Двойственият живот на една вещица - Осма част

Двойственият живот на една вещица
(Вече не съм вещица)

  Въпреки цялата безнадеждност трябваше да опитам да го спася. Последен, безнадежден опит, но все пак опит. Не знаех как, но имаше някой, който със сигурност беше по-наясно от мене. Трябваше да я извикам!
  ...Не намирах думи обаче, които да отправя към нея. Пък и тя сигурно нямаше да ги чуе, нямаше да откликне на тях. Молбите ми едва ли значеха много. Съзнавах, че трябва да жертвам нещо наистина важно и тогава може би Марта щеше да ми помогне. Поне трябваше да опитам да я извикам. Погледнах се в огледалото и дори в онзи миг на паника и отчаяние се засмях. Като слънчев проблясък, който само вещицата в мене можеше така добре – въпреки всичко да запазвам духа си.
  Макар, разбира се, този дух вече да се пропукваше. Знаех, че е защото не владея достатъчно силата си. Погледнах се пак в огледалото. Косата ми отдавна порасна, имам дълга коса на едри къдрици, с лек нюанс на червеното.
  Моята коса беше жива, дишаше и потрепваше в огледалото. Но този път и всичката да я отрежех, нямаше да ми помогне. Не беше достатъчно да загубя косата си, за да призова Марта. Този път ми трябваше много повече, знаех го.
  Трябваше да загубя силата си. Приличах на блудница, пофлиртувала на воля с небето и сега завръщаща се у дома. Пак се засмях.
  ...Провалих се в любовта, но щях да си платя. Не се боях. Тогава, в онези мигове, все още бях щедро пофлиртувалата с безкрая Зара и от нищо не се боях, освен за живота на Радомир. Ако можех, бих споделила с всички, които не са го преживявали, че да си вещица е много особено нещо. Сигурно има всякакви вещици, но аз говоря за себе си и за онова, което съм улавяла у Марта. Ти си силна, да, обаче в началото, когато си съвсем неопитна, мислиш, че това е силата да владееш положението и другите. Опияняващо е, като някакво постоянно сърфиране из живота. Затова тогава се отдадох на секса и ми харесваше, и хич не ми пукаше какво причинявам. Аз просто не разбирах, но пък и може би е било нужно да бъда такава, някак на това ме учеше и Марта – тръгна от познатите неща, от сравняването с мъжете, тръгна от ниското нагоре, което е опияняващо. Дъхът ти се катери, пълзиш от тежкия въздух към щедростта на въздуха...Започнах едва по-късно да разбирам, че да си вещица не е да имаш такава власт. По-скоро това съвсем не е всичко. Много хора и така я имат. Само миг докосване до полъха обаче и ми просветна, макар още съвсем да не можех да го обясня. Просветна ми, макар и само в контури, кое е истинският дар. Не го получих целия, не ми стигна времето, но все пак усетих, долових на пресекулки през замиращото време, че това е да се изчистя от всичко наслоено и като върху чисто бял лист хартия да мога да напиша:
  Аз все още съм! Мене все още ме има! Господи, значи аз наистина съм нещо повече от безразборно трупаните от кой ли не понятия! И нека хармонията да започне да се връща и в света така, както вече се завръща в мене, защото и този свят го има извън всичко гадно и глупаво натрупано, извън глупостите и безсмислените понятия, извън блясъка и мрака му. И този свят има шанса да си върне силата, и повече да не я провявява така самовлюбено, както е свикнал.
  ...Чакаше ме работа, нямах много време.
  - Ела, Марта, моля те, ела! Ела и ми помогни! Ако го направиш, аз ще се откажа от онова, което ми даде. От безценния ти дар. Аз ще ти го върна съвсем доброволно. Вече няма да съм вещица, но ела и ми помогни! Моля те за последен път!
  ...Не че не звучеше като дежа вю, но Марта все пак дойде. Няма да забравя тази среща. Очите й бяха по-сини отвсякога, по-..., не съществува дума или поне аз никога няма да я открия, колкото и да съм опитвала. Може би някой поет ще се сети. Животът преливаше от тях...Ако Марта е мерило за вещица, то тогава тази дума просто няма да има множествено число.
