| Мария Павлова | |
|
Двойственият живот на една вещица Зелена е кръвта на едно непоявило се листо, вливах му я капка по капка, правех го представа след представа, извайвах контурите му и ги изпълвах. Усещах, че пространството се сгъстява и беше много странно - сякаш издърпвах жива гъстота от празнотата до стъблото. От тази отчайващо непонятна празнота изпълзяваше нещо още по-непонятно. Изтеглях го и то трептеше, а после се "укротяваше" във формата на листо, както сгъстяващата се пара минава през водата и замира в леда. Малко да се разсеех обаче, всичко отиваше на вятъра и трябваше да започвам отново, беше изтощително. Освен това взех да разбирам, че трябваше да завършвам донякъде целия този процес, преди да спра например за сън, иначе незавършената част се издърпваше обратно в нищото. Май там й беше по-уютно. Постепенно започнах да усещам кога мога да спирам. Истината е, че продължи много по-дълго, отколкото очаквах, времето минаваше, а и едно крайче не се беше появило видимо. Марта ми каза, че духовният поглед на човека сътворява. "Усещаш ли, попита ме тя, невъобразимо лекото дихание, когато правиш листото? Така полъхът на медузата се проявява. И щом веднъж затрепти постоянно в душата ти, ще си като лодка, намерила последното си пристанище, чула най-сетне дълго търсените вълни, които ще я залюлеят блажено и тя никога повече няма да поиска да се скита където и да било.” Нищо не усещах, освен болки в главата, и се ядосвах. Долавях само втвърдяващото се пространство, като бях концентрирана, а тя каза, че това е нищо работа, ехото в кожата на пръстите ми. Нямаше обаче дихания. Освен това, искрено исках да помогна на дръвчето, но ми писваше часове да се концентрирам. Силата на вещицата ме караше да имам желания. Лицето ми беше станало чак някак нереално, сигурно от същата жизненост, която се сгъстяваше в контурите на листо и се отприщваше и в мене. Дори само ехо някакво да беше, какво от това? Дори и нищо работа да е, ме смазваше като лавина и исках да потече от пръстите ми, да я излея през очите си, да я насоча в целувки, а не само да гледам втренчено мрака цели нощи. Искаше ми се да тичам по камъните, да ми убиват в стъпките, да се блъскам в дърветата и косата ми да лепне по черната пяна на нощта. Напирах да нажиля до лудост небето и то да прокърви, да спре да е безразлично. Но можех ли да споделя това с някого, без да го нараня или да ме вземат за луда? Един петък след работа заминах за планината. Целия уикенд обикалях хълмовете и все бързах, сякаш се стремях към нещо, което зная къде точно е. Бях изнервена, исках да грохна, да остана без сили, но не се уморявах. Най-накрая по едно време спрях. Загледах се наоколо без грам мисъл в главата си. Седнах на малък пън. Седях и гледах - дървета, поляна, рядко хора. Тогава си представих, че съм единствената на света, че никой друг вече не съществува. Съзерцавах поляните наоколо, бяха така красиви, но след като дълго ги гледах, се запитах щяха ли пак да ме вълнуват, ако остана или ако съм единственото същество на планетата? Ако красотата им не е споделена, щеше ли да ме трогва? Признай си, Зара, след време изобщо няма да ги забелязваш! Когато се върнах, се запитах какво направи с мене Марта. По-самотна и от дебелия ми период ли щях да стана? Започвах да разбирам, че да си вещица означава и да се изолираш от света, от другите хора. На моменти я мразех. Трудно спотайвах жуженето в сърцето си и едва удържах сладостта по езика си, трудно се преструвах на обикновена жена. Все така ли щях да водя двойствен живот и да се крия? Не бях ли се превърнала в единственото същество, неможещо да споделя с никого? Тогава какво значение изобщо имаше, че ставам вещица? А и беше досадно да имитирам уморената походка, безизразните устни, предсказуемостта. Докарвах с лекота само досадата в погледа, защото за нея поне не се преструвах. ...