досега не си изпитвала. Тя ще отнема силата ти повече от каквото и да е друго. Ще те изпълни празнота, по-ужасна от всичко, което някога си чувствала.
Нещо ме стисна за гърлото, но бързо го прогоних.
- Някакви вещици да оправят света, който и без да ми го казваш знам, че е сбъркан?
- Питаш, защото не разбираш. Вещица не значи отмъстителна жена, притежаваща особени сили. И това го има и е нужно, защото силата като възмездие донякъде възстановява справедливостта, такава е играта, природният закон. Но не само, далеч не само! Говоря ти за съвсем други неща. Спри вече да нараняваш, Зара, веднъж завинаги трябва да приключиш с това! Ако продължиш прекалено, ще те изпълни още повече мрак. И без умисъл да е, пак ще ти вреди. Не наранявай, вещицата в тебе е много повече.
- А какво очакваш да сторя?
- Жената, която те дърпа назад, която е слаба, отчаяна, страдаща, която винаги е жертва, трябва да те напусне завинаги. Не забравяй обаче, че в нея е имало и нежност, има неща, които ще запазиш.
...Зоната на секса. Защо ми е да излизам от нея?
- Кажи ми, Марта, има ли поне един свестен мъж? Това, което им трябва, е хубаво младо тяло и нищо повече. Защо да не съм същата? Защо на мене да ми е нужно друго? Те не ме ли нараняваха? И сега мога да продължа така, хубаво е.
- Вещицата е тази, която в голяма степен определя правилата. Важното е ти какво искаш.
Вещиците са свободни, а аз искам точно това! Свободата обаче не е свързана с места, с външни огради, ми обясни Марта. Тя означава да пуснеш да си върви всичко, което вътре те прави пленница. Иначе където и да отидеш, не можеш да избягаш, защото ще влачиш хиляди въжета, безброй привързаности.
- А удоволствията на плътта са красива и мамеща градина и единственото зло е, че загубиш ли контрол, ще те погубят. Така градината също може да стане капан.
Не казах нищо, но всъщност знаех за какво говори Марта. Това лято бях зелена, както си го мислех. Цветът обаче потъна в свечеряването и толкова ме плени, че за малко да остана при морето, палмите, нощите и Мишел, от когото бях обсебена...
" " "
- Ще държиш саксията близо до леглото си, до главата ти - каза ми Марта, скоро след като се върна. - И ще отделяш много време на дръвчето, все едно е дете, за което се грижиш. Ще го обичаш като свое дете.
- Как ще обичам насила едно дръвче?
- Ще го обичаш и толкова! Ако трябва, ще се преструваш, но така добре, че накрая сама да си повярваш.
И тук тя наговори куп странни неща. Вече свиквах. Пък и какво да очакваш от жена, която е на толкова години, макар още да беше хубава? "Представи си, каза ми тя, че ти и това лимоново дръвче сте нетелесни. Носите се из далечно, топло и тъмно място. Но вие сте светли - две полупрозрачни греещи медузи в океан от нищо. Ти си по-едрата. Когато докосваш дръвчето, то някак гали всяка твоя клетка и чуваш тишината - все едно длан се трие в длан, чуваш ромона на самото съществуване, което пулсира. Но това не е просто дръвчето и не си просто ти, а е самото съществуване, струпано във вас, и затова блестите. Без него нямаше да има свят, а вие сте го събрали като мед. Аз го наричам полъха на медузата. Най-близкото земно усещане е любов, обаче тя вече не е така чиста. А там е безпределно чисто и ти си изсмукала нектара от всички цветя, камъни, комети, от всичко, дръвчето също."
Ех, Марта, понякога си мечтая да съм бял кон. Ей така да се нося по ливадите и никой да не ми се мярка. Да си късам ябълки от дърветата и в конската ми глава да няма въпроси. Да летя на воля и светът да свисти край ушите ми. И не искам да имам памет. Дали конете помнят?
- И сега, когато си тук - продължи тя, - когато си отново телесна, онова, което те изпълваше като медуза, още е в тебе, няма как да бъде иначе, но е много по-трудно да го достигнеш.
Конете имат ли лоши спомени?
- Даа, знам! Всичко е енергия.