  Дойде към мене и ме докосна по челото.
  - Добре, ще го спася, Зара. Но това не е всичко. Помни, – важното не е в проявлението, а в последствията. Вятърът духа, но красотата му е в шумолящите листа или в хладните тръпки по кожата ти. Бурата бушува, но ужасът е в прекършените клони или в неуспялото да открие подслон дете. Помни, че и твоята сила е такава. Ти далеч още не си на нивото да предвиждаш последствията й, затова сега я губиш. Дори и да искам, аз не мога да не ти я отнема. Мога да го спася, само ако неутрализирам вещицата в тебе. Ти трябваше много повече да внимаваш, но пак се подведе по проявлението и се провали.
  - Благодаря ти, Марта! – едва успях да кажа. – Благодаря ти.
  - Можеш да си върнеш тази сила, ала аз не мога да ти я дам втори път. Мога само веднъж да дам от силата си. Избрах те за моя ученичка много внимателно, защото мога да си позволя един единствен път да направя този избор, но и аз се провалих...Не предвидих една фатална дреболия.
  - Не предвиди какво?
  - Не питай повече. Важното е, че вече нищо няма да ти бъде дадено даром. Ти можеш да си върнеш силата, но този път трябва да го направиш без мене. Трябва сама да станеш вещица, ако го искаш и ако съумееш да го сториш.
  - Никога ли няма да дойдеш?
  - Ще дойда само ако успееш и ме извикаш.
  - Но как да си върна силата?
  - Не можеш да ме питаш. Достатъчно съм ти казала. А преди да си тръгна, знай, че има и още нещо. Следствията и причините са като дните и нощите, редът не може да се нарушава. Ти създаде нещо като дълга полярна нощ, ала не където му е мястото, и сега ще си платиш. Не само че вече няма да си вещица. Неутрализирането на силата ти значи и още нещо. Този мъж вече няма да изпитва същото към тебе. Дори по-лошо, нищо няма да изпитва към тебе. Сърцето му ще изстине и това е окончателно. Той никога няма да е същия към тебе отново. За да го спася, аз трябва да изтръгна тази част от него. Трябва да я изтръгна, както се изтръгва плевел. Не трябва да остане никакъв корен, защото отново ще е смъртоносен. Този мъж не може да издържи вещица до себе си, той просто е такъв. Това не можеше да не се случи.
  - Значи вещиците не могат да обичат?
  - Това може да е вярно, а може и да не е.
  - Да не е ли? – реших, че ми се присмива, че е жестока. - Но ти знаеш какво се случи! Аз почти го убих, както преди дървото. И защо стана така? Не ми ли каза ти самата, че ще срещна любовта, не ми ли предрече тази среща? Какво друго да означава всичко, което се случи, освен че вещиците не могат да обичат?
  - Казах ти само, че ще срещнеш любовта.
  - И аз я срещнах!
  - ...Отивам си, Зара, нямам повече време. Желая ти щастие!
  Целуна ме по челото и пак го докосна. Нарисува с пръсти нещо като звезда. Очите й бяха добри и в същото време тя беше толкова различна от всичко познато!
  - Не пропускай шанса си.
  Изчезна бързо.
  - Благодаря ти, Марта! Дано те видя отново. Ще ми...
  Думата остана непроизнесена. Къде отиде тя? Не може ли всичко да е ясно и просто? Моята стая, която е по-близо до птиците, отколкото до улицата, се носеше в космоса и никога не спираше. Как да има нещо трайно? Усетих живота като приказка, която се чудя как да измисля, за да я набутам в тези вечно бягащи декори. Как да вместя трайността в тях, онова което е зад всяка привидност?
  Как да намеря смисъл? Възможно ли е изобщо да изградя нещо, след като нищо така и така не остава на едно място. Накъде да продължа живота си? И наистина ли Радомир, боже, как се зарадвах, че ще живее!, ще спре да ме обича? А аз ще спра ли? Забравих да я питам.