Тогава една нощ започнах да рисувам. Рисувах хлорофилните молекули и струпването им в "зърна"; ядърцата и мембраните на клетките; затворения уж в отделна Вселена свят на една растителна клетка, а всъщност свързан с останалото; нишките целулоза; как жилките на листенцето изплуват като бавнопоявяващи се компютърни картини. Рисувах онова, което преживявах - ужаса и страховете ми, опиянението, самотата, едва сдържаното нетърпение, настървението да създавам. Така мъничко се разтоварвах, ала Марта ми забрани да показвам картините. - Колкото по-невидима си - ми каза тя, - толкова повече сила и възможности ще имаш. Блясъкът в твоя свят заслепява, но той е празен като балон, а ти носиш нещо безценно с духа на вещица, затова го крий от всички и не го показвай, не го похабявай. Ще го използваш само когато е нужно. Като ми го каза, изтръпнах. Въпросът е, че на моменти не устоявах и използвах новите си умения за неща, с които тя нямаше да се съгласи. За хазарт. Дори си измислих нещо като правила и си ги записах. Кръстих ги "Наръчник на вещицата"... 1. Не можеш (добре) да правиш магия, когато си уморена, например недоспала. 2. Не бива да прекаляваш с използване на магията - първо печелиш изключително убедително, но не се ли откажеш дълго, не само губиш, но изобщо спира да ти върви. Така че отложи за другия ден, като го усетиш. 3. При особено, жизнерадостно настроение - например ако си гладна и предстои да хапнеш - правиш тази магия много добре. 4. Магията изтощава - трябват почивки и разтоварване. 5. Не е нужно да се напрягаш, като правиш магия. 6. Не трябва да изричаш думи, или поне по-добре е вместо това да си представяш резултата. 7. Не трябва да съжаляваш, ако не стане, а да ти е все едно и да продължиш. 8. Бъди последователна - промяната в нагласата и настроението много пречи. 9. Просто бъди уверена, че ще стане, че става - толкова уверена, че да е излишна съмнителната приповдигнатост, тоест "увереност" в резултата. 10. Когато си болна, например настинала, магията пак става. Даже понякога тогава е особено добре. Засега са десет. Когато следващия път Марта ме посети, реших да й призная, че бях печелила по този начин. Боях се, че иначе пак ще ме накаже, както тогава за диетата, ала тя се развесели и каза: - Просто бъди невидима. Не е лошо да се разтоварваш, но преди всичко внимавай, защото още в нищо не си толкова добра, че да е безобидно. После отстъпи назад и ме погледна с оня поглед, от който ме побиваха тръпки. Сякаш не беше от плът, докато говореше, а съществуваше в междинно състояние между материята и бог знае какво. - Прави си листенцето и не си задавай повече въпроси, прави го всеотдайно, без никакво притворство и разсеяност. Ти си четката в ръката на велик художник, на могъщо вдъхновение, и това ти е достатъчно. Тайната на живота е по-могъща и от най-високата планина, от най-здравия камък, затова плети нишка по нишка от нея твоето листо и изпитвай благодарност всеки миг, че ти е позволено да го правиш. Вплитай я в неживите нишки целулоза, за да създадеш нещо много повече. Беше си тръгнала, но думите й още ме люлееха, като морските вълни, когато си излязла от водата и отдавна лежиш на пясъка, а не преставаш да ги усещаш. - Представи си непрогледна нощ, тъмнина, тъма. Но и всичката светлина да събереш, ще е мъждива свещ пред другата светлината, онази на живота, пред тайната на тайните. Само тя може да сложи край на заблудите, които те карат да служиш на призрачни желания, на глупави вдъхновения, но трябва да си готова, преди да пристъпиш отвъд. И тогава ще видиш, че оттам тръгват лъчите, оттам приижда смехът, който се процежда през миговете ти на яснота и който спира плача. Там се ражда всяко нещо. И никога да не се роди, там го има...