| Мария Павлова | |
|
Двойственият живот на една вещица Боже - помислих си преди време, когато Марта ми каза това - няма ли да млъкне? Вярно, като напълнях, попаднах в нищото. И вярно, преди това учих неща, които не ми харесваха, работех скучни работи, а мъжете...разказах вече за тях. Дори неусетно да съм захвърлила живота си, искам тя да млъкне. Но не млъкваше. "Чуждите посоки - продължи тя - са мъртви за тебе, ялови са. Ти ставаш същата, като вървиш достатъчно дълго към тях, все едно вървиш по нещо, което го няма. Опитай се да тръгнеш по въздуха. Колко много сила ще ти трябва само за да не го направиш, защото ти просто не можеш да вървиш така. Колко сила хабиш за глупави опити! Но ти можеш да се върнеш, Зара, повтарям ти го постоянно и очаквам най-накрая да поумнееш. Отхвърли всичко, което са ти казвали или си преживяла, и мисли! Знам, че не е лесно, но няма друг начин. Подложи на съмнение явните неща и ще видиш колко много стъпки във въздуха има. А земята, по която можеш да стигнеш колкото искаш далече, е съвсем наблизо. " - Но къде мога да се върна, в правия път ли? Как можеш да го казваш точно на една вещица и да искаш да го направи? - Това, че си вещица, хич не ти пречи да си много глупава. Запази ли нещо от онова излъчване, което носеше като момиче, имащо цялото небе за мечта? Да не мислиш, че мечтите са дребни простотии като да имаш нова рокля? Да не мислиш, че мечтата е нещо материално и че можеш да я хванеш с ръка? Запази ли нещо оттогава? - Ти в кой свят живееш? - А ти в кой свят живееш, в твоя ли? Щастлива ли си там? Вещица си и имаш сила, но щастлива ли си? Душата е тази, която живее и тя не може да бъде излъгана с нищо, казах ти го. Тя е открита, преструвките са й чужди. Като дете е, което посреща всеки нов ден с любопитство и радост, затова е щастливо. Няма да си щастлива, ако си отнемеш свещеното право да живееш по начина, по който можеш. За душата ти няма компромиси и заблуди. В усещането си дали живееш живота си или си се провалила, тя е точна като кукувичето от часовника, което изхвръква на всеки половин час да съобщи часа. Душата не вярва на лъжите за живот, в които ти си повярвала. В моето време имаше едни лъжи, в твоето са други, но все са лъжи. В твоето време много се цени сигурността. Тя прави хората самодоволни, но това самодоволство нищо не е. Поредната стъпка във въздуха е. Сигурността да имаш, да знаеш, да си над другите не може да заблуди душата ти. - Говориш ми все едно в мене живеят душата ми и още нещо. - Не аз ти говоря така, а ти живееш така! Все едно цветето да живее отделно от аромата си. - Може за всичко да си права, обаче за едно не си. Аз ввинаги съм обичала с цялото си сърце, а все бях наранявана. Как да не се свиеш в черупката си, как да не търсиш сигурност? - Някой ден ще разбереш всичко за любовта, но тогава пак ще страдаш. Много ще страдаш, защото от истината боли. Не мисли, че разбираш... " " " Сега си спомних целия този разговор. Чувствах се особено, когато Марта ми казваше всичко това. Едно странно усещане е, което се появява почти винаги, когато Марта ми говори. Не че имам душа, но в тия минути чувствам нещо като душа, която Марта докосва. Сигурно подобно усещане имат хората с ампутирани крайници. И фантомната ми душа, дори изобщо да не съм съгласна с думите й, ги попива. ...Марта каза, че живея фалшиво, но аз обичах Радомир и той ме обичаше. Какво фалшиво има в това? Тогава защо пак се озовах в нищото? Нима пак кривнах от живота си? Та тя самата ми предрече тази среща! Моята душа дори танцуваше и аз бях щастлива. ...Радомир спонсорираше малък театър. Не се месеше в работата му, само присъстваше на репетициите, когато можеше. Беше му много приятно. И аз ходих няколко пъти, но не ме влечеше. Радвах се за него обаче, като с онзи просяк. За първи път пропукването се случи една неделна вечер. Помня я добре. Беше студено, валеше едър сняг и с нетърпение чаках вечерта, защото цял ден не помръднах от къщи. Той пътуваше, щеше да се върне и да излезем. Когато ми се обади, вече не ме свърташе на едно място. И тогава Радомир ми каза, че ще има извънредна репетиция и смята да ходи. Покани ме и мене. Аз си замълчах, само смрънках нещо и му пожелах приятно прекарване. Той не разбра. Не разбра какво ми е. Каза, че пиесата е много интересна, от млад френски поет, с когото са се свързали през Интернет, това била първата му пиеса. Пожела ми приятна вечер и затвори. Приятна вечер, да...