  Аз самата - сбор от хвърчащи молекули и много повече част от хаоса, отколкото от трайността, за първи път усетих любовта толкова отделена от мене, толкова извън всякакъв контрол, сякаш стаята, в която бях, за малко спря, а всичко останало безгрижно продължи неспирното си бягство. Марта вече я няма и животът ми, малкият ми вместен в стаята живот, а-ха да се разпадне...

  „ „ „

  На другата сутрин част от мене сякаш не се събуди. Имах непреодолимото усещане, че не съм се събудила цялата. Просто една част от мене продължи да си спи.
  Пролетта вече нахлуваше, веселите й пръсти бяха нашарили тук-таме, устните й започваха да изтриват студа, аз също се чувствах добре. Така е, онази първа сутрин бях добре. Струва ми се много по-нормално тук да можех да напиша, че ми беше ужасно, че усещах празнота, тъга, но не е така. Беше ми наистина хубаво.
  Упойката явно беше достатъчна, нямаше болка, нямаше празнота. Просто недосъбуденост, а това е съвсем различно. Лека, приятна упоеност, изпила съм двеста грама дългодействащо шампанско, като траен грим на лицето. Каквото и различно да усетих през деня, то беше по-скоро плод на разума ми, отколкото дълбоко преживяване.
  Грубо казано, събудих се като обикновена жена, но в добра форма. Изпих на един дъх двеста грама пролет, предвкусих я. И без да видя Радомир, знаех, че ще оздравее. Това ме зарадва. Ароматът на небето стана някак по-земен.
  Да изгубиш по този начин любовта е все едно вече да си я преболедувала, си помислих тогава. Помислих си, че и моите чувства са минало. Онази сутрин беше точно така, макар че може би трябваше да е различно.

  „ „ „

  Когато отидох в болницата, лекарят каза, че е свършила визитацията и тъкмо щял да ми звъни. Изглеждаше не на себе си. Каза, че е станало чудо, защото Радомир изведнъж се оправил. Не започнал да се оправя, а именно се оправил, температурата му спаднала през нощта, и ако не било изтощението, можело да се приеме за напълно здрав. Лекарят не спираше да се пита как е станало това и какво му е било. Доскоро не издаваше така явно, че е безпомощен пред състоянието на Радомир, но сега, явно под въздействие на „чудото”, беше откровен. Каза ми, че Родомир спи, така че само надникнах. Лицето му наистина изглеждаше добре, бледостта беше бледа следа, ама че смешно звучи, беше бледа сянка от предния път, когато го видях. Донякъде се зарадвах, че спи. Попитах има ли още нещо. Лекарят ме изгледа внимателно и попита какво имам предвид. Аз му казах, че нищо особено, просто питам. Той ми обясни, че ще го остави седмица за наблюдение, за да не последва нов пристъп, и преди да изчезне, ми подхвърли, че е нормално да се чувствам „така”, когато опасността е отминала. „Човек сякаш не вярва, че всичко е наред...” Попита аз ли ще съобщя новината на роднините и приятелите му, но казах, че по-добре той да го направи. Погледна ме със съчувствие и каза да не се притеснявам за нищо.
  ...Наистина и в мене беше различно през онзи първи ден. Условността беше изчезнала, а без нея е така хубаво, донякъде е като в полъха. Чудех се, ако не бях заспала през нощта, щях ли да усетя как ми изчезва силата. Все едно току-що се бях върнала от почивка, още с пресните спомени и освежена. Можех да доловя мириса на диви треви и на езически корени, да усетя захарния вкус по кожата си.
  Разумът обаче ми подсказваше, че трябва да рухна. Дали пък именно така не се превръщаш в обикновена жена – под принудата на разума? Аз бях скрила едно изсъхнало листо, част от плитка, пръстен...Реших да ги изхвърля, защото вече не ми трябваха, но в последния момент се отказах. Мразя да пазя такива неща, обаче винаги мога да ги хвърля, все пак. Оставих и картините.