- Не, полъхът не е енергия - засмя се тя. - Наричам го така, но той е нищото. Вещиците обаче могат да правят каквото си искат, щом го достигнат, защото там се раждат магиите. Те дремят в него като котки на припек и може никога да не се събудят.
Вечерта беше съвсем подходяща за разказа й - валеше сняг, аз седях до прозореца и разговарях с една може би луда жена, или със собствената си лудост.
- Сега ще го усетиш...
И тогава се случи. Почувствах непреодолим импулс. Първо страшно ожаднях и изпих няколко чаши вода. Беше такава жажда, че чак ми прилоша. Не можех да остана в стаята, облякох се набързо и излязох. Снежинките веднага западаха преуморени по мен.
Бързах в огледалния им свят и усещах как паря, можех да ги погубя.
- Това е свързаността ти с полъха, Зара - чувах гласа й някак отдалеч.
Стана ми тясно в дрехите и в кожата ми. Исках да се разпръсна, да се покатеря на дървото и да се надипля по пътеката. Да се вмъкна във всяка снежинка като вихър, сега те растяха, ставаха големи, огромни, но вместо да я унищожа, да създам по един свят. Да правя снежинки-пеперуди от приземяващите се, както и много други неща.
Плачеше ми се чак от повелята на това желание. И се разплаках, сърцето ми изтичаше през очите, знаех, че ако съумея да се концентрирам, ще е най-лесното нещо на света да докосвам и да създавам, като във филм с много ефекти. В мен имаше импулс, който щеше да ме пръсне. Усетих безпределна, нечовешка връзка с всичко наоколо, разцелувах стълбовете и дърветата, снега. Сякаш на онова уютно място, из което пътувахме нощем с дръвчето (по-късно наистина ни се случваше), беше настъпило утро и аз виждах, че там..., че..., просто бях будна.
После затворих очи и първото, което си представих, беше оранжево кокиче. Раздвижи се, заигра. Някак приличаше на лятната аз. И вече не беше символ на невинността, не беше никакъв символ. Просто го имаше - невероятно и все пак не потопено в боя, а истински оранжево. Сякаш самото то е повярвало в някоя своя невъзможна представа и я е постигнало. Замрях от възторг.
И точно тогава обикновената жена в мене ми закрещя, че наистина е невъзможно, че е голяма глупост. Че няма такива кокичета. Край, всичко си отиде! Намразих я. И се заклех, че ще направя това кокиче и по-скоро ще умра, отколкото да се влача през дните и нощите като нея.
...Влязох в първото заведение, което ми се изпречи. Насочих се към първата маса, на която забелязах самотен мъж. Беше приятен, добре облечен, млад. Седнах, без да свалям палтото си. Погледнах го. Докато пиех горещия чай, почти не говорехме. Можех за сътворя нощ поне, толкова приказна, че този мъж нямаше да успее да излезе от нея. Бях приключила с това, ала трябваше да се успокоя, иначе нямаше да издържа, защото се докоснах до красотата, но и до страшния вихър на нещо непонятно. Трябваше да оцелея.
И го направих...Снегът сипеше захарни замъци, а захарта полепваше по устните ми като спомените за Мишел.
Вече съм вещица. Нямам съдба, мога да правя каквото си искам. Аз не съм обречена, докато обикновените жени са като пламъчето на свещта. И слабият вятър дори с едно близване ги загася и след няколко такива загасяния всичко в тях се съсухря, затова остаряват. Но не и аз. Мога да оцелявам, без да се разпадам.
Спомените за Мишел обаче се стичаха по езика ми и шепнеха обратното.
" " "
Беше един от най-красивите мъже, които съм срещала, а имаше това смешно име. И на всичкото отгоре беше фризьор. Но щом го видях през стъклената витрина, веднага влязох и поисках изсушаване.
Помня, бях излязла да хапна и да се разходя. Вече трети ден обикалях това екзотично кътче, плувах часове, а после се усамотявах на брега и лежах до късно на пясъка. Имах силен тен, идвах от друг курорт.
Не мислех нито за Марта, нито за всичките странности, които ми се случиха последната година. Сядах на някой шезлонг, поръчвах си коктейли и се унасях в нищото, докато не попаднах в ръцете му, рошещи косата ми.
