| Мария Павлова | |
|
Двойственият живот на една вещица Сутрин, докато взимах душ, всичко в мене се свиваше. През деня пишех на компютъра в офиса, правех кафета, уговарях срещи, купувах сандвичи, но каквото и да правех, беше само фон. Трябва да измислят църковен празник да се пали свещ за влюбените, с молитвата да оцелеят, да издържат, а когато всичко свърши, пак да оцелеят. Радомир ме отмъкна на върха на щастието - това е едно място, където и преди съм била, но колкото и пъти да се озовеш там, сякаш го откриваш за първи път. Чудно ми е откъде идват изкрящите точки в очите, когато обичаш. И къде се спотайват, когато не обичаш. Може би тия светли точки са най-малките градивни частици щастие? Те са щастието, до което съм се изкачила и то толкова плътно е струпано там, в своето си място, че е видимо за очите. ...Станах суеверна. И реших, че е било съдбовна среща. Нищо, че вещиците нямаме съдба, която да следваме. Все пак тази среща беше предречена, нали Марта каза, че ще го срещна? Може би има една надсъдбовна съдба, която...Ама че глупости си мислех! Есента продължаваше с обещание за поредната приказка. Беше плашещо, но аз се надявах, че със силата, която имам, ще се справя. Че този път няма да се срутя. А истината е, че точно силата ми направи изживяванията ми още по-силни и така именно тя ме прикова за пореден път. Шумът на стъпкани листа и желанието да го прегърна, да го попия с всичките си сетива, се смесваха, плачеше ми се чак от това желание да бъда с него, да е наблизо, да го виждам. Все чувах една тиха музика - подобно на блясъка в очите и тя беше като струпване, станало уловимо. Светът често изчезваше в тъмнина, както всичко извън прожекторите, и оставахме само двамата. И да, напомяше ми за Ангел, но и беше съвсем друго. Понякога, когато ми беше особено хубаво, от нищото изпадаха толкова искрящи точки, че разумът ми веднага се връщаше, защото трябваше бързо да закрия очите му да не ги види. Целувах ги, за да не ги отваря, а после ги прикривах с пръсти. Щастието ли наистина се материализираше? То ли се посипваше и проблясваше по пода и стените, по телата ни, из въздуха? Тия точки приличаха на пръснати из стаята звезди, сред които се целувахме, лежахме, обичахме се. Сребърни, по-скоро златисти, златистосребърни. Седмото небе сигурно изглежда така, ако го има. Времето се разпадаше и всичко, което бяхме, губеше смисъл. Оставаха миниатюрни звезди и усещане на "завинаги". Нетрайно усещане на "завинаги". Странно е - хем знаех, че моментът на безвремие ще отмине, хем не мислех, че това между нас някога ще свърши. Как можеше да свърши? Мислех, че за пръв път обичам така истински, че за първи път съм обичана така. Предишното е било по-скоро една лъжа. Която почти ме уби. Тогава реших, че вече знам как обичат вещиците - като обикновените жени, но много по-силно. И никаква хармония не беше изгубена, защото аз и Радомир я изживявахме. Светът потъваше в тъмнината и оставаше светлината на прожекторите, ние бяхме актьорите, макар че нямаше публика, а само тези отронени точки, сред които се обичахме. Като се погледнех в огледалото хем ги виждах в очите си, хем не можех да кажа, че са на точно определено място. Приличаха на...също както когато гледаш по-дълго слънцето и затвориш очи. Само че точките са много по-малки от проблясъците зад клепачите. Но и те са от продължителното взиране. В онова там, което понякога дори се посипваше из стаята. Наближаваше зимата. Вечер набързо се преобличах и излизах. Вечеряхме, после отивахме в дома му. Живееше сам в ниска нова кооперация. Радомир разполагаше с пари. Кооперацията беше модерна, беше купил апартамента обзаведен. Вътре се чувствах като Пепеляшка. Разбира се, една съвременна Пепеляшка, беше ми забавно да натискам дистанционните и да видя какво ще се отвори, отмести или включи. Кооперацията беше в квартал предимно с такива нови сгради, в които живееха хора като него. Имаше и много офиси. Рядко бях минавала