  ...Сутринта, като се събудих, разгледах лицето си с малко огледало. В мига, в който се видях, разбрах, че не съм вещица. Слънцето грееше, загледах се в него и водопад от златни рибени люспи, едва загатнат, неразвихрил се още, ме накара да примижа. Пролетта започва, ще свърши и ще дойде лятото, и все така. Нещо си отиваше, друго се надигаше. Пред онзи ден не отидох повече при Радомир, не се чухме и по телефона. Радвах се, че е добре, че няма да умре, но не ми се говореше с него. Още малко и безвъзвратно щях да мина границата, ако Марта не ми беше помогнала. Вече не бях вещица, ала това си имаше и добрата страна – вече не бях опасна. И също като набиращото мощ слънце безличието нежно ме обви. Скрих се в рибените люспи и се надявах да е все така.
  Само че не беше. Не знам дали заради разума или не, но когато на друтия ден видях Радомир, едно бавно отчаяние си запробива път. Той ми се усмихна. Каза ми:
  - Май прескочих трапа. Ела да те целуна, Зара! Знаеш ли, тази болест ми изпи силите. Ще бъда откровен с тебе. Знаеш колко много те обичам, но точно сега ми е някак празно в мене. Сякаш не мога да те усетя. Може би ще ми трябва малко време да се възстановя. Има какви ли не вируси, кой знае какво бях пипнал. Добре, че не те заразих. Просто искам да ти кажа да не ми обръщаш внимание. Ще ми трябва малко време да си стана пак същия.
  Той не разбираше нищо. Може би така беше по-добре. И изобщо, раздялата ни не беше трагична. Радомир беше напълно излекуван от всичко, без последствия, без тъга. Поне така го възприех. Но аз със сигурност не бях точно така. Постепенно ме обзе чувството за невъзвратимост, едно безсилно съзнание за загуба. Не мога, а и не искам да се ровя твърде много в това. Усещам, че колкото и да го обяснявам, няма да е точно вярното. Страдах, че вече не обичам, но някак не страдах за Радомир. Започваше да ми липсва по-скоро начинът, по който се чувствах, липсваха ми вещицата в мене и любовта й с разсипаните навсякъде светли точки. Блаженството от първия ден отстъпи. Някак бях преболедувала Радомир, но не и себе си. И двамата се бяхме преболедували, ала може би защото аз бях вещица, сега заусещах своята обикновеност, а за него това не съществуваше и просто му беше добре. Аз бях изтръгната от сърцето му до последното коренче и...той ме забрави. Не как се казвам и други такива, забрави да ме обича.
  Срещнахме се още два-три пъти.
  - Ти беше любовта на живота ми, сигурен съм – ми каза той. – Не знам какво стана, изобщо не разбирам! Сигурно смъртта ме промени. Аз се върнах от прага й и съм много променен. Не те чувствам както преди болестта ми. Изпитвам вина, защото ти ми изглеждаш тъжна. Много съгалявам, Зара!
  - Недей, всичко е наред. Истината е, че и аз се промених. Тъжна съм, защото ми липсва начина, по който те обичах. Не се обвинявай за нищо, ние преживяхме огромен стрес и това ни изчерпа. - Така ли мислиш?
  - Сигурна съм, че е така. Пък и се случва нещата просто да свършат.
  Какво друго можех да му кажа? Отдалечихме се бързо, нас вече ни нямаше. Радомир каза, че ще пътува по света известно време. Дали ми каза всичко? Вече не изглеждаше толкова добре. Надявам се, че нищо не стаи в себе си, че се е оправил напълно от цялата история.
  Лимоновото ми дърво доста порасна. Дали му липсвам? Чуди ли се защо не отивам вече с него в полъха? Дали още ме харесва? Тишината на полусънищата престана да ни свързва и може да е самотно.

  „ „ „


  ...Минаха около два месеца от последното ми писане.