Имаше съвършено тяло. Всичко в него - и усмивката му, и снежнобелите зъби, и кожата, беше съвършено. Преди, когато бях обикновена жена, Мишел нямаше да ми обърне внимание, но сега ме хареса.
Странно е, нали? Макар че идва пролетта, утрините още са студени, тази е и мъглива, а аз се сещам за него. За вълшебните ни нощи, когато слънцето си отиваше, а не спираше да нагрява, и дори луната изглеждаше топла. Тази обратно обърната луна. Дали е вярно, че там са душите на мъртвите?
Както казах, бях решила да си отдъхна и да спра с кратките връзки, пък и изобщо с каквито и да било връзки за момента, така че когато Мишел ме покани да излезем, отначало отказах. Но истината е, че вещиците не се колебаят дълго и получават каквото искат, а аз го харесвах и го желаех. Косата му, леко къдрава, стигаше до раменете. Възбуждаше ме гласът му, толкова...дрезгав. Ето защо бързо си промених решението.
Когато бях обикновена жена, смятах страстта за нещо второкачествено и че който й се отдава, не умее да обича. Не вярвах, че е възможно да изпитам такова влечение без чувства. Не че и с чувства ми се беше случвало, дори с Ангел. Както и да е, просто съм била много глупава. Това, което изживях с Мишел, беше несравнимо и с вещерските ми нощи, беше най-хубавия месец в живота ми, или поне започна така.
Плувахме голи, планктонът блестеше. Мишел приличаше на Парис или Аполон. И той като мене не се уморяваше. Сякаш се хранеше с тялото ми и беше ненаситен. Моят млад бог се любеше страхотно. Пускаше тиха музика и някак тихо ме докосваше. В погледа му се събираше мастилената дъхавост на ония нощи. В нощите беше мекотата на погледа му.
Боговете обаче имат една особеност - влизат ти под кожата. И аз все повече взех да си мисля за него, когато го нямаше. Затварях очи и си представях как чертае невидими линии край гърдите ми, как ги целува и захапва, и примирам от болка, но и толкова силно го желая точно тогава. Представях си какво ли не...
Явно и вещиците си намират майстора. Мишел не искаше обвързване, а само нощи с вкус на страст, пожар без следи. Това исках и аз самата, ала можеше ли наистина да има пожар без следи? Понякога, макар и за минути, взех да усещам странна слабост, нещо ставаше с мене.
...Всичко си има правила, ми каза тия дни Марта, и те не могат да бъдат нарушавани, а в някои случаи това важи още повече. Какво е обсебването? Постоянен магнит за вниманието ти. И винаги си има измислена част, може и цялото да е такова. Но тази част е особено опасна - умът, когато е обсебен, е като торнадо. В окото му, в неговия фокус, през цялото време е само една деформирана, свита и фантазна картина, и за да се поддържа тя, е нужна огромната сила на вятъра, цялата ти жизненост. Както често правят обикновените жени и сами се погубват.
- Ала обсебванията - продължи тя, - са погубвали нерядко и вещици. Пилеели са свързаността с полъха за глупости. Така че, Зара, няма пожар без следи.
- Не можех да се спра...
- Жените са особени майсторки в това пилеене. Те усещат, че им вреди, знаят го и продължават да го правят.
- Както е казал Фройд, ние сме мазохистки.
Марта ме изгледа, после каза бавно и отчетливо:
- Ти вече си вещица. Направи избора си, като ме извика отново. И ако сега не победиш слабостите си, те ще те победят с двойна сила!
" " "
И аз бях ненаситна за него. Може би както някога за яденето. Но можеше ли да бъде друго? Та той изглеждаше като бог и така ме целуваше, гледаше, имаше. Освен това не търсеше любов - наистина не я търсеше, и аз не изпитах досадата, която бързо идваше с мъжете, откакто бях вещица.
С него открих свободата, поне така си мислех. Навярно е същото както като се учиш да ходиш. Идва момент на опиянение, че вече не пълзиш, и съвсем забравяш паданията. Бях щастлива с Мишел, затова не обръщах внимание на малките пропуквания. По дяволите, имах вълшебни нощи, казах на Марта, сякаш се оправдавах. Имах нещо, което не бях имала никога.