Сега си още неукрепнала, но и краят на един лъч ти стига, за да направиш листо на лимоново дърво. А нататък, ако успееш да се хванеш здраво за тоя лъч, всичко ще ти се подчини. Ти си все още в нощта, но вече си трън в петата й. След време ще се впиеш в нея, ще я разкъсаш и тя или ще те погуби или ще те пусне. Ако успееш все пак да се отскубнеш, и твоят свят ще се превърне в свят на вещица, точно както ти спря да си обикновена жена. Помълча, а после продължи, сякаш зазиждаше моята смълчаност: - Представяш ли си колко хора живеят само тук, край тебе, и как всички те пилеят живота си? Рядко им е добре, това чувство бързо им се изплъзва. Дори децата вече изглеждат отегчени. Но ако се изчистиш от ненужното и се разпростреш по всичко, което вършиш, мислиш и чувстваш, ако не остане нищо фалшиво в тебе, ще се измъкнеш. " " " Беше като да бродирам, а в това бродиране аз нямах никакъв опит, нямах минало. Нямах право и на други неумели ходове обаче, така че трупането на опит трябваше да става някак между правенето на листото, а не чрез самия процес. Иначе беше опасно за дръвчето ми, можех да го убия. Значи аз трябваше вече да съм научена, за да няма опасност за него. И всичко това ужасно ме объркваше, целият този абсурд. Но мисълта, че то е обречено, ако не му помогна, ме караше да продължавам...Първия път, когато се провалих, си представях главно хлорофил. Всъщност, ако трябва да съм съвсем откровена... представях си само това. А клетките на моето дръвче включваха и друго. И може би заради тази моя немърливост, заради нетърпението ми, почти го убих. Сега извайвах листенцето съвсем различно. Бях наистина в тъмнина, по-непрогледна и от най-тъмната нощ, обаче малко по малко издълбавах тунел. Правех пътечка или мост и самият живот се стичаше насам. Така твърдеше Марта. Той сълзеше, пулсираше във формата на листо, което щеше да допълни силата на дръвчето до прага, над който беше възможно оцеляването му. Може пък подходящият свят за вещица да е изпълнен точно с такива мостове? Но това ме плаши, защо да не е по-просто - диаманти, вино? Какъвто щеше да е идеалният ми свят, ако Марта не беше променила хоризонта ми. Хубав и удобен е всеки хоризонт, който веднъж ти е харесал. Като сутиен съвсем по мярка. Но все някой или нещо ще се намери да те запрати да надникнеш отвъд и да отидеш по дяволите... " " " "Заслушай се в сърцето си - ми каза Марта една вечер, - и тогава, ако си напълно искрена със себе си, ще успееш да го следваш. Но това не е проста работа, не е както го смятат повечето хора. Първо стъпчи, забрави всичко, което знаеш или в каквото си вярвала. И изобщо не мисли, че ще ти давам все куп правила, за да ги спазваш като по глупаво скроен учебник. Всяка вещица следва единствено себе си, затова ние на никого не сме удобни. Аз мога само да ти помогна да си направиш твоя свят...На времето получих добро образование. Свободно говорех за поезия, за философия, разбирах от математика, от много работи. Не това обаче ме направи вещица, а че се задушавах. Сякаш отдавна се бях махнала от живота си. А свободата да решаваш може да те поведе навсякъде. Както няма сънища, които не могат да бъдат изсънувани, така няма и свят, който да не може да бъде сътворен, колкото и други, различни светове, вече да съществуват. Проумееш ли това, Зара, ще си свободна." Не ми каза нищо повече...Да, аз май очаквах тя все да ми дава инструкции и просто да ги следвам, доколкото ми е по силите. Както го правеше понякога: - Концентрирай се в листото, Зара, без да се напрягаш; напрегнеш ли се, нищо няма да излезе - изпитвай благоговение пред тайната и в същото време я приемай за най-обикновеното нещо на света, защото е такава...