  Вече не съм вещица. Защитата ми в този толкова незащитен и неуютен свят изчезна. Дори не знам дали всичко онова, за което писах няколко години, наистина се е случило. Започвам да губя представа, раздялата ми с Радомир също не изглежда достатъчно реална. Уж си спомням, а все повече заприличва на сън, на измислица. И отново съм в умората, в лудницата, в сивотата отпреди.
  Марта каза, че зависело от мене. Че мога отново да стана вещица, ако открия сама пътищата до това състояние. Не съм сигурна, че ще се справя без нейната помощ обаче. Сърцето ми пак е разбито, макар и по различен начин, и аз отново съм някак на нулата.
  Най-лошото е, че и самата любов, дори не толкова моята, а изобщо любовта, започва да ми се струва също като вещицата в мене – измислица. Просто дума, с която сме нарекли едно неописуемо състояние. Но съществува ли то изобщо? Вчера в някакъв филм казаха, че не е възможно да наричаме по един и същи начин – с някаква дума - стола и щастието например, примерите са си мои, а ние го правим и оттам идват всичките недоразумения. Защото, възприема ли някой друг любовта като мене? И има ли я изобщо, след като е толкова трудно да открия някой като мене? Вървя по улиците, гледам зомбираните лица и се питам. Сигурно е временно и ще ми мине, ала ми е гадно.
  ...Когато станах вещица, Марта ми каза, че ме съсипват чувствата ми. Обясни ми, че съм като хартийка на бурния вятър, защото съм жена и съм много подвластна на чувствата си. Че трябва да стана като мъжете, да се владея повече, да се контролирам. Каза ми, че жените имат малък хоризонт, че те не виждат по-далече от носа си.
  Но дали хоризонтът ми не е такъв, защото..., за какво ми е огромният хоризонт, когато сърцето ми е вътре в мене и то боли, щом е наранено? Да, сигурно аз съм живяла повече със сърцето си и затова толкова страдах. Но Марта каза още, че дори като вещица непременно трябва да запазя, да съхраня моята нежност, всичко онова хубаво, което съм дълбоко вътре в себе си. Поне така я разбрах. Как обаче хем да се променя толкова, хем да съм си същата? Как да продължа да живея със сърцето си, защото къде другаде, ако не там, е моята нежност и всичко хубаво, което съм като жена, и да разширявам хоризонта си?
  А може би хоризонтите не се разширяват само така? Или – изобщо не се разширяват така...Дали пък „хоризонтът”, както и „любовта”, не е нееднозначен? Или в мъжкия свят, в който се е родила и Марта, не се нарича „хоризонт” едно нищо?
  Питам се щях ли да пожертвам силата си, тази уникална, невероятна сила, която ми бе просто дарена, ако бях с нагласата да владея чувствата си? Може да е глупава или еретична мисъл, но аз започвам да смятам, че хоризонтът също се разширява в пределите на сърцето. Вярно, останах без силата си, обаче за какво ми е тя, ако с нея ще убивам? За какво ми е свободата, ако ще наранявам? За какво ми е цялото, неразтрошено сърце, ако няма да го използвам? Дълго вярвах, откакто станах вещица, че свободата няма нужда от споделяне, че тя си е само за мене, но май не е така. Изглежда примамливо, но май не е вярно. Докосвала съм се до полъха и затова знам, че дори по-скоро може би е обратното, макар да ми е трудно да го обясня.
  Сега обаче най-важното е да продължа живота си без Радомир, а в някаква степен и без себе си. Трябва да продължа нанякъде. Бях вещица, а вече не съм. Сгромолясах се обратно там, където дълго съм била и хич не ми харесваше. Където генетично носех разни товари и вещицата в мене едва беше започнала да ги изхвърля. Но сега ми изглеждат непреодолими. Какво да правя?