Детинско е, прошепна тя.
...Докато Мишел работеше, го чаках с нетърпение и си фантазирах за него. Сетивата ми най-накрая се събудиха изцяло. Разцъфтяха не просто като кокичета, пробили снега, а като целия разлистен свят.
Можеше ли всичко това да не се случи? Та този мъж дори нямаше картини около себе си. Навярно и самата съдба беше отстъпила пред чара му.
Човекът, обясни ми Марта, може съвсем малко да променя бъдещето си, защото мъкне какви ли не въжета. Те именно бележат целия му живот, като карта на всичко, което смъртта един ден ще изличи. Вещиците късат въжетата, защото са достатъчно силни, затова около тях картините изчезват. Но и всеки, който не се привързва към неща и хора, може да излезе от рамките на определено бъдеще и да го замени с каквото иска.
Явно затова Мишел е бил така, помислих си. Обичаше разнообразието, ала не защото му беше фикс идея, а му идваше отвътре. Личи, когато е едното или другото...Марта ми каза, че животът на повечето от нас е белязан от сълзи - не буквално, и все пак сълзи. Защото въжетата постепенно се превръщат в паяжина, в която с годините се оплитаме още повече, вместо да се измъкнем. И така живеем, заплетени в собствените си неизплатени дългове, глупави навици и предвидими очаквания. Дори дотолкова свикваме с тях, че стават удобни и привлекателни, както паяжината е примамлива за мухите, които улавя. Но всичко това, продължи да ми обяснява тя, е преднамерено отношение към бъдещето ти.
- Към нищо не бива да се привързваш, Зара, дори към това, в което най-силно вярваш или ти изглежда най-сигурно. Защото няма последна изразимост, всичко е дъжд, който се стича. Как можеш да го спреш някъде?
Веднъж попитах Мишел наранявал ли е жените, след като не ги е обичал. "Някой от тях съм обичал", каза ми той и се засмя. "А другите?" "Случвало се е да страдат, но аз никога нищо не съм им обещавал."
Откакто бях вещица, правех горе-долу същото.
- А ти страдал ли си?
- Да, и беше толкова изпепеляващо, че ме накара да се замисля и после се промених.
- За какво се замисли?
- За живота си.
Попитах Марта не е ли егоистично да не се привързваш към никого. А и как е възможно да не се привържеш ако не към мъж или жена, то към детето си? Но тя ме отряза и каза, че още нищо не разбирам и да не питам повече. Трябвало да помня само, че не е задължително сълзи да чертаят живота ми.
- Когато си наясно със себе си - каза ми тя, - когато най-накрая се видиш отстрани, паяжината изчезва, защото няма как да бъдеш уловена в светлото.
" " "
Понякога отивахме на брега и избирахме място, по-далеч от хотелите. Звездите танцуваха или бяха в транс. Небето изглеждаше пренаселено, а плажът беше безлюден. Пускахме си музика и дълго се наслаждавахме на телата си. Обичах да прониква в мене с бавни движения, да се натрупва и натрупва загубата на контрол. Харесвах смесването на неговата и моята пот, на парфюмите ни, на слюнката; да се любим в ритъма на звездите, на транса им. И те накрая избухваха, но много по-бавно от нас, а после умираха. И ние умирахме, ала за кратко. След това отново се търсехме, целувахме се, за да смекчим някак нервността на цялото небе.
Някой ще каже, че прилича на любов, ала не беше. Не беше и влюбване. Бяха две тела без минало, без бъдеще, без очаквания.
Или почти, за последното. Защото Мишел все повече не излизаше от ума ми, когато го нямаше. Аз нямах търпение моят бог да се появи и докато го чаках, се случваше да затворя очи и да се отнеса. Така там, в окото на торнадото, превърнах смеха отново в сълзи.
...Ела, о, блажена, със своята стомна, пълна със сладост...
...Ела...със своя съд, пълен със сълзи. (1*)
" " "
Беше хубаво, докато се носехме с дръвчето из онова далечно място. Макар и мънички, съдържахме топлия безкрай. Не бяхме небе да го поемем, а въпреки това беше в нас, затова се чувствахме щастливи.