някак бавно оставих слушалката...адреналинът ми се вдигна като на забавен кадър...раздразних се...какво ще правя сама?...как може да предпочете пиесата пред мене?...как не усети какво ми е?...толкова нечувствителен ли е?...мразя го!...и ще отида и ще се напия някъде...не, не ми се излиза, нямам настроение за нищо...почти се просълзих...за какъв се мисли, да върви по дяволите!... И така, тази вечер, макар да не го осъзнах тогава, аз се държах отново като обикновена жена. След пет минути ми мина и ми стана дори смешно. Приех го за дребен каприз, за кратко оглупяване. Все пак бях влюбена, нали, а влюбените така и така не са съвсем в ред. Не разбрах, че това е първият знак за всичко, което се задаваше. В тези минути аз не просто се превръщах в обикновена жена, а отново станах такава. В тези минути липсата на духа на вещицата беше безвъзвратен...Ей така са и сънищата - внезапно почваш да сънуваш реалност, която уж прилича на твоята, а е съвсем друга. После се събуждаш и спира да има значение. Само че имаше - това си беше пропукване, макар да не му обърнах внимание...Снегът засипваше прозорците, като че и той се опитваше за кратко да изтрие реалността. Удаваше му се. Сякаш аз самата валях навън и падах стремително надолу. За пет минути станах такава, каквато неведнъж съм била и преди. ...Любовта е уязвимост, нали така казват. Добре, Марта каза да поставям под съмнение всичко. Но аз ли сбърках някъде или просто самата любов винаги наранява? " " " Опознавахме се, споделяхме тайните си. Аз не му казах само една своя тайна. Не исках да рискувам, а и веднъж той ми сподели, че обича нормалните неща, до скучност нормалните. Можех ли да му кажа тогава? Исках да се чувства добре, да му е хубаво. Неговото щастие стана важно за мене. Любовта е стилно отмъщение - когато си влюбен, целият ти егоизъм просто отива на кино. Не стига, че оглупяваш, ами и това! Само не знам кой ли се усмихва там горе. И все пак, макар неговото щастие да стана много важно за мене, имаше някаква двусмисленост дори в това. Сякаш вървяхме нагоре и едновременно се подхлъзвахме надолу. ...Случи се след една най-обикновена зимна нощ. Най-обикновена земна нощ. Телата ни се укротиха, снегът също позамря в дрямка. И тогава сънувах сън. Не го помня добре, и когато се събудих не помнех всичко. Имаше двама мъже, бяха млади, като че ли и аз бях доста по-млада. Единият беше от кралско семейство, но си изглеждаше нормален, в смисъл обличаше се нормално и т.н. Той ме харесваше, другият също, обаче не смееха да ми го покажат. Майката на принца (така ще го наричам) или лелята, ме хареса и реши да ни сближи. Тя ми подари пръстен, като каза, че ме цени и скоро сигурно ще получа и друг пръстен. Намекваше за годежен. Стана ми приятно. И принцът беше приятен, имаше руса коса, беше висок. Носеше май някаква малко смешна шапка, но иначе се обличаше нормално. Аз харесах пръстена. По принцип не обичам големи пръстени, ала този ми хареса от пръв поглед. Беше от плат, от някакъв твърд плат, по десен напомняше дреха на кралска особа, това си помислих. Все едно беше направен от рокля на кралица, живяла отдавна, но въпреки че беше от плат, почти не се огъваше. Пръстенът имаше ромбоидна форма, преобладаваше зеленото. Отдолу се закопчаваше, ала можеше да се слага и без първо да се разкопчава. Беше ми малко голям, затова си го сложих направо. После пътувах с автобус или може би с микробус. Бяхме аз и другият мъж, шофьорът ни познаваше и беше наш приятел. Похвалих им се с пръстена и мъжът се ядоса. Каза, че няма да мога да пренеса такова скъпо нещо през границата. Тогава свалих пръстена и му показах, че струва смешна сума. Вътре имаше, бог знае как сложена, но в съня това не ми направи впечатление, увита на руло хартийка, на която пишеше цената. Отделно имаше и фактура. Пръстенът струваше 8 евро или 8 долара, не помня точно. Казах, че е важен жестът и пак си го сложих. Тогава мъжът ме издърпа към себе си и ме целуна по устните. Зацелува ме по врата и пак по устните, аз му отвърнах. Желаех го силно, макар че бях ядосана, защото харесвах принца и хем исках всичко това в колата да се случва, хем не исках. Той прошепна, че ме желае и свали бързо пръстена, после го хвърли навън. Извиках на шофьора да спре и слязох. Дълго търсих, но не го открих. Наоколо имаше къса, суха