Двойственият живот на една вещица
  (Птицата в мене)
  
  Дори в изтощаването прекаляваш по-лесно, ако си вещица. Май вече изобщо не влизам в стандартите. Гледах се сега в огледалото и се питах какво има зад очите ми. Не видях нищо, още не знам коя съм, знам по-скоро коя не искам да бъда. Аз съм сбор от отрицания...
  Мислите ми за Мишел ме изтощаваха все повече, всичко се разпадаше. Разбирах какво става, ала не можех да се спра. Все си повтарях, че ще престана да мисля за него, че ще си тръгна оттам, че ще се съсредоточа върху други неща. И изглеждаше лесно да го сторя, но изведнъж правех точно обратното. Започвах да си спомням как миналата нощ измъквах ризата от дънките му и нервно я разкопчавах, как преди няколко дни се намазахме с кал и се целувахме, как танцуваме в бара, телата ни са горещи, музиката пълзи по бедрото като желание. После фантазирах часове наред и по някое време усещах как мозъкът чак ме боли от това.
  Кожата ми стана суха, устните ми се напукаха. Мажех се с кремове, но не помагаха. Не казвах нищо на Мишел, не исках да разкривам слабостта си пред никого - сякаш, ако го сторех, това щеше да е краят на вещицата в мене. А тя така и така си отиваше. Марта е права - загубиш ли контрол, удоволствието те побеждава. Въображението е странно нещо, напива се от картините, които само създава, и не иска да изтрезнее. Може би бог ни го е дал, за да се забавлява с нас.
  Една нощ бях сама, Мишел трябваше да отиде при родителите си, защото го помолиха да им помогне с пренасянето на някакви мебели. Към полунощ започнах да повръщам. Виеше ми се свят, едва се дотътрих до банята, ръцете ми трепереха. После си изплакнах устата и се огледах. Бях много бледа. И тогава внезапно започнах да си спомням, но не за Мишел. Други картини се нижеха в главата ми, събирах обратно разпилените гадни парчета. Мъжете в живота ми, разделите, как бях добра и обичах лудо, а получавах в замяна леки и силни удари, все едно съм пиронче, което трябва да се закове здраво там, където му е мястото. Бременността, отчаянието ми, после преяжданията и пълното обезличаване, отломките на жена.
  Прехапах устни до кръв. Не бях спряла водата, не спираше и ужасът от връхлитащото минало. Отново повърнах. Все едно перлите от скъсана огърлица подскачаха, подскачаха, улавяха ме, кънтяха в главата ми. Но с последни сили се залових за ехото, то ме отнесе и някак разбрах, че въпреки състоянието си все още имах избор, все още не бях онази Зара. И реших - но наистина го реших, беше по-категорично от присъда - че ще спра дотук. Нямаше да съм пеперуда, влитаща в магнита на пламък. Мое беше решението да се превърна ли отново в жената, която за пореден път ще се остави на хаоса.
  Легнах си, беше ми много по-добре. Скоро заспах и се събудих късно на другия ден. Станах, изядох два портокала и си поръчах кафе в стаята. Когато го изпих, излязох. Това, което последва, беше нещо като ритуално убийство на моето обсебване. Беше символично, разбира се, но символите са жизнено важни за една вещица, те са дълбоки резки в петите й, карат я да помни.
  
  " " "
  