оттам, беше далече от дома и работата ми. Веднъж до входа видяхме просяк. Радомир ми каза, че идвал и миналата зима и че не го гонели. И че дори не просел, седял си там, само ако му дадели нещо, го взимал. Понякога, когато се връщал нощем, също го намирал. "Този клошар, каза той, не ме дразни. Боя се като е студено да не замръзне." И му подаде банкнота. Човекът я взе и благодари с жест. Не видях лицето му, не се загледах. Аз не давам пари на просяци. Но дали пък точно затова не обикнах Радомир? И друг път даваше по някой лев на клошаря или нещо за ядене, подаряваше му стари дрехи. Харесваше ми такъв. Дори песните с тъпи сладникави текстове започнаха да ме разчувстват. Предадох се напълно, потънах като муха в сладоледа и намерих рая. Целувахме се и си играех с косата му, чувах как бие сърцето му... Дори му готвех, да, дори това! Но този път любовта нямаше да свърши. Че защо да свършва? Заслушвах се в цялата успокоена вселена и търсех поне една основателна причина за края на такава любов. Наистина нямаше...Ние търсим разнообразието. Копнеем за любов, но верността не ни привлича, тя ни плаши, ограничава ни. Дългите връзки и бракът са изкуствени за мъже като Радомир, които имат много възможности, срещат много интересни жени. Защо да губят свободата си? Горе-долу и при мене е така, откакто съм вещица, защо да се обвързвам с един мъж, колкото и да е страхотен? И макар да е така, да е логично да е така, изпълнената с тиха музика вселена ми шептеше съвсем друго. Слушах я и й се доверявах - на нея, не на опита си, не на логиката. ...Обичах наболата му брада, сънените му сутрин очи; начина, по който ме целуваше преди да сляза от колата. Обичах да седнем вечер на някоя пейка и да си говорим или да се шляем до късно по барове. И не, сексът не беше главното. Всеки, който е обичал, го знае. Той ми сподели, че само две жени е обичал през живота си и едната съм аз. Всеки обичал е наясно, че в любовта сексът не е най-важен...Бяхме в особена вибрация - предвестник на чудесата, които правех. И дори някоя случайна снежинка ставаше съвършена, само защото беше паднала на палтото му и така се превръщаше в част от любовта ни. Можех да съживявам изсъхнали цветя. Обгръщах ги с длани, без да ги докосвам, и топлината ми ги изпълваше. Животът веднага се връщаше, нечакащ друго подканяне. Носех се от любовта и уви, пак заприличвах на хартийка, мятана от вятъра насам-натам. Сякаш...не че имаше нещо лошо в самата любов, но идваше по прекалено много. Бентът се беше отприщил и ме заливаше, заливаше ни. Сякаш нормалният ход на нещата се беше изместил, и това ни харесваше. Бях въодушевена, смехът ме приюти. Щом се влюбих, започнах да пилея щедро силата си, без да му мисля. На моменти забелязвах нещо в уморените му очи, а пък и в моите, макар и много по-слабо, но не обръщах внимание. Беше ни така хубаво! " " " Водеше ме на невероятни места. Не съм подозирала, че може да има такива места. Водеше ме в страхотни хотели, СПА-центрове, заведения. Сигурно и на Луната щеше да ме заведе, ако бях поискала. И аз бях тотално размекната. Оставях се на миговете и сякаш се изгубих в тях. ...Не му казах, че съм вещица. Не исках да развалям всичко това. Беше като сън, в който признанията, освен за любов, бяха излишни, защото можеха да имат непредвидими последствия. Не че не му вярвах, но не исках нищо да помрачава щастието ми, не исках да рискувам. Обичахме се твърде изтощаващо. Лудост е и ние полудяхме. Аз си говорех постоянно с него, дори когато не бяхме заедно, и имах чувството, че е до мене. Той ми каза, че хората са му опротивяли, и мъжете, и жените, особено жените. Че са му досадни, и когато не сме заедно само гледа да остане сам, за да е с мене - на колкото и километри да е далеч. Чувствах същото. Нощем се заглеждах в небето и го търсех там. Усещах го през цялото небе, Вселената ставаше мъничка, малка, само наша. Откривах го в нея, защото не можеше да не я изпълва. Виждах лицето му в