Вече няколко пъти "летяхме" за кратко - не насън, а преди да заспя, или поне така ми изглеждаше. Лягах и се отпусках, после се концентрирах и долавях, че то е съзнание, което се нуждае от мене. Опитвах се да го приемам като дете. Наближаващата пролет не му действаше добре, листата му окапваха, накрая останаха само две. Или може би беше уморено от зимата.
Колко ли е тъжно да си дръвче в стая, да го няма вятърът, да те ограничава саксията? Беше още малко, високо не повече от половин метър.
Когато разказах на Марта за оранжевото кокиче, тя ме изслуша внимателно и каза:
- Това е трудно за тебе, започни с нещо по-лесно. Виждаш ли как са просъхнали няколко от клончетата на дръвчето ти? Ето тук, почти на края, е имало листо, но е паднало и то. Помогни му да си създаде ново.
- Как да му помогна?
Тя обясни, че трябвало да прочета всичко за лимоновите дървета, да намеря снимки и рисунки и да видя от какво са съставени клоните, дръжките, стеблото, листата на едно дърво. Да знам дори имената на клетките, да съм наясно с частите им, как изглежда хлорофилът под микроскоп и така нататък.
- Не можеш да нарисуваш ваза, ако нямаш представа какво е тя, да не говорим пък да я направиш, ако не знаеш как. Ще е само нещо, което наричаш така. Ти ще използваш връзката с полъха - една страхотия, и как искаш да се получи нещо свястно, ако не знаеш точно какво ще е то? Дървото и само може да ти покаже, но няма да го разбереш, затова търси и чети. За да създадеш листо, трябва да си го представиш колкото може по в дълбокото, иначе ще е все едно да строиш къща без тухли, камъни и вар. Ставаш вещица, Зара, и не можеш да си позволиш повече да гледаш на света като на чудо. Отсега нататък светът трябва да влезе в дланта ти, да е светулка в шепата ти. Колкото по-половинчато е нещо, толкова по-трудно се открива светлината в него и се прогонва паяжината. Така че, разгърни възможно най-пълно листото в ума си, преди да започнеш да го създаваш. Ти ще си неговата майка, ти и самото дръвче, затова ги обичай. Най-добрите магии се постигат с любов.
- Да, бе! А пъпките на Ангел?
- Отмъщението е много силна мотивация, но е опасна игра на сляпо. Само обичта, Зара, която е тиха, откровена и съзерцателна, ще накара дръвчето да ти съдейства. И тогава твоята магия ще е особено постижение, ще те радва, но не погубващо, а също тихо и съзерцателно.
" " "
Самата природа е против обсебванията и въпреки това ни се случват лесно. Когато си влюбен, е подобно, все мислиш за някого, не можеш да спиш и да ядеш, всичко пърха в тебе, дори дишаш различно. Сигурно затова не трае дълго.
Няма да забравя нещо, което ми се случи в най-хубавия ми период с Ангел. Беше съботен предиобед, бях си сама вкъщи. Чистех и бях пуснала радиото. Започна някаква песен, не знам от кого, не я бях слушала и повече не я чух. Беше пропита с чувство, като късащи се струни, беше направо убийствена.
Аз седнах на един стол и дълго не помръднах. Имах чувството, че съм отнесена от звуците. Не можеш да понесеш чак толкова, всичко си има предел, другото не е човешко. Лумна главата ми, щях да превъртя. Тази интензивност отвеждаше твърде далече, където не се издържа.
Господи, колко бях влюбена тогава! Все едно седмици наред имах температура над 40 градуса. А когато чух музиката, всичко се запали.
Сега ставам вещица и трябва много да внимавам. Мога да запаля и себе си, и другите, ако бързам твърде много. "Музиката - каза ми Марта - е най-късият път към полъха. Ако те грабне и отнесе, завесата се вдига за миг, но не си ли подготвена, идва страхът, вместо да започне божественото представление."
Идва лудостта, помислих си.