  ...Аз съм бивша вещица и още по-бивша дебелана. И какво ме чака? Взех да се питам, като се състаря, тогава ли ще живея? Кажи, тогава ли ще живееш, Зара, се питам често? Като умреш ли ще живееш? Животът може да е вечен, но не и твоят. Виждаш ли тези стари лица? Да не мислиш, че цяла вечност те дели от тях? Не разбра ли най-накрая, че дори да има истинска любов, Господ я отнема? Че и да не ти я беше отнел, едва ли щеше да продължи до края на дните ти. Ти луда ли си? Къде са в тълпата,...къде е голямата любов? ...Онази птица, която все възкръсвала от пепелта, сигурно е живяла със страст и жар, както те учеше Марта. Но в рамките на един живот не може нещо да умира, да се ражда, и пак да умира, и пак да се ражда, и ти все да го търсиш и да се запазиш. Не може, защото е изтощаващо. Накрая или съвсем ще те съсипе, или ще се примириш.
  ...Но накъде да продължа, как да си върна силата? Марта отдавна ми каза, беше едно от първите неща, само че тогава не му обърнах внимание, защото не ми изглеждаше важно..., тя ми каза, че силата на вещицата не идва с очакваните неща. Каза ми, че ако започна да спортувам, да се храня правилно и други такива, няма да си създам тази сила. Все едно да свалям луната с ръце. Това са само козметики. Когато имаш силата, може и камъни да ядеш, и пак ще си силна. Тогава...как да си създам...сега сила на вещица? Помня още, че тя ми каза, че това е състояние, което се отключва, но отключването му е чрез внезапна промяна на погледа към света. Именно така го каза – „внезапна”.
  Променяш се внезапно, както става раждането, макар че развитието е започнало преди това. Това е трептене, Зара, друго пулсиране, и то се постига само чрез друг, внезапно постигнат поглед към света. Ако не си вещица, трябва да затрептиш така, за да станеш такава. Имаш способността да станеш, но я пилееш за глупости. Това не са празни приказки, разбери го! Ти се пилееш за глупости, така си свикнала. Въпросът е да отвикнеш да го правиш. Изведнъж да се промениш, да спреш, иначе не става. Може да ти изглежда по-лесна постепенната промяна, но тя просто не върши работа. Това е загадка и тя не е лесна. Състоянието на вещица е твоето нормално състояние, само че ти винаги си го подтискала. Дилемата е, че можеш да затрептиш по този начин, само ако изхвърлиш всичките си глупави навици на боклука, а не можеш да ги изхвърлиш, докато нямаш силата на вещица. Получава се кръг без измъкване, затова бъди благодарна, че ти помогнах.
  Когато ми говореше така, аз дори не я слушах внимателно. Не ми беше до това. Тогава се радвах на възможността най-накрая да заживея на пълни обороти. На виното, на сетивата си, на мъжете, на секса и свободата. Слушах я дори някак високомерно. Сега ме е яд. Не помня съветите, които Марта ми даваше, а само откъслечни неща.
  Каквито и външни неща да правиш, никога няма да станеш вещица. Най-много да научиш някой и друг фокус, което пак не е безобидно, но е нищо в сравнение с другото. Разбери най-важното – превръщаш се във вещица в едно мигновение и това не е козметична трансформация. Това е готовност да си вещица, внезапна смяна на погледа. Превърташ във вещица, също като лудостта, само че не си луда, а си много по-нормална отпреди. Мигваш с очи и когато ги отвориш, вече си такава. Може да ти изглежда безсмислено, но така се ражда и детето. Вече е оформено, и дори и да се роди преждевременно, ще оцелее, само ако дойде на тоя свят в определени граници, не по-рано. Така е и с вещицата – в една невидима утроба извън материалния свят, който възприемаш, ти растеш, развиваш се, трансформираш се, но когато се родиш в света като вещица, вече трябва да си такава, иначе няма да оцелееш. И онова невидимото развитие, процесът вътре в тебе, в главата ти, води накрая до друг поглед към света. Промяната на погледа не се създава, не е процес, а е внезапна, когато вече си готова за нея. Може и никога да не се получи. Освен това трябва така да се подготвиш за тази промяна, че когато се осъществи, да не те убие. Всичко зависи от смелостта ти несравнимо повече, отколкото от храната или дишането. И когато накрая станеш вещица, сама ще избереш добро ли ще вършиш или зло. То е като две еднакви врати, отворени пред тебе, само че те те водят към съвършено различни места.