тъмнината, беше чак страшно. Сливах се с него по начин, за който преди изобщо не знаех, че е възможен. Имаше го в живота ми и той щеше да се грижи за мене каквото и да се случеше. Така обстоятелствата някак загубваха смисъл и оставаше само неговото присъствие. Сякаш Радомир винаги е съществувал и няма да изчезне, за първи път усещах толкова осезаемо вечността. Имаше я наред с нетрайността, но тя лудостта си е това - говориш несвързано, живееш несвързано, чувстваш се несвързано. Радомир беше дори не присъствие, а част от самата мене. Може би затова самотата изчезна и в най-дълбокото. Вече не бях самотна, нищо, че той не знаеше, че съм вещица. И странно, светът намаля и останахме само двамата, а пък стана по-безкраен отвсякога. Човек винаги е сам и изглежда само в любовта това може да се промени за малко. Е, аз си вярвах, както и всеки друг път, че е завинаги. Някак си вярвах като на филм. Или като на сън. Донякъде съзнаваш, че е нелепо, но твърде много се вживяваш и започваш да го живееш. ...Тази любов беше реална колкото допира по кожата ми, беше по-реална от допир по кожата. Тя беше като цигарения дим, рисуващ очаквани, но никога несъществували преди това картини. Бяхме в прекрасен свят, може би при елфите, и полъхът изтичаше от сърцата ни като вино, затова въобще не изтрезнявахме. Изживявахме го постоянно, до побъркване, до писване. Привидността изчезна и във всяко камъче, в капките дъжд откривах цели светове. И да, може и да не върнах равновесието на света, но в тия месеци моето се върна. Най-накрая разбрах какво означава това. То е като да простиш на всичкото си тъжно минало. Аз простих и най-сетне тъгата отстъпи напълно, тогава с белотата на първия сняг или малко преди това дойде чисто нова страница в живота ми. Не носех вече сенките от предишни разочарования. Бях дете и светлите точки се посипваха като възторга на дете. Те полепваха по предметите и по нас. Никога не съм била по-жива. Сигурно точно това усещане е любовта - да се съживят замръзналите клони в тебе и да откриеш отдолу възможността за нова разлистване, за пролет. И ако можеше тя да не свършва! Мъчно ми е, ужасно ми е мъчно сега, когато го пиша. Той беше идеален, не се дрогираше, не се променяше към лошо, изобщо беше си напълно нормален. Но сигурно това няма значение, сигурно винаги става едно и също, независимо кой какъв е. Просто няма нищо сигурно. " " " Добре си бях преди да го срещна - една самовлюбена вещица. Така бях свободна, бях си аз, независима от разни чувства. Ставах все по-силна и светът ме очакваше, оня, уголемяващият се, набъбващия като желатин в студена вода. Чакаше ме, излетял от кутия с хванали паяжина мечти и отиващ накъдето ме водеше Марта. Но любовта винаги разваля всичко, нали? Разрушава всеки подреден най-накрая живот. С Радомир контролът пак заизчезва. Сладникавите песни ме разнежваха. Протече през мене невидимото вино, то се вливаше от въздуха в кожата ми. Понякога избиваше в малки сълзи, в едни такива кратки, поели цялото ми усещане сълзи. Не изтрезнях, дори за миг не се оправях. Той някакси отвори в мене пак уязвимостта. До ужас се боях от нея, но тя се върна и не можех нищо да сторя. Любовта е кралство, където си и кралица, и слугиня. Властваш уж напълно, а нямаш власт над нищо. И зимата беше невероятна. В снега блестяха разсипани точките. Валеше сняг и някои снежинки засветваха, навярно падаха по двойки, сплели ръце, докоснали ледени устни, целите хем ледени, хем топли. Отвън ледени, но отвътре като че излъчваха картини от някъде много далече. Усещах коледния дух в тях. Другите снежинки си оставаха обикновени, безлични, нямаха искрата. И ако сексът е главно химия, любовта е...хм, любовта е алхимия. Не ми е смешно, тъжно ми е. Защото лошото е, че и двете привързват, отнемат ти свободата...