Как да ти го обясня по-добре? Просто бъди спокойна - нито по-бърза от пълзяща костенурка, нито по-бавна от летящ ястреб. Трябва да усетиш това, то именно е най-лесното и най-трудното. - Бъди конкретна, представяй си листенцето в дълбочина, вече ти обясних. Но сега ще ти кажа нещо, което ще те смути, защото изглежда точно обратното - не затъвай прекалено в подробности! Трябва да усещаш кога да спреш да се ровиш. Иначе в един момент силата ти ще се разсее в тях и пак нищо няма да излезе... - Бъди търпелива, защото търпението за вещицата е като почерка за един човек - колкото по-внимателна и старателна си, толкова по-красива ще е всяка буква от магическата азбука...След време нещата ще ти съдействат и тогава ще създаваш едно листо много по-бързо. Но търпение пак ще ти е нужно, защото в друго ще си неумела. Това е без край... " " " Същата нощ сънувах, че се опитвам да се понеса с дръвчето към онова място, за да го стопля. То беше болно и зъзнеше, като човек с висока температура, само че без енергията на листото не успяваше да ме последва. - Толкова се мъчих да ти помогна! - му казах с преиграващо театрален глас - Но защо не стана!? Вече всичко завърших, а пък листото ти още никакво го няма! Хем го усещам, че е ей тук, до ръката ми, а го няма. Не разбирам! Съжалявам, че не мога да ти помогна! - Нежността... - Какво? - не бях сигурна чух ли го добре. - Нежността ти - нямаше сили да говори... - Но поне опита, благодаря ти. Събудих се и излязох на терасата. Една звезда се стрелна и замря. Малък метеорит, изгорял в атмосферата. ...Странно, вечерта Марта ми говореше за сънища, после сънувах тоя сън. Какво ли значеше? Знаех от какво е съставено листото до най-малката подробност, бях научила дори латинските имена. Седмици си представях растежа му, като спазвах указанията й. Извайвах го внимателно, за да не го повредя, но какво общо имаше всичко това с нежността? "Иди отново в планината, ми каза Марта, като й разказах съня, и не се връщай, докато не намериш отговора." И аз отидох. Имах чувството, че накрая щеше да ме накара да живея там. Адът беше слязъл на земята и дори в сенките не беше по-поносимо. Цялата се изпотих и ожаднях. Не носех вода. Вървях по пътеката не повече от стотина метра, после се отклоних. Преглъщах късчета от ада и на моменти ме побиваха тръпки. Бях с къси панталони и сандали, без чорапи. Краката ми се изпободаха. Но нима ме имаше в тая гора? В тръните ли бях, в стъпките на козите? В една червенокоса луда, бягаща нагоре по хълмовете? В мъртвия скорпион? Какво търсех тук и какво щях да открия? Трябваше все пак да спра за малко, мехурът ми беше пълен, не можех да издържа повече. Рядко срещах някой и все пак си потърсих тайно място. Там имаше много храсти, бях в един дол, в ниското. Мислех, че съм намерила идеалното скривалище, но тъкмо се изправях и някакъв човек мина на пет метра над главата ми. Оказа се, че точно оттам минавала пътеката! Слава богу, не ме видя. Стана ми смешно. Половин час по-късно пък видях метлите. Гората рязко завършваше. На последните две дървета беше закована пръчка, а на нея бяха вързани три метли, както ги правят по селата. Бяха с различна дължина, дръжките им опираха на земята, клоните стърчаха нагоре. Едната беше вързана с цветна връв. Първо ги подминах, защото се сливаха с другото, а после случайно се огледах и ги забелязах. Паркинг на вещици, си помислих, и пак ми стана смешно. Остатъците от напрежението ми се разлетяха наоколо и изчезнаха. Смъкнах се на колене, сухата трева се вряза в мене. Пеперудата ми подсказа, че имам много страни, които са взаимозаменяеми и едва ли ще успея да ги обхвана и приема. Подшепна ми за нетрайността на избора. Марта пък ми говореше тия дни, че е важно сама да избирам, но и че мога да избера всичко, защото няма неосъществими светове. Пак относителност, нетрайност и промяна... Някои свои страни не приемах, други не разбирах. А сега без капка съмнение проумях, че т р е т и п ъ к б я х з а г у б и л а - всеки ще каже, че е нормално, но не е. Хем е, хем не е...