  Залезите, Изгревите, Животите...Ще открия ли някога моето място във всичко това? Ще престанат ли въпросите? Жалък пристан в окото на бурята, ето в какво превърнах връзката си с Мишел. Той самият успя да се предпази, но аз не. Май все е така - нормалното е някак скучно и притъпява, трябва ти наркотик, да плющи дъждът и да има пропасти. Защото това е тръпката.
  Но е лъжа, разбрах го, след като изсмука силите ми. Оня ден постоянно бях гладна, все ядях месо и пиех вино, ала ме спаси най-вече решението да се съвзема и да не храня повече лъжата. Да си вещица не значи, че си предпазена от грешки. Напротив, откриват ти се толкова възможности, изкушенията са по-големи от всякога. И живееш на ръба - сигурно и нататък ще е същото. Въпросът е да не повтарям старите грешки.
  Мишел се върна вечерта и скоро дойде при мене. Чувствах се като нещо мъничко, но в което е засветила звезда, навярно това е усещането от вярната стъпка. Бях развълнувана, аз свещенодействах и създавах знак, нещо като: "Не прекалявай повече с удоволствията, Зара!"
  Разхождахме се по брега, Мишел беше прекрасен - широката бяла риза, която вятърът леко разтваря, кожата му, косата. Косата...Отидохме на едно от любимите ни места, свечеряването ни обгърна.
  - Сега ще ме подстрижеш, ще ми отрежеш цялата коса.
  - Какво?!
  - Ето, нося ножици и гребен. Хайде де, засмей се, ще е забавно! Искам да ме подстрижеш съвсем късо.
  - Ти си луда! Няма да те подстрижа! Косата ти е чудесна.
  - Знам. И аз си я харесвам и точно затова трябва да го направя. Не ме питай, Мишел, недей! Не съм луда.
  Може би нещо в гласа ми пресече въпросите му. Той ме гледа, гледа и накрая ме целуна по устните.
  - Добре, така да бъде. Давай ножиците! Носиш ли минерална вода?
  - Да. Да не забравя, искам си косата на плитка.
  - Ще я имаш. Дай шишето!
  Подстрига ме точно както желаех. Отрязах част от плитката, вързахме краищата да не се разплитат, после я сложих в найлон и я скрих в чантата си. Качих се на едно близко възвишение и оттам хвърлих останалата плитка във водата.
  - Утре заминавам, багажът ми е готов. Ще дойдеш ли в стаята ми?
  - Ти наистина не си наред. Ще ми липсваш.
  ...Огледах се бегло. Не се бях подстригвала толкова късо. Косата е много важна за външността, но не ми беше мъчно. Подобно на изворна струя, волността в мене се връщаше, а с нея и вещицата. Когато си на стъпка от бездната, трябва да се лишиш от нещо ценно, за да се спасиш. Лишавах се от нощите с Мишел. Запратих ги на дъното, нека блестят на лунна светлина. И ако някой се заслуша на оня бряг, ще усети прелестта им, живата им страст, другото сама си го бях създала и то изчезна.
  Сплетените ни тела, моето отгоре, задъхани, плуващи в полусън, сбогувах се с един вълшебен месец, изчистен най-накрая от грозните сенки.
  
  " " "
  
  Понякога се питам неясен сън ли е всичко, което се случва с мене, откакто ставам вещица, или е събуждане. И кое кога беше, взех да се обърквам.
  - Марта - признах й една вечер след наслоена помежду ни тишина, която се опитвах да пробия, сякаш съм риба и водата ме обезгласява - страх ме е.
  - Плаши те това, което ти предстои - гласът й беше мек и спокоен - Когато светът става различен, е като да те разпъват на кръст. А твоят хоризонт расте, появява ти се небе.
  - Знаеш ли, аз веднъж се разминах с небето. Отказах се да следвам астрономия.
  - Липсва ли ти мечтата?
  - Не знам. Не мисля, че точно ми липсва, но сякаш част от мене си остана там.
  Запитах се колко ли части съм оставила някъде. Като никога несподелени тайни, като зарязани от умора битки. Навярно не случайно змията ни е изкушила, и тя е като нас - смъква една кожа и продължава, после смъква друга и пак продължава. Все започва на чисто ли? И какво ли й остава накрая? Някой ден ще извърша ритуално погребение на обикновената жена в мене, писнало ми е от сълзливостта й, която и сега е ей тук, на милиметър зад очите ми.
  