Онова с Ангел беше по-слабо, колкото и силно да беше. Сега се чувствах направо като една от тези блестящи снежинки, цялата горях отвътре, независимо какво ми се случваше навън. Но и за вещица това е прекалено. Прекалено го обичах. Стисках ръката му и не усещах студа, докосквах не просто пръстите му, а топлината в тях. Обикаляхме снежните улици и се целувахме, дърветата не дишаха, те обичат да не дишат когато нещо много им харесва. И аз не дишах...Ще го кажа, колкото и да ме е срам - душите ни танцуваха някъде там горе, не знам къде, но танцуваха. Наистина го чувствах! Усещах стъпките и безплътните им движения. Усещах дланите му да достигат моите и в нестихващата музика призрачните тела на душите ни танцуваха. Не го бях преживявала преди. Още не е спряла тая проклета музика. Сигурно този танц е илюзия, какво друго ще е? Най-много да е нещо като спомен за времето, когато двете части на кръга са били в идеалната хармония. Навярно понякога се докосваме отново до нея, но не я издържаме дълго. Не издържаме душите ни отново да танцуват. ...Любовта е възкръсване, ще го кажа на Марта, като се върне. Любовта, Марта, е съживяване. С Радомир аз оживях повече отвсякога. И сега ми е мъчно, защото вече знам, че тук е светът на мъртвите, не е другаде. " " " Не разбирах, че в природата оцеляват спокойните неща, уравновесените, че дори и "вещицата" е едно уравновесено състояние. Аз не просто бях топла отвътре, аз изгарях, но не го разбирах, или не исках да го разбера. Внезапно, с едно движение, правех видими представите си. Само да щракна с пръсти и можех да сътворя абсолютно всичко. Разбира се, не ставаше така, но все пак доста често, може би когато любовта ми беше най-проявена, от невидимото се посипваха спотаени образи, извираха оттам като кратките сълзи. Дори едно малко цвете остана, не изчезна след това и още го пазя. Едно синьо цвете. Мислех си, че Марта ще се гордее с мене. Изминах труден път, откакто тя се появи. Помня празнотата, която вещицата запълни. След това се забавлявах, унищожавах мъжете, наслаждавах се на силата си. Но после Марта започна да разширява хоризонта ми и всичко се промени. Тя ме учеше, докато накрая се влюбих в Радомир и разбрах как обичат вещиците - въпрос, който не ми даваше покой. Беше ми хубаво да обичам, бях щастлива. Полъхът, който усетих още предишната зима, трайно се настани в мене, вече все пак по-овладян. ...Когато се докосвахме, когато правехме любов, когато се гледахме в очите, когато си казвахме, че се обичаме, когато мълчахме, заслушани в снега, тогава ни имаше. А когато душите ни танцуваха, сякаш не можехме никога да изчезнем. Любовта те създава, Марта, това ще й кажа. Тя те прави да не си просто част от баналния свят и грозните улици, от тая преструвка за живот. Любовта е светът на живите, бях там, за пореден път или може би за първи. Бях жива. Всъщност, и сега съм жива. Дишам, ям, изпитвам чувства, следя облаците и как някакво гадно животинче се опитва да влезе през затворения прозорец. Дъждът си вали, плисва бързо, после спира, такъв хаос е и в душата ми. Плисва някакво чувство, после спира, показва се слънце, после плисва ново чувство. Чувствата са нетрайни, зависят от моето отношение към нещата. И любовта не е трайна, колкото и да ти се иска да повярваш в обратното. Ей такъв хаос е в мене, също като тоя дъжд. Трябва да се скриеш някъде от всичко, иначе ще се намокриш и ще се изцапаш. Толкова ми е писнало да се крия и толкова ми е писнало да се цапам! Истината е, че любовта изчезна...Не ми се мисли сега за това. Ще си почина и после ще пиша пак, някой друг път. Искам тая вечер да обиколя местата ни. Нещо като непреодолимо мазохистично влечение да се довърша. И любовта е някак двойствена, също като мене. Има си невидима страна, която те прави жива. По-точно е да го кажа - трудно видима страна. Но си има и досадна, скучна част, нещо като ежедневие. Не, не е така. Двойствеността при нея е друга. Любовта съживява и те убива. Изморена съм, разсеяна съм, сега ще поспя. А довечера ще отида до Радомир. Няма да влизам у тях, просто ще постоя наблизо и ще си помълча. Като на помен. |
|