| Мария Павлова | |
|
Двойственият живот на една вещица Есента прокапва по въздуха с всеки лист и ми напомня за моето дръвче. За приятелството ни, надхвърлящо и то нормалните човешки измерения, които познавах преди. За неизпитаните му досега нюанси. - Скоро ще срещнеш любовта - ми каза Марта един ден. Ей така, изтърси го най-спокойно. Опитах да я разпитам, но ми направи знак да мълча. Когато бях малка, веднъж попитах баща си защо облаците не падат от небето. Той не можа да го обясни добре. Каза, че не се е замислял. Може би частиците са твърде леки и не могат да паднат, а когато станат по-тежки, се превръщат в капчици и вали дъжд, или пък може би..., заобяснява татко заплетено. Мисля си сега, че новите за мене нюанси на есента и приятелството са като тези леки частици облак. Твърде леки са, за да ги видиш или чуеш, да успееш да доловиш уханието им, да ги сравниш с нещо познато или да ги докоснеш. Ние познаваме само капките свят, вече уловимия в позната материя, но не и техния предживот. Предживота, не че съвсем не го усещаме, ала е много рядко. И тогава, в тия редки мигове, и на нас ни е много по-леко. Явно Марта ме научи да не мисля нормално, а на езика на полъха. Език, на който капките са се родили от една по-богата наситеност от нюанси, сътворили са се в нея, ала я губят..., не, ние не я съзираме, защото е забулена за нас в собствените ни илюзии. Разбира се, това вече не важи за мене в такава степени и затова нюансите растат. Скоро ще срещнеш любовта, ми каза Марта. Но искам ли? Не искам да я срещам, макар в есенните вечери да копнея за нещо. Обаче съм вещица и не бива да се разкривам на никого, дори навярно не мога да обичам вече. ...Какво ли ще е, ако има само есен и никакъв друг сезон? Вечно капещи листа и така жълтеещи, сякаш лятното слънце от предишния им живот ги е пресушило и повече няма да се съвземат. Както е горе-долу след голямата любов. Ех, да мога поне да надникна в бъдещето си за малко, ей така, просто да разбера! А есента наистина е невероятна - небето е леко замъглено и в най-ясния ден. Понякога ми се иска да е все есен, да ме приюти и да си остана в нея като в пашкул. Да съм вещица просто за себе си, без да ми пука за каквото и да било... " " " - Не можеш да излъжеш душата си, Зара, каквото и да правиш, тя няма да ти повярва, защото е чиста и невинна... Бях с гръб към нея и само гласът й ме стигаше в есенната вечер. Сякаш бяхме психоаналатик и пациент, сменили ролите си, нещо като - психоаналитикът все говори, а пациентът предимно мълчи. - И каквото и да ти се случва, душата ти си остава такава. Не можеш да й сложиш маска и да й заповядаш какво да чувства. Тя е като непокварено от лъжите дете. Дори не използва мисли и думи, а само картини. Но ти си душата си, затова...не слушай никого, не следвай никого. И мене не ме взимай много навътре. Чуй себе си в твоите картини и тогава най-накрая ще изпълзиш изпод камъка, който отдавна те притиска. Притиска те и сега. Щом се отърсиш от тежестта му, грозотата ще си отиде, ще побърза да се скрие, ще видиш...Да, ти вече си жена, владееща особени сили, но това само по себе си е нищо. За какво ти е просто многото енергия? Кули ли ще строиш? Трябва да спреш да се страхуваш от себе си и да не бягаш нито от любовта, нито от каквото и да било. Страхът е глухота, а ти чуй образите на сърцето си и те ще те отведат точно там, където трябва. ...Стига, й казах. Или май не й го казах? Свободна съм да не се привързвам към никого, вече владея живота си, мога дори да създавам живот от нищото, нали направих листото. Пък и аз нямам душа. Това е истината. Душата е слаба и уязвима, имах я, докато бях обикновена жена...Добре, ще се върна към мечтите си от времето, когато исках да уча за небето, защото иначе не мога да стана дстатъчно силна. Ще направя и дъжд някой ден, но няма да обичам! ...