  "Представи си времето, когато на небето още е нямало птици. Представи си небе, по което никога нищо живо не прелита. И така е било милиони години. Сега си представи, че ти живееш тогава, че си някъде долу и гледаш нагоре. И в душата ти бавно, след хиляди нощи и дни на съзерцание, пък и по пет минутки само да е било, се ражда нещо неназовимо. Не можеш да го облечеш в думи, в мисли, дори в чувства, но то вече е в тебе и расте, развива се като живо същество. И един ден, както си вървиш по някоя горска пътека и търсиш ягоди, без дори да се сетиш за небето, което е забулено от клоните, внезапно хвърляш кошницата и...Знаеш ли какво правиш? Разперваш ръце и се затичваш напред, ръцете ти са много неуверени, смешни, неуместно разтворени. Но ти следваш сърцето на порива и ето как малко по малко, след може би сто, двеста, триста метра, а знам ли, след може би и още триста години, когато си някоя съвсем друга жена, започваш да движиш ръцете си нагоре-надолу, нагоре-надолу. Ти никога не си виждала, не си сънувала даже птица, тя е невъзможна, нали? Но всъщност, винаги си била част от птицата и тя от тебе. Щом има небе, то те чака, вплетено в пълзенето ти.
  И ако достатъчно дълго си гледала в посоката на невъзможното, един ден ще му отвориш пътя за насам. Тогава ще бъдеш безкрайно щастлива, че най-накрая летиш, защото си предопределена за това, но и ужасно ще те боли. Всяко отваряне е и разпъване на кръст, както ти казах. Или може би по-точно това е моментът, когато най-накрая усещаш цялата тежест на този кръст и боли, тъй като от плътта ти се е измъкнало всичко, което толкова дълго те е притискало. И също те е карало да поглеждаш нагоре."
  
  - Аз няма да се науча да летя, едва ли ще успея. Но по-добре да умра, отколкото пак да пълзя и да не опитам да осъществя мечтите си.
  - Трябва първо да се освободиш от много неща, Зара. И трябва да откриеш цялата своя природа, особено онова, което е било приковавано най-силно. Ти си вещица и болката може да не те погуби, ала не бързай. Небето няма да ти избяга, то ще си е там, когато си готова. Като родилен знак на челата ни е.
  - На челата на вещиците ли?
  - Особено на нас - тя се засмя. - За да бъдеш вещица, трябва да не си прикована за нищо, нито за традицията, нито за отмъщението, нито за твоята сила дори. Но все пак можеш да си позволиш волности, защото си още много млада.
  Очите й заблестяха. Наистина заблестяха, тръпки да те побият!
  - Една вечер, когато и аз бях много млада, видях в планината един мъж. Беше лято. По дрехите и коня му личеше, че е богат. И тогава аз му се показах, още светлееше...
  - И какво стана?
  - Появих се в дълга дреха, която ми стигаше до петите. Бях цялата в златни накити. При всяка стъпка златото дрънчеше. Косите ми бяха разпуснати и стигаха до кръста, бях си сложила венче от сини и бели цветя, такива имаше избродирани и на дрехата отпред. А пък беше една нощ, само за волности! Миришеше на трева, на дървета. Прекарах я цялата с него, а когато най-накрая потъна в сън, аз изчезнах. Беше вече светло, но не бях уморена, бях щастлива. Прибирах се, вече облечена с проста рокля и без златото, но пак го чувах как дрънчи...И сега го чувам.
  Леките и силните удари, Марта, все едно съм пиронче, което трябва да се закове здраво там, където му е мястото. Ще се откова ли напълно? Ще се спася ли някога от тъгата и от дребните и по-едри късчета гняв? По-скоро не гняв, а е...уж вече съм вещица, ала имам нелепото усещане, че и да ми се случват странни неща, пак се движа по утъпкани пътеки и не искам за изляза от тях.
  Сигурно това е старостта на душата? Твоите очи могат да блестят, но моите едва ли.
  