трева, малки островчета от трева и нещо като черни пътища, уж беше лесно да се открие такъв пръстен, а не успявах да го видя. Помислих си, че така ми се иска да съм го намерила и да го видя пак на ръката си и тогава се събудих. Радомир ме гледаше. Малко трудно се върнах от съня си в стаята. До леглото имаше нощна лампа с много мек отблясък, беше я донесъл от Еквадор. Но дори и тази светлина не смекчаваше напрегнатостта му. Учудих се защо е такъв и проследих погледа му, който се плъзна по мене. И тогава видях, че на ръката ми беше онзи пръстен! Удивих се и аха да се развикам, но все пак се сдържах. Щеше да е твърде странно да му кажа например: - Представяш ли си, преди малко сънувах този пръстен. Взела съм го от съня си, страхотно е! Той, естествено, ме попита откъде е пръстенът. Измрънках, че съм си го купила предния ден. Попита защо сега е на ръката ми, след като вечерта не съм го носила. Казах му, че съм се събудила по някое време, сетила съм се за пръстена и съм си го сложила да му се порадвам, а после явно съм заспала с него. Радомир се успокои, но някак не съвсем. Част от недоверието му остана. Аз отидох да хапна нещо и да си разгледам пръстена на спокойствие. Това, че ми нямаше доверие си беше негов проблем, така си мислех тогава. Той не знаеше за съня, така че трябваше просто да приеме думите ми. Скоро го забравих и се отдадох на радостта си. Все едно си бях откраднала нещо от непозволено място. Но ние вече се рушахме, като стара сграда, която веднъж е започнала да се руши и няма спиране. Цепнатините напираха, леките трусчета в нас се зараждаха. А светлите точки оредяваха - аз виждах това. Беше като остаряване, когато косата сребрее, ала преобърнато - изчезваше сребреенето. И тогава, пак в една случайна вечер, може би седмица-две по-късно, аз прозрях за няколко мига всичко съвсем ясно. Прозрях пъстротата като обезцветяване, но образът не се задържа. Само запомних, че светът е преобърнат, че шаренията значи безцветност, а пъстротата е незабележима. Какво ли значи? ...Бръмбарите се преобръщат и се преструват на мъртви, за да оцелеят, като ги нападнеш. И в преобърнатия свят ли трябва да живеем като мъртви, за да оцелеем? Но кое е това, което ни е нападнало, което ни заплашва? Мисля, че го знаех, ала забравих. Нещата, които знам, са като в оня сън - нещо помня, нещо не, и така и не съм наясно какво се получава в крайна сметка. " " " Накупи ми цели купища дрехи, обичаше да идва с мене по магазините. Не познавам друг мъж, който изобщо да обича да обикаля магазини, да не говорим да му е приятно. Купуваше ми якета, ботуши, пуловери, дънки, супер луксозно бельо. Но истината е, че скоро ми омръзна и един ден му казах, че не искам повече дрехи. Не че не съм суетна, просто ми писна. Иначе, бях се разхубавила, сигурно от любовта, от какво друго. Лицето ми сияеше, косата ми също - той ми го каза за косата. Вярно си беше. А кожата на лицето ми беше по-свежа от всякога. Любовта просто избиваше навън и ме разхубавяваше. Но навън избиваха и раздразненията. Подразних се, когато разбрах, че има два развода. Изобщо не знаех, че е бил женен. Попитах защо не ми го е казал и той отвърна, че не е ставало дума. Донякъде беше прав, защото всъщност аз не се интересувах от миналото му преди да започна да се дразня от разни неща. Сега ми е ясно, че това бяха моментите ми на връщане към предишната Зара, но тогава не го разбирах. Наистина беше като в сънищата, където странностите не ти се виждат странни. Вещицата НЕ СЕ ПРИВЪРЗВА КЪМ НИКОГО, това е основният закон, знаех го от самото начало. Но да си влюбена вещица е съвсем различно. Как можех да не се привържа към Радомир?! Той също се променяше. След случката с пръстена стана някак подозрителен. Питаше ме къде съм била, защо съм се забавила при фризьорката, кой ми се е обадил по телефона. Преди никога не ме питаше за такива неща. Не исках да изпитва подозрения и гледах да не му давам поводи, но реакциите му сякаш се изплъзваха от контрола му. Чувствах, че и той не иска да ме дразни, ала и аз все по-трудно се владеех. " " " Обадих се на баща си да му честитя Коледа и тогава разбрах, че е болен. Не беше сериозно, но няколко дни трябвало да е на легло. Едва ли е приятно да си болен точно по празниците, затова реших да отида при него и при баба, той живее в малък град и работи там. На нея съм кръстена. След смъртта на мама някак