Приказки за Вярата - 5 (вечният любим)


  Един, най-много два пъти обичаме в живота си. Много влюбчивите навярно ще ми възразят, но тях просто няма да ги броим.
  А през вечността? Има ли някой, с който се преоткриваме и изживяваме отново и отново красивия танц? И изобщо - има ли Вечност - дом в екстаза на светлината, къща на покрива на звездите?
  Съществува ли?...След като толкова се боим от смъртта; вкопчваме се болезнено в хора и неща и се привързваме към тях; и след като жадуваме прекрасни м и г о в е, не е ли илюзия вечността?
  Но веднага ще попитам - а миговете-вдъхновения, те не са ли илюзия? Шантава, шумно прокламирана? Нещо като - вижте прекрасните мехурчета на повърхността, отвъд нея няма нищо!
  ...Пир на ръба на кухината.

" " "

  Само когато се напиеш от любов и повече не изтрезнееш, ще знаеш отговорите. То е като висока планина. Всички вървим към върха й, но малко го стигат. А изкачиш ли се, за миг ти става ясно, защото отвъд с големи огнени букви е написано има ли вечност, вечна любов, всъщност всичко за всичко е написано, или е нарисувано, или е музика. Ако обаче някой ти го разказва, ще звучи като приказка; може би дори като лудост.

  Живяла девойка в далечно царство. Но хайде да я наречем "принцеса", че да сме повече в приказните канони.
  И тя, като всеки друг, си имала ангел-хранител. Когато се родила, той сложил три невидими птици на раменете й и казал: "Тези птици ще се събудят една по една, принцесо, и съживи ли се и третата, ти ще си напълно щастлива..."
  Така и станало. Щом принцът я намерил след години, и създали семейство, щастието й било пълно.
  Но скоро след това една от птиците отлетяла далече. Просто изчезнала. Въпреки това в живота на принцесата имало нежност, светлина, разбиране, и тя не обръщала внимание на липсващия къс от щастието й.
  Така минали години. Един ден обаче разбрала, че и нещо в нея е отлитнало далече. След птицата. Принцесата дълго гледала с копнеж в посоката, в която се изгубила целостта й. И после тръгнала на път.

" " "

  ...В света има мощна творяща сила, както и противосилата й (противопосоката). На Земята последната доминира. Пълни сме с неверие, защото живеем в пустинята на духа. И живеем там, понеже не вярваме. Кръг без измъкване, прозорец без надежда...
  Среда, в която Вярата е или взета на присмех, или канонизирана. Може би и затова, докато пиша Приказките, все ми се случва да се загубвам, разфокусирам, да ме придърпва безкрилата и лишена от всякакво въображение противо...неназовимост.
  Мракът е могъщ. Гравитацията не го плаши, не го пъди, та той също ни притегля надолу. Само децата му се измъкват по-лесно, защото още са чисти. Но пък те са и най-уязвими.
  Творящата сила създава, ала от нас зависи как и какво. Когато не вярваме, сме лоши творци и другото лесно ни поглъща. И ни увива във все по-здрава плътност, мумифицира ни - изглеждаме запазени, приличаме на хора, но все по-малко сме.

  "Вярата трябва да подкрепя въображението, защото вярата създава волята...Решителната воля е начало на всички магически операции...Поради това, че хората не умеят в съвършенство да си представят и да вярват, се получава, че резултатите от тяхната магия са съмнителни, несигурни - а биха могли да са напълно сигурни." (Парацелз)

  Всички ние сме магически същества - колкото и лошо да го проявяваме, не можем да избягаме от същността си. И да затворим очите си, и да запушим ушите си, и да спрем ума си, и да заспим, тази творяща сила, с която сме пропити, няма да изчезне.
  Може да не вярвате в нея, разбира се. Но тогава, как да обясним почти агонизиращата любов в нас и край нас, освен като резултат от нескопосаните ни магии?
  Ще кажете, че на любовта нищо й няма. Тогава, сигурно сте просто влюбени. Ала хайде, нека да изброим (всеки за себе си) познатите ни двойки, които са заедно от 20 години и са все така щастливи. Които продължават да танцуват и стъпките на същия танц ги отвеждат към сетните им дни?
  Не са м н о г о, нали? Вместо това обаче с хиляди са шантавите тъпи реклами, прокламиращи антилюбов; блудкавите филми, задръстващи ни с псевдолюбов; разводите; изневерите; недостатъчността на емоциите ни; скуката, скуката, скуката...
  Ние сме повърхностни, разпилени магьосници. Павел Вежинов чудесно го е обобщил в "Измерения":

  "...Двамата (Петра и Манол, живели по турско време - моя бележка) много силно са се обичали. Това никой не ми го е казвал, това го разбрах сам, сякаш бях живял в тяхно време. Струва ми се, че днес не е възможно да се случи по света толкова голяма любов, толкова предана. И да свърже така неразривно двама самотни хора. Нищо друго не им е било нужно, те са си били съвсем достатъчни и в своя дом, и в своя град, пред прага на толкова страшни събития. Сега животът е съвсем друг, сега човешката душа сякаш се разпилява между толкова много лица, зрелища и събития. Вече е разредена като слабата атмосфера на Марс, която не може да задържи около себе си никакъв живот. И се разрежда все повече и повече. Не зная какво трябва да се случи, за да се приберат хората отново в себе си, да се осъзнаят, да видят истинските си чувства. Иначе съвсем ще заприличат на мравките, които, като се срещнат, не могат да се опознаят, освен пипнешком..."