Откакто започна тази есен, в дърветата сякаш припламва някакво спотайване. Напомня ми есените ми като малка. Обичах това злато на есента - отражение на лятното слънце. Помня колко приятно ми беше под отслабващите лъчи. И сега по кожата ми припламват топли изворни отблясъци. В мене има топъл извор, май го е имало винаги. И не ми трябва някой, за да ми е по-добре от всякога. Той ще ме смачка отново. Хубаво, Марта, страхувам се, да, аз се страхувам от любовта! Признавам си. Но знаеш ли защо? Защото вече съм вещица и тичам по волните поляни, а това е най-хубавото нещо, което съм правила. Разбираш ли? Аз постигам невероятни неща, стигам до тях, а дори в оскъдицата на хубавите ми спомени няма такова място, няма такова състояние. И за нищо на света не искам да го изгубя! Когато бях обикновена жена, то не присъстваше дори в моята фантазия. " " " ...Минаха месеци от последното ми писане. Сега ще разкажа всичко. Преди да си тръгне..., тръгна си защото сама трябвало да срещна любовта. Една вечер тя ми каза, че ще ми повтори най-важното дотук и после щяла да си тръгне, защото срещата с любовта била лично нещо. Чувствах се, все едно отивам да ми изпълнят присъдата. Мислех, че ако се влюбя, всичко пак ще помръкне. Помнех, че няма пожар без следи и носех винаги с мене една отрязана плитка. ...Тогава, преди няколко месеца, смятах, че единственият поносим начин да живееш като обикновена жена е да се примириш с много работи. И да се радваш на малките неща. Тъжно е от живота ти да си е отишло останалото или изобщо да не се е появявало. Ти си в една клетка, хоризонтът ти е педя и всичко е мъничко, миниатюрно, затова и вътре в тебе самата е станало тясно. Но аз съм вещица. Боже, повтарям го като мантра! И вече усещах, че това, заради което си струва да живееш, е нещо неизмеримо. Най-вече свободата. Колкото до любовта...ами тя сред малките неща отдавна също е станала дребна, дребничка. А душата ми, непоквареното в мене, за което Марта ми говореше? Не знам, обърках се, просто единственото, което исках да й кажа, беше - сигурна съм, че е по-добре без любов, отколкото отново да се върна в малкия й свят; и по-добре е без душа, ако не мога да съм свободна. ...Малко преди да си тръгне, Марта ми каза разни неща. Звучаха като заклинание, тя умее да говори така: - Трябва да живееш със страст и жар, Зара! Животът е безценно нещо и не бива да се пропилява за глупости. Не бива да го проспиваш. Ти вече имаш сила, но аз пак не виждам в очите ти онези искри, които ги озаряват като нищо друго. Запали ги, без да се страхуваш, без да се щадиш! От тебе зависи. И целият свят да ти казва, че си смешна, че грешиш, не го слушай! Слушай само гласа тук, вътре, както ти нашепва. А слушаш ли го, ще си озарена. Кое те прави жива, знаеш само ти. Затичай се след него и разпери ръце! Толкова неща са се опитвали и ще опитват да те пречупят, но не им се давай лесно. Не давай нищо да сломи духа ти. А ако все пак се случи, защото и това е възможно, вече ще си узнала, че има пристан. В озареността се узнава. Ще си усетила, че онова, по-голямото от болките и думите, от зимите и летата, е пристан. Когато умрем, се връщаме в него и духът ни, колкото и сломен да е бил, се възражда. Връщаме се в по-голямото дори от полъха и ставаме пак част от тайната на живота, от която не сме се разделяли и за миг, защото е невъзможно, но сме я забравили, докато сме били живи. ...Поемах всяка нейна дума сякаш с кожата си. И също като нюансите - хем ме вдъхновяваше, хем не можех да изтърпя. Знаех, че всичко е истина и не й вярвах. И тогава изведнъж чух сърцето си! Знаех, че е то: Пред очите ми изплува гледката от прозореца в моята стая. Харесвам да гледам оттук. Птиците са по-близо от улицата. Нищо не ме притиска, понякога нощем имам чувството, че съм в каюта на космически кораб...Щом си помислих това, стаята се превърна в каюта, просветнаха звезди. Погледнах тъмнината надолу, но нямаше надолу, а - наоколо. Обичах звездите, мечтаех си как ще ги изследвам. Обичах да гледам часове наред небето. Да съм в широтата, това винаги съм искала. Това са моите картини. Колкото и да се заблуждавам, че не е така, не мога да го променя...