Седнах на земята и задишах тежко - яснотата беше смазваща. Момичето, което Николай изпрати онази нощ, носеше нежност и мекота, като огърлица, правена от пръстите му. А после то се беше променило, много по-дълбоко, отколкото си мислех, и сега само приличах на онази Зара. Затова бях полужива. Да, ние се променяме, и все пак...нежността, бях я загубвала по мъничко, неусетно, ала точно тя беше най-фината настройка на живота ми и без нея не можех да направя листото. Разбрах го за миг, просветна ми като светкавица, като мълния. Променяме се, което е естествено, но в тази игра със самите себе си има опасност да се изгубим. А така изгубена, нямаше да разкъсам последната преграда пред това листенце, за да дойде то тук. Без...себе си не можех да отварям пътя на живота, защото самата аз не се отварях достатъчно. Страните са нетрайни, но има нещо, което е много важно за мене и то трябва да остане. То е по-силното дори от инстинктите. Гадно е да ти просветва така. След това дълго си като изцедена. "Раненото женско присъствие в твоя свят - ми каза Марта - ти пречи от раждането ти и с времето заприличваш на загаснало огнище. Най-хубавото от тебе сега е само пепел и ще трябва да оживееш отново, Зара, за да продължиш. Защото как ще отвориш кутията с мечтите си, как ще ги задържиш в нея, ако й липсва дъното? Но за да направиш листенцето, е достатъчно, че го разбра. Вече ще успееш!" ...Бях разколебана. Марта говореше убедително, а и аз прозрях в гората истините, но от друга страна си казвах пак и пак, че и нежността не може да остане цял живот, дори тя да ми е толкова присъща, понеже съм жена, или там заради каквото е. Поне някак ще се промени. То е като детския мъх над устната, нататък се променя. Пък и иначе пречи. Ако си бях останала онази Зара, щях да изглеждам лигава. Да страдам повече. Въпреки съмненията ми обаче няколко нощи по-късно се случи нещо изумително. И сега цялата настръхвам, като си спомня. ...Отново бях вглъбена в листенцето. Галех мястото около дръжчицата и почти го докосвах, но нищо от него не се виждаше. Пръстите ми минаваха по повърхността му. От доста време си представях, че е там съвсем завършено, виждащо се. Очите ми се измориха от взиране и тъкмо щях да се откажа, когато то се появи! Сърцето ми се разтуптя. Помислих, че може да е от умората, но въпреки това ужасно се стреснах. Само за част от секундата се показа и изчезна. Беше по-светло, отколкото трябваше, или така ми се привидя, и все пак си беше листо. Станах и се заразхождах из стаята, сърцето ми заби лудо. Боже, помислих си, ако не ми се е привидяло, значи наистина го мога! Боже, страх ме е! Доплака ми се, някак се ужасих. Животът ми беше странен вече повече от година, но най-накрая се сблъсквах лице в лице с онова в мене, което наричах "вещица". Видях го с очите си и за пръв път така ясно усетих, че съм различна. Беше опияняващо чувство, ала в него имаше и много уязвимост - да си различна винаги значи и да не си нормална. Виждах пъпките на Ангел, когато вече се бяха появили, както видях и листото първия път. Мога да различавам картините от златния пясък около хората, ала те просто са си там, не ги правя аз. А сега листото дойде в света направо пред очите ми! Не, повтарях си, не съм готова още! Беше от ония прагове, след чието минаване няма връщане и аз изведнъж поисках да се върна. Обадих се на приятели и отидих при тях, тъкмо се бяха запили. Музиката беше хубава. Обиколихме още няколко места, после не помня. На другия ден се събудих със силно главоболие в