  Не помня какво друго ми каза. Дали ще си го спомня? Дали и това беше точно така? Защо не си записвах всичко, както ме караше, а само отвреме навреме? Но, всъщност, и да го бях записвала, едва ли щеше да е достатъчно. Няма рецепта за превръщане във вещица, поне това разбрах. Няма съставки. Трябва да започна да мисля и да се държа като вещица. Трябва да си създам готовността да се превърна във вещица. И то не насила, а просто да ми дойде отвътре. Което обаче е невъзможно, докато не съм такава, защото ми липсва енергията да започна да го постигам. Или е ужасно объркано, или го схващам като някой от каменната ера, на който са му дали пералня. Или пък нещата са много по-прости, но аз търся сложното.
  Все пак имам едно голямо предимство - аз зная, защото бях там. Познавам усещането да си вещица, макар сега да ми изглежда изкуствено. Помня го, макар вече въобще да не ми идва отвътре. Получих дар от Марта, която преди няколко години дойде и ми отвори очите. Тя ми даде част от себе си и ме направи много по-различна. Показа ми, че животът е най-мощната сила и че той, както и дъждовната капчица, се стича по цялото си протежение, че не може просто да спре някъде на прозореца и да застине там. Животът е мощен, но непрекъснато се променя и непрекъснато ни променя, това е в природата му. Дори и вещицата е само една брънка.
  Животът се променя, декорите се сменят, стаята ми хвърчи, едно и също ли е?
  Марта ме учеше и да овладявам основното правило – да не се привързвам към нищо. Дори към състоянието на вещица, защото, както казах, е само брънка. Сега ми изглежда безсмислено, но трябва да е така, тогава го усещах, че е вярно. Само непривързаността към вещицата може да ме доведе до вещицата в мене. Но как да не се привързвам?...И какво изобщо значи това? Непривързването не е безразличие, то не е нещо така земно. Не е просто. Всъщност, не че е сложно, но не е познато просто. Като...страст и жар без изхабяване е, като оная птица, която все умира, но после пак се ражда и се пренася някак от живот в живот непроменена. Трудно е да се схване във връзка с ежедневните неща.
  ...Напоследък ми се случва да си помисля, че никога вече няма да съм вещица. Аз съм обикновена и не вярвам, че ще мога. Възкръснах от поредното срутване, но онова, което имах, умря завинаги. Бях на прекрасна ваканция в един явен сън и тя свърши. Сега се върнах.

  „ „ „

  ...Една вечер с безпощаден дъжд, беше наскоро, аз просто сложих край на цялото това объркване, което ме обзе последните месеци. Сигурно дъждът беше причината, защото ми донесе ехото на онази живост в мене, която съществуваше доскоро. Реших, че ще си върна силата и че повече няма да се съмнявам дали ще мога.
  Животът е странно нещо, най-голямата странност. Така се извърта изведнъж, че свят да ти се завие. Вчера вечерта, този път нямаше и грам дъжд, дълго се разхождах. Беше страхотна вечер. Не ми се прибираше. Знам, че Радомир замина за Италия да се поразсее, обади ми се веднъж. Не знам обаче какво си мисли в този миг. А преди сякаш знаех, сякаш бях с него дори и когато беше много далече. Особено в началото.
  Някъде към полунощ седнах на усамотена пейка с чаша кафе от автомат. Не ми се спеше, просто ми харесваше миризмата на кафе. Изчистваше ми мозъка от всякакви мисли. И тогава забелязах, че някой е седнал до дървото, наблизо имаше кленово дърво. И той ме гледаше. Не беше много тъмно, светеха уличните лампи. Изведнъж ми просветна, че го познавам - беше просякът, който бях виждала до входа на Радомир. Всъщност аз, не знам дали случайно, но не бях седнала много далече оттам. Поздравих го и го попитах защо не дойде на пейката. Той вяло отговори, че така му е добре. Сигурно защото пейката нямаше облегалка или пък е свикнал да седи на земята, не знам. Осъзнах, че май за първи път чувам гласа му.