  " " "
  
  Казват, че душата нямала пол. Докато се носехме с дръвчето, изпълнени с блаженство, разбирах, че хем е вярно, хем не съвсем.
  Просто думата "пол" беше излишна, на онова място всички понятия се топяха като сняг, хвърлен в пещ. Там не бяха нужни. Ние не бяхме безполови - това твърдение просто нямаше смисъл. Бяхме нещо много различно. Моето дръвче притежаваше жива и топла осъзнатост, както и аз. Споделяхме се без остатък...две книжни лястовици в нарисувана вселена, родена в съня на дете. Нямаше нищо невъзможно и се носехме в забрава.
  Обаче се изхитрих - не ми се четеше за хлорофили. Марта искаше да създам листо и каза да науча всичко, но това ми изглеждаше излишно, бях ужасно нетърпелива. Мислех си - нали съм вещица, справих се с пъпките, ще се справя и сега. Като че ли се възгордях, че не съм обикновена. А и нямах не само търпение, но и време. Все още ходя по осем часа на работа и правя глупавите кафета, вечер пък искам да се забавлявам, да се разсея и често излизам. Наваксвам годините самота и ми беше трудно дори да си представя, че ще чета часове за имена на клетки, за някакви си там процеси. Исках да направя това, което ме караше Марта, беше важно за мене, но бях сигурна, че ще е лесно.
  Все пак намерих някаква снимка и разгледах зелените, жълтеещи в ивичка по краищата многоъгълници. Май точно това ми трябваше. Следващите нощи, преди да си легна, сядах за малко до саксията и си представях как клетките от снимката, вече реални, се свиват до истинските си размери и от тях израства листо. Говорех на дръвчето:
  - Хайде, помогни ми, нека точно тук ти се появи листенце. Утре, като се събудя, нека е израснало. Направи го заради мене, моля те!
  То е като "р", което искаш да кажеш изведнъж, след като толкова време си произнасяла буквата неправилно и си затвърждавала навика си. Но бях уверена, бях някак вдъхновена, че ще мога. И наистина се получи - на четвъртата сутрин зеленото листо беше израснало. За една нощ! Направо онемях, после се разпищях. Аз можех да правя чудеса! Гледах листото, докосвах го, танцувах. И точно както си танцувах със смешните розови пантофи, надула музиката до последно, се появи Марта и ме погледна строго. Въодушевено й посочих дървото и с неохота намалих звука:
  - Видя ли, успях, справих се!
  - Нещо много бледо ми се вижда - каза тя, по-точно го процеди през зъби.
  - О, дай ми още ден-два и ще е напълно наситено зелено!
  - Прочете ли всичко, което ти казах?
  - Да, Марта, разбира се, много четох - излъгах на един дъх. - Как, мислиш, щях да се справя иначе?
  - Добре, ще дойда скоро да видя цвета - беше още намръщена, когато изчезна. Запитах се толкова ли не можеше да се порадва с мене, но бързо я забравих.
  ...Следващата нощ пак се носехме с моето лимоново дръвче, полепнали в тишината като прашинки на излъскана маса. Преди това му казах да засили цвета на листото си. В близост до полъха всичко оттук изглежда маловажно, затова му го казах преди. В онази топлота е от значение само, че ни има и че общуваме. За дръвчето беше по-лесно да се пренастройва, защото все си е почти такова.
  Онова място отпуска повече от гореща вана. Чувстваш се зищитена и приютена. Но не знам как да го обясня, не е само това...Да вземем розата - тя се разпъпва, кратко е красива и ухаеща, после увяхва. Докато там няма разпъпване и увяхване. Ние с дръвчето сме разцъфтели, безсловесни и сияещи, тихо заслушани в тихото. И някак знаем, че няма да се променим и да изчезнем. Ама че ги говоря! Но да, така е, там сме заредени с живот, който нито се подхранва, нито се изхабява. И някак хем сме мънички, хем няма от какво да ни е страх.
  На земята, когато усетих полъха, той ми вдъхна импулса да творя, докато в близост до сърцевината му, в неговия прилив, е друго. Розата е разцъфнала, какво повече? Но не е скучно, омръзва ли ти да дишаш? Бяхме в осъществеността и й се любувахме.
  ...Не сънувах нищо през нощта. На другата сутрин грееше слънце и аз веднага отидох при дръвчето, още щастлива от разходката ни. И да, листенцето беше започнало да се променя! Стори ми се, че е някак червеникаво, есенно, но си казах, че така трябва и отидох да си правя кафе.
  А вечерта беше съвсем увяхнало. Докоснах го и падна, беше паднало и другото листо. Разбрах, че дръвчето ми умира и че аз съм виновна. Сякаш ми го каза. Стана ми мъчно, все едно си отиваше много близък човек. Седях до него през нощта и през това нощно бдение най-накрая взех да проумявам не само на думи простичката истина.
  В свят, в който има увяхване, е лесно да погубваш. Плачех за дръвчето и се молех да оживее, да не ме оставя. Молех го да ми прости.
  