леглото си. Опитах да си припомня края на нощта, но не успях. За пръв път се бях напила, откакто съм вещица. И тогава онази сутрин за миг ужасно ми се прииска да бях забравила и последните една-две години от живота си, или може би последните десет, а защо не и целия? Исках да не помня нищо. Бях ужасно гладна, вещицата в мене се подготвяше за прага без връщане, докато обикновената жена отново хленчеше. " " " Чувствах се..., беше ми някак празно. Онази сутрин започнах да си давам сметка за много неща. Чудех се имаше ли възвратимост. Хората се променят, Марта. - А защо става така? Защо ли? Всичко се ражда, живее и остарява. - Но ти вече си вещица. И нищо, което си смятала за задължително, не е такова. Този свят е тъжно място за впримчени глупаци, не му се давай. Нищожно е разстоянието до свободата ти, защото другото е фалшиво, то е измислица. Никой обаче не минава оттатък, точно заради съмнението, че е така просто. Но ти ще го направиш, както и аз някога. Глупачка ли си да не се възползваш от тази възможност? Друг път няма да я имаш. Създай сега листото и не се бой. Вълнувах се, в мене се пробуждаше нещо от миналото и в същото време бъдещето се сгромолясваше с цялата си сила. И точно там, на границата между миналото и бъдещето аз променях сивия ход на живота си. ...Постепенно, с годините, нещо в мене беше угаснало и бях станала сива, бях помръкнала. А може, каза моята учителка, всяка леха цветя да е по-ярка от слънцето. Тогава то ще е направо вълшебно. Ще си пак до блясък жива и когато си такава, всичко край тебе е същото. Жива. Нощта отмерваше думата все по-близо - жива, жива. Погалих дръвчето и погледнах през прозореца, звездите трепкаха. Живея на висок етаж, близо съм до тях, много е мъчително, като си нещастно влюбена. Поръчах си телескоп преди няколко седмици, скоро ще ми го доставят. Спечелих парите с хазарт и се зарекох след това вече да не го правя. Или поне да е много рядко. Лъчът на една реклама от далечна сграда обикаляше в небето, както всяка нощ. Краят му в небето прилича на летяща чиния, особено когато има облаци и те почти прикриват самия лъч. Моето дръвче, казах си, живееше тук с мене, в една прашинка на вселената, стаята ми. По-близо до птичите ята, отколкото до улицата. Ако не направех това листо, животът скоро щеше да отхвръкне от него по-високо и от най-високите ята, и да отлети завинаги. Съсредоточих се по начина, по който ме беше учила тя. Времето минаваше, нощта преваляше. И тогава то пак се появи, макар и пак само за миг. Беше като някаква грешка в очите ми, като бледо копие. Замрях, но този път бързо се съвзех. Появяването и изчезването се повториха десетина пъти, накрая остана пред очите ми, цветът се натрупа, сгъсти се и цялата категоричност на света се изтри, все едно е била прашен налеп. ...Вече знам, че отдолу наистина има един друг свят, до който никога не бих достигнала, ако не беше Марта. Толкова е относителна думата "свят"! Потънах в блясъка му, попи ме цялата - това е един хем буквален блясък, хем не. Схващаш го с мозъка си, но има и нещо като сетивност, несравнима с друго и все пак прилича на сетивност. Като че имах сетива, които до тоя момент не знаех, не ги имам. Внезапно усетих, че всъщност не аз съм придърпвала лимоновото листенце към себе си, а съм унищожавала малко по малко прашната пелена, която ме е покривала, и така съм се отворила за възможността да го създам, да го повикам. Беше най-обикновено листо и все пак в него имаше нещо. Не мога да го обясня, като отсъствие на определения е. Навярно след време ще стана вещица, овладяла по-голяма част от проявата на полъха, от тайната на тайните, и ще разбирам всичко по-добре. Още съм в началото, но все пак най-накрая направих първите си самостоятелни стъпки, проходих в това. |
|