Изплува небе и аз се озовах на открито. Всъщност, нямаше ме по нормалния начин, а сякаш съществуваха само очите ми. Отново потънах в красивия хаос там горе. Искам така да живея и тук, "долу". Да не се изгубвам от себе си. Каквото и да правя, картините да са живота ми. Когато чух гласа на сърцето си, аз замрях. После изтичах навън и дълго тичах, почти останах без дъх. А есента сияеше във всичко, или може би нещо, до което се бях докоснала току-що, просияваше ужасно недвусмислено в есента. Любов, да съм свободна, тихото редуване на моите картини...Тичах и гълтах сълзите си. Към мене долиташе трепет отдалеч, стичаше се по кожата ми. Беше като топъл мед, в който са стаени хиляди пчели. Лепнех цялата. Бях с дрехи, но се чувствах гола и лепкава. Съзирах проблесналото утро в малки локви. Да, обичам гледката от прозореца си... Когато гледах небето, беше най-съкровеното усещане. Има ли го още, се питах. По мене се стичаше нещо невидимо и топло, стаило хиляди звезди. Счупваше преградите и се разпадах и аз на хиляди светли парчета. Разпадах се и аз на звезди. И любовта, какво й пречи при цялата тази красота? Защо я няма, защо е нетрайна? Как хем да съм свободна, хем да обичам? Как хем да слушам душата си, хем да съм вещицата, на която не й пука за никого, защото пука ли й, ще се превърне отново в обикновена жена? Дълго тичах. Години се бях отдалечавала от себе си и не беше лесно да се върна. А и не знаех връщам ли се. Не знаех искам ли го. Пък и нищо нямаше да променя в двойствения си живот. Така ми беше удобно - работата, забавленията, скучните кафета, скуката, все пак забавленията, които ме радват...Но въпреки че изглежда едно и също, аз не стоях на едно място, а бягах - тогава го усетих най-силно, както бях останала без дъх и не спирах. Вечерта и есента прелитаха край мене. Съвсем се изтощих и умората изчезна. Прелитаха къщи, хора, дървета, вече и оттенъците на нощ. Разбрах, че се усмихвам, напук на цялата ми обърканост. Аз не стоя на едно място, а тичам, Марта. Чуваш ли, хубаво е! Невидимо за хората, с които се срещам. Тичам към себе си. Дори не съм сигурна, че го искам, но го правя! Когато се върнах, тя все още ме чакаше. Има ли наистина такова място, където се лекуваме от всяка болка, я попитах? Където отиваме понякога, докато сме живи, и със сигурност след смъртта? Смъртта ме плаши. Любовта и смъртта ме плашат. И двете са ме наранявали. Когато майка ми умря...дори не ми се говори за това. Каквото и да ми кажеш сега, Марта, то няма да ми стигне. Когато майка ми умря и я погребахме, пътувах часове с колата и гледах край пътищата. И нищо не видях, нищо останало от нея. Имаше пейзажи, слънчогледи, грозни къщи, но не усетих особено подухване или нещо такова, признак, че не е изчезнала напълно. Въпросът е, че...И аз не знам какъв е точно. Тя приближи и ме докосна. Минаха месеци, но помня всичко, което ми каза, преди да си отиде. Всяка дума, честите паузи, които сякаш правеше не тя, а аз. "Когато се родиш, този свят започва постепенно да се пълни с хора - майка ти, баща ти, братята и сестрите, бабата, дядото, приятелчетата, първата учителка... Оня свят все още не е или почти не е населен. Почти никой от близките ти, от хората, които познаваш, не отива там. Но после растеш, годините летят и нещо започва да се променя. Този свят е вече доста населен, обаче по някое време населеността му започва да не расте така стремително. Новите хора в живота ти, да не говорим за приятелите, вече не са чак толкова много. ...Не са много. ...Твърде малко са по-късно. И някъде пак там оня свят започва да става все по-населен. И ето че в един момент се постига равновесие. Двата свята някак се поизравняват. Докато дойде времето, когато започваш пак да броиш и...