  " " "
  
  През тази нощ бяхме там съвсем за малко. Носехме се както винаги, но нещо ни придърпваше назад и се върнахме изтощени.
  Дръвчето изглеждаше голо и безпомощно без листата си. И изтъняваше. Не бях виждала животът да се стопява така, та това беше нелепо! Всъщност, листото се появи по същия начин, много бързо, тогава обаче се радвах...Дори не знаех какво съм объркала и се страхувах да не му навредя още повече, затова само се молех.
  Господи, спаси това дръвче и аз никога вече няма да...
  Изредих толкова неща, колкото сигурно и светците накуп не са се сещали. И точно когато си казвах, че повече няма да близна вино, Марта се появи.
  - Ти само ще хленчиш ли?
  - Моля те, Марта, спаси го и аз никога няма да...
  - Я престани с тия глупости!
  Беше наистина ядосана. Смълчахме се, неизречени думи капеха и в стаята заваля безвремие. Прииска ми се да спра да мисля и да се терзая, да съм малка и да ми разказват приказки.
  "Ти си вещица, Зара, но си без посока, а в тебе бушува нещо страховито, затова бързаш и търсиш преки пътища. Още си много слаба в тази стихия, не владееш връзката с полъха. Знам, не е лесно да възпираш стихията с ръце, ала оставиш ли й се да те отнесе, не стигаш никъде. Ти не стигна никъде, а само нарани дръвчето. Не си от вещиците, които обичат да нараняват за удоволствие, но това не е достатъчно. Огледай се и много добре разгледай какво е тук. Ти си никъде. И аз съм била на това място и приличах на тебе. Да си вещица не е проста работа, то е най-трудното нещо, което можеш да си представиш."
  ...Защо в моя обикновен свят не мога да съм като напъпилата роза? Защо не мога да съм птица в съвършената рисунка на дете? Или поне бял кон? Тогава полъхът сигурно няма да е страшен, а ще е най-хубавото нещо, както е на онова място. И защо не можех, докато бях обикновена жена, да сътворя поне едно "обичам те", както дете би написало в рисунката си "обичам ", и да получа същата любов? Аз ли бях причината, късмет ли нямах? Защо е всичко това? Наистина ли заради ранената хармония? Преди да стана вещица дълго страдах, и беше именно от любов, което ме беше направило някак полужива. Явно полуживостта така се беше вкоренила в мене, че и сега претупвам нещата. Тя е липсата на цялост. Ние все търсим целостта си, но истината може би е, че първо сме я имали и после сме я загубили. И сега заради това унищожих и дървото.
  ...Тя се наведе над саксията и очите й се втренчиха. След малко заопипва пръста, опря длани и сключи четири пръста около стъблото, а другите разпери встрани. Дълго остана така неподвижна, после се махна, изтърси силно ръцете си и ме погледна.
  - Тези корени подхранват цялото дърво, заради тях се раждат плодовете. Те са под земята, но стигат далеч.
  - Ще оживее ли?
  - Ще оживее. А ти, надявам се, разбра урока си и следващия път ще внимаваш много.
  - Следващия път ли? Не искам да опитвам повече.
  - Ще направиш листото, Зара, иначе знаеш какво те чака. И други провали от глупост не можеш да имаш.
  Погледна ме така, че потръпнах - не, не от страх, но не бях срещала в жена такава категоричност.
  - Само хората очакват награди за това, което правят, и когато не ги получат, място не могат да си намерят. Сякаш целият свят им е длъжен. А виж корените - те са далеч от крясъка и не очакват ръкопляскане. Корените ще те учат, ако ти стигне умът за това.
  - Марта - казах й тихо - благодаря ти!
  Запазих мъртвото листо, да ми нашепна винаги: "Не подценявай полъха, Зара!"
  