"Отвъд зидовете - продължи тя - не може да пристъпи нищо обикновено. Там е краят и на жените, които сме били, на онази наша част, жертва на мъжете, на живота, на самите нас. Но ако те водят отмъщението, отчаянието или алчността, вървиш и към погубването си, макар и не веднага. Светът, сам по себе си, Зара, не е лош, не е и безразличен. Ти си вещица, не си станала такава от добро, и едва ли очакваш да чуеш, че светът е добър. Но аз знам истината, защото съм минала през всичко."
- Ти имала ли си учителка?
- Имах живот, много по-ужасен от твоя.
" " "
Мишел стана част от въздуха и вече си имах планета, само моя, от чието шеметно въртене не можех и не исках да се откъсна. Въртеше ме така, че посоките се загубваха. Не знам съзнавах ли какво точно става с мене. Прилошаванията зачестиха, понякога повръщах, тресеше ме. Вече почти не плувах, водата ми се струваше студена. И сякаш слънцето умираше.
Когато се погледнех в огледалото, на пръв поглед не откривах нищо особено, изглеждах добре, но излъчването на вещицата се приглуши. Нямаше живост в очите ми, древното послание отстъпваше малко по малко. А палмите, банановите дървета и цветята оставаха без онова, което ги правеше част от моето забавление, от лекотата, с която дойдох. Всичко притъмня.
Бях решила да съм зелена, ала сега тъмнеех, подобно на русалка, загубила се по пътя към дома си. Онова, което Марта ми каза за окото на торнадото, е вярно, но тогава не го съзнавах. Ние, жените, все мислим за мъжете, пък и не само за тях - за какво ли не се притесняваме. Изграждаме си преиначени и въображаеми светове и очакваме всичко да се държи по определен начин, по нашия начин. Правим и невъзможното, за да наподобяват това, което желаем. Яд ме е, че съм загубила толкова време в строеж на въздушни кули. Това щеше да ме погуби и като вещица, бях на косъм.
Аз сама си го причиних с Мишел и май не можеше да не се случи. Защото, за жалост, е нормалното поведение. Пеперуда, превърнала дори пировата си победа над пълзенето в полет към гореща лампа. Окото на бурята - просто нов фокус към клетката, към невладеенето. Секс, любов, имаше ли значение какво го е породило? Аз пак се оказах слаба и се запревръщах в обикновена жена, кълбото отново се търкулна назад и почти се разплете, стопи се. Мъничкия свят, който изградих за двамата в главата си, имаше твърде висока цена.
" " "
- Знаеш ли - казах на Марта, - мислех си за онова, което ми говореше. За двете части на кълбото и спойката. Добре де, знаеш ли какви са сега жените? Не знам по твое време, но наясно ли си с агресията и какви използвачки има? И изобщо...
- Зара, Зара, все бързаш. Нямаш ли си работа, не трябваше ли да създадеш едно листо? Хайде, направи го, защото е важно, и не умувай много. Повече не бъди глупава. Ставаш жертва, когато постъпваш така, както се очаква от тебе. Разбери го! А се очаква да се скапваш. Хармонията не е върната, никога равновесието не може да бъде постигнато с крайности, така че и тази агресия само го влошава. Ти си вещица, казах ти и преди - не трябва да си жертва, но си оставаш жена. Ако не запазиш и развиеш, а погубиш собствената си женственост, как ще помогнеш да се върне красотата на спойката?
- Не знам. Но ми се струва, че ми говориш за загубена кауза. Звучиш нереално.
За пръв път видях как по лицето й премина огорчение.
- Може и така да е. Понякога и аз губя вярата си. Но обичам предизвикателствата. Не си губи времето, а действай, захващай се с листото, Зара! Ако не го направиш, се връщай в жалкия си живот - там ще срещнеш мъжа от виденията си, ще се омъжиш и ще родиш. Но това щастие ще е ефимерно - в загубената хармония мирните островчета са рядкост, а оцеляването им е чудо. Ако искаш, върни се и се надявай на чудото. Останеш ли обаче, ще правиш каквото ти казвам! Ние, вещиците, не разчитаме на чудеса!
Добре, Марта, ще правя, прошепнах. Устата ми беше пресъхнала.
И тогава в главата ми лумнаха спомените за раздялата с Мишел.
1* Р. Тагор, "Избрани творби", том 3, Стихотворения, стр. 351, изд. "Народна култура", 1985г.
|