този тук се оказва оределият. А там са вече толкова близки и скъпи същества. За какво е знак това? Може би, че живеем неправилно и не доживяваме възрастта, която бихме могли? Или че трябва да погледнеш по друг начин на нещата, за да понесеш по-спокойно болката? Че трябва да приемеш някоя религия, за да понесеш отчаянието? Или може би, че трябва да помъдрееш, ако все още не си го сторил, и да погледнеш смърта без страх, като преход към истинския ти дом, към пристана? Едно със сигурност е ясно - при всички случаи означава, че и ти си тръгнал натам и че вървиш вече с главоломна скорост. Така е. Но ти остава сбогуването. Важно е сбогуването, Зара! Помисли си само, сбогуваш се не с болката, а с всичко, което те е карало и те кара да не ти се тръгва, въпреки нея. Оставяш музиката, цветята; оставяш местата, където са се случвали вълнуващи неща; някой важен кръстопът. Но за жалост, оставяш и много неизживени неща, а само ако си ги изживяла, сбогуването ще е празник. Ще ти е хубаво като след някой изпълнен с преживявания ден. Ти знаеш, че този ден вече никога няма да се върне, но не тъгуваш за него, защото ти е дал всичко и ти си му дала всичко. Благодарна си. Знаеш също, че ще има следващ, това се усеща, когато денят е бил пълен, когато животът е бил изживян." - Майка ми умря внезапно, разболя се и умря за дни. Едва ли се е сбогувала, не разбираше какво й говорят, само повтаряше несвързани приказки за някаква вода. Водата това, водата онова...И беше още сравнително млада. Пък и не мисля, че беше много щастлива. - Такова сбогуване наистина е тъжно - и за нея, и за тебе. Повечето хора се сбогуват така с живота си. Но дори и да си вещица, и твоето може да е същото, ако се пилееш. В тъжните сбогувания смъртта изглежда безсмислена - тя прилича на живота преди нея. Разбери, че само докато си още тук, можеш да въздействаш на този свят. Ти самата можеш, ако решиш, да му въздействаш по-силно от повечето хора, като се опиташ да върнеш равновесието. И тогава сбогуването ти ще е най-големият ти празник. Любовта ще те научи как да го направиш. Тя е ангелът-хранител на този свят. - Ти умирала ли си? Марта, къде отиваш? Виждаш ли ме, когато не си тук? Отдалечаваше се бързо, накрая остана само следа от очите й - като усмивката в книгата за Алиса. Но Марта не се усмихваше. И досега това невероятно синьо не си е отишло съвсем. Може би някои нюанси никога не изчезват. " " " В интерес на истината, след като Марта си тръгна започнах да обръщам повече внимание на мъжете, които срещах. Просто така, за всеки случай. И ето че го срещнах. Радомир. Казваше се Радомир...Свързвам новата любов с пролет, с опиянението тогава, но тази среща си беше съвсем есенна. Нещо като...нищо друго. Беше събота, утрото беше слънчево и аз се качих с автобуса до едно от любимите ми кътчета в Родопите. Разхождах се до обед, времето наистина беше чудесно, накрая много огладнях и реших да си взема нещо. Застанах пред една скара и се почувствах съвсем прегладняла. Точно тогава чух мъжки глас: - Кажи ми колко кебапчета да си поръчам? Лошото е, че колкото по-блудкави, толкова по-приятни са такива неща, като ти се случат. Разсмях се. - Наистина ли ме питаш? - Ами да, гладен съм като вълк и се чудя. - И аз съм много гладна, да си вземем по седем. - ОК! Бихте ли ни дали в две чинийки по седем кебапчета, две питки и две коли? Или да е бира? ...Не, като го описвам сега, наистина е сиропирано. Сладоледена капчица съм в сладоледено езеро в тоя контекст. Има пухкава сладоледена капчица на върха на езика ми, която се разтапя и потича. Само че тогава ми беше смешно и просто ми хареса. Миризмата на скара; Радомир - дори още не знаех, че така се казва; свежия лъх от дърветата; това странно число седем. Всичко ми харесваше. Усещах как разглежда косата ми, тялото, как ме наблюдава, докато жената ни опакова порциите. И аз го разгледах. Беше абсолютен красавец. Изобщо, върви ми на хубави мъже в живота ми. Красиво, високо чело, леко прошарени коси, пъстри очи, фигура на тинейджър, макар че сигурно наближаваше 