  " " "
  
  Преди около седмица Марта се появи една вечер, без да я усетя. Докосна ме по рамото и аз се стреснах.
  - Сега ще си спомниш какво си чувствала като момиче. Знам, че тия неща те вълнуват напоследък. Не се бой, ако решиш, пак ще забравиш. Но я виж, след дни всичко ще е различно, нахлува пролет и прилича на новородено. Пак можеш да си като нея, не е невъзможно.
  Тя сложи длани върху очите ми и ги притисна. Тогава оня прах, който се стеле над хората, се завихри към мене. Аз го поемах, без да знам, че пътувам, че някакъв невидим влак ме отнася.
  Почувствах се странно. Движех се по непозната улица и бях облечена с абсурдни червени панталони. Исках да спра, но не можех, просто продължавах да си крача по тротоара. Скоро минах край една витрина и се огледах - косата на опашка, доволна усмивка, широк пуловер, почти мъжки обувки. Докато се гледах критично, един глас в мене внезапно каза:"Бивам!" И в тоя миг проумях, че това съм аз, че Марта наистина ме е върнала някак във времето, когато съм ученичка, може би в девети клас. Познах и улицата - тогава учех в малък град, в който работеха родителите ми.
  Аз можех да усещам всичко, което изпитвах някога, но момичето, което бях, не ме усещаше. След известно време на бушуващи мисли реших да спра най-сетне да се чувствам тъпо в тия дрехи и да се опитам да изживея спомена. Пък и какво ли друго ми оставаше?
  ...Вървях към рибния ресторант, имах среща с Николай, а и с който дойде. Беше ми все още странно, защото хем продължавах да съм си тази, хем бях шестнадесетгодишна. Все едно тайно я наблюдавах.
  Видях съучениците си, бяха заели вече маса. Развълнувах се колко са млади. Веднага си спомних имената им, какво бяхме учили същия ден, че Ирина имаше двойка по география, защо Николай е с бинт и как сме решили да ядем пъстърва.
  И, боже мой, аз просто бях различна! Друга бях. Не толкова външно, външно все щях да се позная, но това наистина не беше моята глава. През цялото време по пътя, а и като седнах, си тананиках нещо. Просто си тананиках. По едно време най-сетне проумях, че е песен на Мадона. Ужас, тананиках си старо парче на Мадона!
  Седнах на свободното място, Николай ми каза, че е поръчал. Целунах го леко по устата. "С парфюма ми е!", си казах. Имах предвид, че е с парфюма, който му подарих за рождения ден.
  Той обаче ме придърпа и ме зацелува с език. Не се съпротивлявах, харесваше ми, пък и знаех, че другите се дразнят, защото само ние сме двойка на масата.
  Това беше ужасно дълга демонстративна целувка. Но трябва да си призная, че се целувахме доста добре. Когато най-накрая се откъснах, ми се прииска да сме сами. По зачервените му очи разбрах, че си мисли и той нещо такова. Сетих се, че още не бях го правила, щеше да стане след две години и не с Николай...Донесоха рибата и почнахме да ядем.
  Да, Зара, Зара, казах си, и ти си мислиш, че с годините си постигнала нещо кой знае какво! Хайде на бас, че такива подмокрящи целувки по-късно никога не си имала! Пихме кафета, говорихме за какво ли не. Когато си тръгнах, Николай дойде да ме изпрати. Беше късно, бързах да не ми се карат. Вървяхме, хванати за ръце, понякога спирахме и пак се целувахме, притискахме се, опипвахме се.
  Оставаха стотина метра, наоколо имаше само къщи, уличните лампи почти не светеха.
  - Представям си как ще работиш в някоя обсерватория - ми каза той. Сладур си беше - такъв един, леко отнесен.
  Засмях се.
  - А ти къде ще си тогава?
  - Откъде да знам, не съм решил още.
  - Нищо, имаш време. Гледай колко са красиви звездите, нали?
  - Да.
  Спряхме и загледахме небето, той ме прегърна, дъхът му ме гъделичкаше. Можех да посоча съзвездията, знаех разстоянието до луната, до слънцето, до Сириус, как се казват спътниците на Юпитер...Йо, Амалтея, Ганимед, Калисто Европа...ето че пак си ги припомних...как, по дяволите, се забравят такива имена?
  Сякаш знаех всичко за това небе, а си оставаше загадъчно - като стъпки в мъгла, като рицар, скрит зад бронята си.
  Светът обаче беше прост - исках да уча за небето и се натисках в тъмното с Николай. Пръстите му в сутиена ми, присвиванията в корема, утрешната контролна по математика, миризмата на пъстърва и на тогава - просто отминала страница от моя живот, като отдавна пожълтял вестник.
  Отказах се в края на гимназията. Реших, а и успяха да ми втълпят, че няма да е разумно да прекарам живота си в обсерватория, забутана някъде в планината. Далеч от света, от училищата, в които ще учат децата ми, от модните магазини. Избрах друго в последния момент и не го завърших, накрая прекъснах.
  - Обичам те!
  - И аз, Ники! Трябва да тръгвам, ще ми се карат.
  - Добре, до утре.
  Този път той ме целуна леко по устните. Не спирах да се усмихвам, звездите ли слязоха към мене, но вървях и гледах към тях, а сякаш гледах напред. Всичко беше толкова хубаво, щях сега часове да си мечтая за целувките, за...всичко. Венера особено се открояваше. Представих си я цялата забулена в облаци. Бела чу, че се прибирам и кротко излая.
  