  Не знам как, но той някак върна спомените ми твърде болезнено. Всъщност какво пък толкова странно има? Все пак беше част от миналото ми с Радомир, нещо като част от фона. Сигурно затова се случи всичко нататък. В началото продължих да си седя на пейката, не знам колко останах така, бях сякаш извън времето и пространството, в някакъв пашкул без въздух, защото аз почти не дишах. Усещах, че ако започна да дишам нормално, няма да издържа. Бях в някаква си само моя пукнатина. Борех се със спомените, исках да ги изгоня от мене, да се скрия. Когато отворих очи и раздвижих изтръпналите си ръце, видях, че просякът пак е там, под дървото. Беше под кленовото дърво, като тия заседнали спомени в главата ми, и може би дремеше. Спеше си спокоен, сякаш нищо не е станало. А и така си беше. После усетих, че ме погледна, макар шапката да скриваше очите му.
  - Здравей! – поздравих го отново и се изкашлях. – Как си?
  Извадих портмонето си и затърсих някоя дребна банкнота. Той ме спря с жест и каза, че не е гладен. Каза, че е добре и ме попита аз как съм. И тогава се започна.
  - И аз съм добре...Не, зле съм! Знаеш ли, аз бях вещица. Не в преносния смисъл, а наистина. Знаеш ли какво е преносен смисъл? Както и да е! Станах такава преди три години. Дойде една стара вещица на шестотин години, но тя изглежда съвсем млада. Дойде отнякъде и ми даде от силата си. Аз бях много отчаяна, бах много дебела, бях преживяла любовно разочарование. И дори не само едно, но това беше последното. Марта ми помогна да отслабна и да живея по съвсем различен начин. Знаеш ли колко хубаво беше, колко различно! Беше като друг живот! И бях лоша дори, порядъчно лоша в началото, но ми харесваше, беше така хубаво!
  ...Едва говорех, не знаех дали изобщо ме чува и разбира. Не ме и интересуваше. По-важното беше да се изприказвам. Просто не можех да спра – сълзите и думите тихо идваха и сякаш никога нямаше да свършат. На всяка сълза се падаше по дума, или обратното. Сигурно изглеждах смешна и жалка. Говорех врели-некипели, но му разказах всичко – на него, един просяк без лице, с прихлупена шапка, без име, без дом, направо без живот. Изприказвах му абсолютно всичко. Гласът ми беше тих, плачът ми беше тих, сякаш напявах на една постоянна, черна, почти скъсала се струна. Когато някой минаваше наблизо, се свивах на пейката и закривах и аз лицето си, после продължавах. Никой не ме попита нищо, не ме доближи. Олекваше ми да споделя с друго човешко същество, макар това да беше един мърляв клошар, който едва ли разбираше нещо. Все пак говорех на някого за всичко, за което доскоро трябваше да мълча дори пред Радомир, и безкрайно ми олекваше.
  Нощта беше като прихлупена шапка върху дневното небе, през която прозираха звездите, хиляди остатъци от него. Нощта беше моят съюзник. Почти шепнешком, с почти невидими сълзи, аз изхвърлях огромна тежест от себе си и така събирах останките от Зара – пулсиращи проблясвания в пепелта, малки незагаснали прашинки. Подготвях се за битката на живота си – битка със самата себе си.
  Животът така неочаквано се преобръща! Кара те да те е страх да се запиташ нещо много важно. Не можеш да ги обясниш тия завои, тия преплитания. По едно време клошарът ме погледна. Беше достатъчно светло и за миг видях лицето му, после пак го прикри с шапката. Тогава той ми каза:
  - Не може да се отнеме любовта. Ти наистина ли си обичала? Обичали ли са те?
  Озадачих се, но не му отговорих. Това се случи миналата нощ. Въпросите останаха в тъмното, заседнаха там и не ги пуснах в мене. Пък и, отговорите са ми известни, нали?
  Все пак, миналата нощ не беше обикновена, макар аз вече да съм такава.