40. Казах си - ако е любовта и съм я срещнала, ще поиграя малко и ще спра. Знаех, че ще мога да се спра. В началото, и да не си вещица, все още можеш, после е трудно. Така се заиграх със съдбата. Всъщност, вещиците нямаме такава. Разплетох за малко времето и му отпуснах края, реших, че ще е за кратко, колкото да се насладя на вкуса. Небето беше почти чисто, тук-таме малки облаци му придаваха близост. Чрез тях Земята имитираше небе, може би както аз - любов чрез играта си. Вече не вярвах в приказки, но ми беше хубаво, потопих се в забрава в малките облаци. Все пак Марта ми беше казала, че ще срещна любовта. Не исках да мисля повече. Имаше хиляди въпроси, но ги изчистих от главата си, както се изскубват плевели. Знаех, че няма пожар без следи и пазех плитката, но тогава просто си казах - изяж си кебапчетата, хвани ръката му и тръгвай. И просто повърви, и тия маратонки да се износят, не спирай; и цялото небе да се заоблачи, не спирай, ако все още мислиш, че можеш да се откажеш; и страхотно да ти напомня за Ангел, не спирай... ...Angie, Angie, when will those clouds all disapear? " " " Но се влюбих. Истината е, че в крайна сметка го исках. Бих могла да контролирам чувствата си и да не се влюбя, ако наистина бях решила само да поиграя. Но все щях да се питам как обичат вещиците и могат ли изобщо да обичат. А като все се питаш нещо, е по-гадно и от страха. И така, пълзейки по опасен наклон, хаотично се разпилях от едно начало, което уж трябваше да е само игра. Отново станах ненаситна - не можех да се задоволя просто с полунещата. Секундите бързаха, пареха ме и аз все тичах, за да не ме стигнат, безспирно бягах и опитвах да разперя ръце. ...Бяха минали дни от онази среща, виждахме се няколко пъти да пием кафе, да се разходим. После решихме една вечер да излезем извън града. Много го харесвах, беше ми приятно с него, беше ми хубаво. Задушавах се от дрехите си, хвърлях ги в тревата. Късах мрака и дращех пълнолунието. Пречеха ми дрехите му, ритъмът не ми стигаше, все не ми стигаше, докато всичко се сля в нещо неподвижно. Аз не бях там, бях навсякъде, краката ми лъщяха от протеклата луна, той ги облизваше и проклетата луна изчезваше между устните му на глътки. Идваше ми да викам, някакъв бяс излизаше от тялото ми и удряше стените на гората. - Обичам те! Каза ми го и после всичко, което се беше завъртяло, се смири. Нощта нахлу в очите ми и ги укроти. Тя се превърна в топъл душ вътре в мене, навън хриптеше вятърът. Не ни беше студено, защото онова, което ставаше между нас, ни топлеше като запален огън. Греехме се и пламъците ту се разпалваха, ту притихваха. Почувствах, че мога да сътворя всичко от този огън. Пръстите ми чертаеха пътеки по гърба му, след малко Луната рисуваше по моя. И някъде в промеждутъка на ритмичните ни движения онази нощ аз укротих пламъка. Беше най-хубавото усещане, което съм имала. Отворих се широко за полъха. Усещах, че няма да трае дълго, но докато е така, светът ще е напълно мой. И знаех, че ще се повтаря, докато го обичам. Внезапно тревата заблестя. Погледнах я, нямаше нищо особено, ала притиснах очите на Радомир, защото не трябваше да види това, което ще се случи. Почти не се движех под него, замръзнах в очакване и пак погледнах към тревата. Някак хем знаех какво ще видя, хем не. Навсякъде имаше оранжеви кокичета! Беше невероятно! Приличаше на есенна лудост, невъзможност дори, но ги имаше. В огъня между нас беше всичкото това, там бяха стаени и тези кокичета, и само чакаха да си помисля за тях, за да израснат - да пробият не просто някакъв си сняг, а собствения си нормален цвят, обичайния нюанс. Дори не да си помисля, а да ги...