  " " "
  
  Игривият вятър се раздвижи от клоните, затанцува в световъртежната им съпротива. С боси стъпки се бях дотътрила обратно в сегашната си стая, а времето отново се заключи зад мене.
  Цяла вечност не помръднах. Бавно проумявах, че съм попаднала в капана на порастването. Аз съм клон, безчувствен за вятъра. Почувствах значението на "полужива" до болка. Бях изживяла половината си живот, преобърнат като луната в нощите с Мишел. Стана ми мъчно.
  - Мъчно ми е, Марта. - казах й след няколко дни, като дойде - Как съм могла да се откажа? Аз съм неудачница.
  - Умът се плаши от мечтите, той обича сигурното. Прилича на изплашено животинче всеки път, когато сме на прага да хвърлим оная кошница и да се затичаме.
  - Но нали точно така помъдряваме - като престанем да искаме много от живота?
  - И като помъдря така, стана ли по-щастлива? Вещиците сами решават кое какво е. Вече не си жената, която беше и трябва да се научиш да използваш главата си!
  - Помниш ли какво ми каза за корените на дърветата? Че извличат вещества, за да узреят плодовете. Не им трябват мечти, те си имат задача и това е.
  - Още преди да се появят птиците, Зара, именно дърветата са се издигали нагоре. Защо не допуснеш, че всяко дърво е мечта, самото то? Че е предчувствие за птица? Разбираш ли, глупост е да си мислиш, че корените подхранват само лимоните. Зад видимата цел винаги има невидима. Много хора ще ти казват заучени истини, както го правиш и ти. Че крилете са се появили заради заради храната, заради безопасността...Но ти си вещица и сега светът пред тебе е като бял лист, можеш да отидеш много по-далеч. Не се заравяй в плиткото! Помни, че всичко на земята - човешко същество или не, дори без значение дали има ръце или не, и едно камъче да е само даже, то винаги е било част от птицата и тя от него. Небето очаква жената-птица, амфибията-птица, птицата-скала...
  - Добре, Марта, но не можеш ли вместо да ми говориш всичко това, да ме научиш как да правя магии, и толкова? Покажи ми как да предизвикам дъжд например.
  - Защо ти е дъжд?
  - Как защо? Не знам, просто така! Нали ме учиш да съм вещица. Може да е и само волност, ти каза, че волностите са позволени.
  - Не е истинска волност, ако я замисляш. И друго ти казах - да си вещица означава да не си прикована за нищо. И за чуждите правила. Ставаш вещица, връзката с полъха ще ти помага. И когато се затичаш един ден по пътя и хвърлиш кошницата, може и да успееш да задвижиш ръцете си както трябва. Корените го правят, дървото го прави, единствено хората хитруват и затова са нещастни. Защото са задгърбили невидимата цел. Та тя дори не е невидима! Цялото небе я показва, и облаците, и звездите, и птиците, и дърветата, и планинските върхове, и дъгите. Очите ще ти избоде. Помисли само колко усилия са трябвали за такова ослепяване. Раят е там, не е на педя разстояние, но не е и безкрайно далече.