се отчуждихме с баща ми. Прииска ми се да отида да ги видя, а и да помисля на спокойствие. Радомир предложи да ме придружи, но му отказах. Не му стана приятно. Казах, че ще изключа телефона и аз ще го търся, че искам да си почина. Погледна ме, целуна ме и си тръгна. Не ни се говореше за проблемите ни, поне на мене. Прекарах цялата си почивка при тях и се върнах след седмица. На Радомир се обадих само два пъти. А после, след броени дни, и той се разболя, дори помислих, че съм го заразила. Температурата му ту спадаше, ту се повишаваше, беше много висока, бълнуваше нощем. Антибиотиците не помагаха, правеха му изследвания, но не откриваха нищо сериозно. Аз обаче вече знаех...Видях го в златните картини около него. Дотогава не ги бях гледала, не исках, защото е като да четеш мислите на някого. Сега усетих, че трябва да го направя. Картините скоро свършваха, Радомир беше много болен и щеше да умре. Разбрах какво му е - тези картини, послания за бъдеще, показват и защо се случват нещата, стига да можеш да ги разчетеш. Марта ми беше показвала как да проследя корена на всяко събитие. Ако отделиш достатъчно време, вероятността за грешка е малка. Истината беше, че моята енергия му влияеше зле. Влияеха му най-силно приказните мигове, когато творях чудеса, макар да гледах да не ги види. Той изобщо не беше готов за отварянето на процепи към полъха. Радомир умираше заради мене. Щях да го убия, както преди за малко не убих лимоновото си дръвче. Вече знаех от това, което се случи с дръвчето, че недостатъчните ми знания са много опасни. Носех винаги в себе си изсъхналото листо, за да не го забравям, но аз въобще не разбрах, че става същото. Тези толкова красиви избухвания бяха израз на любовта ни, те бяха вдъхновяващи! Дори за миг не ми беше хрумвало, че ще са смъртоносни за Радомир. Явно не бяха безобидни и за мене. Внезапно и край мене се запоявяваха картини от златния прах. Боях се да ги фокусирам и да ги разгледам. Какво ставаше, вещиците нямат картини? Отговорът можеше да е само един, но аз отбягвах да го приема. Нима беше възможно любовта да правеше това? ...То е като симптомите на опасна болест, за които си чувала и не може да не ги забелязваш, ала опитваш да ги изчистиш от съзнанието си, да ги отречеш, да не ги видиш. Беше съвсем ясно, че нашата любов убиваше вещицата в мене. Когато разбрах, че Радомир умира, всичко помръкна. Изведнъж можех да попадна в съвсем друг свят, в свят без него. Това просто не можеше да е истина, не можеше да се случва. Ходех сутрин и вечер в болницата. Не можех да забравя бледото му лице, тъгата в очите му. Беше като омагьосан от зла сила. Беше омагьосан от мене, аз бях злата сила. Трябваше да разбера и изпитам една от най-горчивите истини в живота си - че вещиците могат да обичат, но любовта им убива. Защо Марта не ме предупреди? Питах се хиляди пъти как можа да не ми каже. Питах и нея, виках я, ала не се появи. Сигурно ме беше забравила. ...Марта ми каза за смъртта и сбогуването, но аз не разбирам смъртта. За мене тя е по-страшна дори от безсмислието - тя е някаква прокоба. Измъченото му лице, сякаш предалите се вече очи...не можех да понасям това. Мъчно ми беше, идваше ми да легна някъде, да се скрия и повече да не стана. С всички сили се опитвах да не ми личи пред него, но не знам успявах ли. Аз виждах смъртта в последния пласт картини край Родимир и знаех, че нищо не може да се направи, че беше късно. Силата му си отиваше, като последните думи от някоя книга. Да се опитам да направя нещо, беше все едно да раздухвам огъня в пожара. Липсваше ми усмивката му, онова доскорошно състояние на сладка лудост, което нямаше никога да свърши. Бях си въобразила вечното щастие, физически усещах, че той е моята половинка и че никога няма да се разделим. Сега въобще не бях на тази висока. Илюзиите са гадно нещо, като мухъл по хляба, отровни са. В илюзии ли бях живяла отново? Мислех си, че като съм вещица, съм нещо специално. Противопоставях се на обикновената жена в мене като долнопробност от миналото, макар Марта толкова пъти да ми казваше, че трябва да запазя много от нея. Бях вещица, но въобще не бях необикновена. Не беше в моите ръце да управлявам живота и смъртта, можех само понякога да постигам нещо хубаво. Както и да правя ужасни неща, без да го искам. Бях се провалила и сега някой друг щеше да плати за това. Бях обичала, а не трябваше. |
|