Няма дума за това. Нещо като да ги зърна. Не се движех, но въпреки това се издигах и пропадах сред тях. Плавно, неотсечено. Те бяха пробили невидимата граница. Бяха пили от високия концентрат на чувствата. Когато е такъв, често се създават подобни неща, но не ги виждаме, а аз имах силата да ги направя за малко видими. Бяха много красиви! Уж замрели отрязъци от пламъка - ослепително, но недразнещо златно, и същото зелено. Беше триумфът на есента, издигнах се и аз отвъд невидимата граница. Гледката ме разтърси. В този миг се разтърси и тялото ми, после и неговото, и всичко се размаза. Ухаеше на кокичета и есенни листа, на трева и на нас. Радомир се размърда, но аз още притисках очите му, докато не изчезна и последното кокиче, докато не загасна бавно. След малко лежахме отпуснати и той ме целуна, точно преди да заспи. Беше съвършено. " " " Веднъж Марта ми каза - мечтата е като хоризонта. Ако само й се любуваш, тя си стои там пред погледа ти и нито идва към тебе, нито се отдалечава, не помръдва. Но отдалечиш ли се, започва да ти липсва и сякаш приближава. А тръгнеш ли към нея, тръгва и тя, само че не към тебе, а в обратната посока. Затова, Зара, мечтата прилича на хоризонт. А знаеш ли защо е именно така? Защото често се объркваме и наричаме "мечта" някакво глупаво желание, поредното глупаво хрумване. Мечтите не идват от света, който поражда желанията и е ограничен с хоризонти, а оттам, където няма граници. Само ако чуеш сърцето си, ще разбереш и мечтите си. Знаех за какво говори. Някога исках да уча за небето, но после се уплаших. Не от него - изплаших се, че ще живея в обсерватория далече от града, от фризьорските салони, от магазините, от училищата за децата си. На 17-18 години това ти се вижда страшно, защото всички ти го повтарят и от малка са ти втълпявали, че магазините и салоните са по-важни и че е по-важно къде ще учат дацата ми, като ги родя, а не какво ще виждат в мене - удовлетворение или тъга. И сега...всъщност...не мисля различно. И сега небето си остава някак второстепенното. Знам, че трябва да слушам сърцето си и дори го чух, затова знам какви са картините там, но те продължават да са отчуждени през повечето време. Аз съм вещица и какво от това наистина, ако очите ми не са..."озарени" ли каза Марта? Сега, когато разказвам за любовта и Радомир, когато съм наясно какво се случи с нас, аз все още съм фалшива. Или пак станах фалшива, но има ли значение разликата? Не живея със страст и жар и не приемам душата си - дори, че я има. Или може би я приемам като нещо наистина глупаво и детинско в мене, като отживелица от детството и най-ранната ми младост, която само ми пречи - една бавноразвиваща се част, останала недоразвита на фона на порасналата, умната, съсредоточената, зрялата Зара. Душата ми дори танцуваше, но само докато обичах. И просто навярно искам да съм такава вещица, каквато Марта ще хареса, затова приемам идеите й. Но е повърхностно. Моите мечти не ме докосват дълбоко - и да го правят, е нетрайно. Сигурно внушенията са ме убили и така небето е станало пепел, то е труп. Аз съм пепел, полужива съм през повечето време. Така ясно го разбрах след любовта!...Макар и по друг начин, Марта вече ми е показвала, че съм такава. Но защо все става така - тя ми говори за тези неща и уж я разбирам, а пък после отново забравям всичко? Или почти го забравям. Защо леките нюанси толкова лесно бягат от ума ми? Те са като сънищата - за миг са на фокус, в следващия изчезват. И защо хубавото е нетрайно? Сега вали, вече е пролет. Небето в прозореца ми е с онова сиво, по-скоро мръснобяло, което би трябвало да ме потиска. Но не ме потиска. Дори ме успокоява. Мръснобялото небе, по което прелитат птици като внезапни хрумвания в главата ми, е балсам за моята душа. Мога да се скрия в него, както е схлупено съвсем в прозореца. Дори не чувам оттук, че вали, нито виждам дъжда. Ще отида да изпия едно сурово яйце и после ще спя до обед. Марта ми каза да пия яйца, за да си увеличавам силата. Мисля, че се шегуваше, както с отварата за Ангел, но имам ли избор? Най-много да хвана някоя болест. Трудно свикнах с вкуса им, обаче да си вещица не е лесна работа. Добре де, усмихвам се. След яйцето ще спя до обед, а после ще разкажа за моята любов. |
|