  Дълго мълчахме. Изведнъж Марта ме погледна и разпери ръце:
  - Виж моята кутия! Докато носиш кошницата, пълниш и една кутия.
  - Ама какво правиш, какво е това?
  Тя извади сякаш от нищото голяма дървена кутия, облепена не много старателно с червено кадифе. Отвори капака й и тогава...се понесоха...аз само стоях и гледах...и дърветата даже млъкнаха...усетих как се приведоха към прозорците.
  Праведността се срути, привидността също. Нещо повдигна клепачите ми и видях, че в този свят, освен гробище за мъртвите, има още едно. От кутията излизаха живопогребаните мечти на Марта. Нямаше ясни образи, по-скоро въртящи се светлини и цветове, но долавях надеждите й, захласнатото дете, трепетите на момиче, копнежите на обречена жена. Видях всичко това, изритано някъде в ъгъла. Усетих цялата й неизживяност, нейният полуживот.
  Оттогава не сме говорили, тя ми показа кутията и изчезна. Е, не ми предстои да преобърна земята, нали, трябва само да се справя с една луна. Колко му е да хвана тази изръбена луна и да я завъртя, правила съм го много години в обратната посока.
  Провалих се с дървото. Сега ще си почина, ала щом се събера отново, ще опитам пак, и този път ще успея, а после ме чака кокичето. И някой обикновен следобед ще отворя и моята кутия. И ще я оставя отворена, защото вече зная, че мечтите ни и да нямат ясно лице, имат нещо повече.
  Те са птиците в нас. Те са части от нас. Когато Марта ми разказа за нощта от младостта й, се запитах дали на онзи мъж не му е хрумнало да я ограби. Та тя цялата е била накичена със златни накити! Но пък знам ли колко са стрували за него лумванията в очите й, бялата от мъглите кожа, походката й...
  Представих си смъртта и се запитах не е ли мъчително да я срещнеш с кутия, пълна с неизживяно минало? И не умираме ли дълго преди това, отказ по отказ от себе си?
  Красавицата спала сто години, както било предсказано. Накрая един принц дошъл и я събудил. Както било предсказано.
  Аз не чакам вече принцове, но ме очаква всичко онова, което някога ми е било отнето, без изобщо да ме питат. Ще го търся и един ден ще се изправя пред най-голямата болка, каза ми Марта, ала трябва да се опитам да си го върна.
  ...Вещиците не стават за принцеси, за нищо не ставаме, не сме нито добри, нито лоши. Просто няма такава роля - непредвидимостта разчупва рамките. И все пак и аз мъкна товар, една кошница, която трябва да хвърля, и една кутия.
  Също и сухо листо и част от плитка, а сигурно ще има и други подобни неща. Страшно си е. Тях къде ли да ги сложа, дали да не ги направя на талисман и да си ги нося на врата?
  Мишел ми липсва, особено сега, когато дописвам това. Но не мога да се върна при него, не мога да срещна и някой друг. Още не съм готова.