  Откога ли е започнало това поголовно убиване на Вярата в нас самите, това разреждане на душите ни? От кои точно времена? Откакто сме предпочели дървото на Познанието, а всичко друго в гората някак сме започнали да тъпчим лека-полека - верността, трайността на чувствата, прошката, нежността, мечтите, идеалите? Разреждането на духа сгъстява материята.
  Ще кажете, светът върви напред, не можем и не бива да го спираме с допотопни разбирания. Наистина ли върви напред обаче?
  Аз лично се смайвам, че над двайсетгодишни момчета могат да събират детски карти за игра и да си дават всичките пари за това. Карти за игра на 7-8 годишни деца. Съзнанието ми не може да асимилира подобна инфантилност. Че за да го правиш, мозъкът ти трябва да е тотално манипулиран! До последната си клетка да си вкаран в калъпите.
  И аз не зная какво е нужно да се случи, за да се приберат хората отново в себе си. Някак закърняхме, претръпнахме. Не крила, едно перце не ни остана. Срамуваме се от вълшебството. Презираме щастието. Сякаш Бог пак е направил потопа, но не с вода, а с нещо невидимо ни е издавил, изчистил се е от потъмнелите ни души, а ние дори не го съзнаваме.
  Като загиналите в оня потоп сме. А на светлите искрици, запазените, за да покълне пак смисълът, се присмиваме, мислейки, че не ние, а те са отживелицата.
  ...В тоя "потоп" обаче има една особеност - всеки от нас може да оцелее все още, колкото и да е трудно.
  ...А ако попитаме оцелелите или неотказалите се да изплуват в измерението на гълъбите и на маслиновите клонки - ако ги попитаме има ли вечност, небе...Но трябва в себе си, не в тях, да търсим отговорите.

" " "

  Сладководни са водите на Вярата, а съмнението е солта, която ги прави негодни за пиене. И жаждата затова остава. Няма да открием смирението и покоя, а кристалната изворна чистота дори не ще усетим, докато не стигнем върха на планината.
  ...Едно уточнение...Езикът ни е беден. Да се чудиш как поетите успяват да пишат тия прекрасни стихове. За мене Вярата е онази незримост, която ни свързва с Любовта - спойка на всемира, с магическата създаваща сила. Такава Вяра търся в себе си и се мъча да я запазя. И - съвсем не е задължително да е канонизирана, единственото й "убежище" съм си самата аз.
  Иначе, "вярата" в летящи чинии например е нещо съвсем различно, само че в бедния ни език няма нужната дума. Както и за всяка "вяра" на егото.
  ...Думите, капанът им, налагащ смешни уточнения - десетки са за видовете сирене, но не и за духовното измерение. Всъщност, дори и когато ги има, те не са нищо повече от рамки.

" " "

  И понякога толкова ми писва от тях...
  От това вечно бръщолевене - със самия себе си, с някого, с никого, със самотата ми или с щастието...Като ти е тъжно например, думите са като сълзи - леят се и ти олеква. Но и тогава ми писва. Някак оставят празнота.
  Защото, както казах, всяка дума е рамка. Може да е много красива, признавам. "Цвете" например. Дори не е нужно да уточняваш какво, думата си има аромат, излъчване, някакво фино докосване. И все пак какво общо има с нея самото цвете, а? Дали го интересуват нашите рамки? Най-главното в живота ли му е да служи за естетическа мярка на някакви си същества, които често са готови просто да го стъпчат? Или да го прекършат и да го подарят на любимия. Ами, сигурно му се повдига от това.
  Или да вземем думата "любов". Е, тук вече е толкова примамливо да я доукрасим - и се почва - истинска, фалшива, условна, безусловна, нещастна, щастлива, вечна :), Голямата, последна, първа...Дали едно нещо може да е толкова вариантно? Аз не смятам. Значи, тотално сме се объркали. И ето как всяка тръпка минава вече за любов. А понякога тъкмо любовта - единствено възможната, естествената като въздуха и дишането, като цветето без рамките ни - дори не я забелязваме.
  ...Смятам, че думите са и мост към приказния свят във всеки от нас. Или тайната вратичка за натам. Но те не са света, той е безмълвен. И не се нуждае от нашите думи, а от Вярата ни, само тя ни свързва истински. Тук ми е най-трудно, както неведнъж вече споменах. Достигам го, надничам, и - се плаша. И се връщам обратно. До Следващия Пореден Миг, когато пак тръгвам да надничам, защото онова, което ще видя и усетя там, все повече и повече ми липсва...
  Трудно нещо е Вярата, нали? Където има рамки, нея я няма. Затова понякога така ми се иска да забравя думите. Да се отърся от тежестта им...Да открия най-накрая скритата под тях истина, изначалната.

" " "

  ...И когато говоря за вечна любов, това е същата любов без рамки. Просто, защо времето да е поредната рамка?
  Достигнем ли горе на върха, разбираме всичко. Но не с всеки се случва и не всеки ще разбере. А преди върха са тъгата, нещастието, неосъществеността, неудовлетвореността. Недостатъчно е там - дори да си срещнал своята половинка, обкръжаващото те неверие те тласка да правиш и невъзможното, но да не стигнеш горе, да не откриеш отговорите, да не летиш. Може би от завист, от страх, от неразбиране. Белите лястовици са гадна работа, дразнят очите...
  Свят, пълен с прекършени криле на бели лястовици - и живеем в него.

" " "

  Пътуването било уморително, но принцесата не спирала. Тя вървяла по път, който щял да я отведе точно там, закъдето била тръгнала - не го знаела, ала го чувствала. Пътищата с посока са най-трудните, но когато сме на тях, част от нас през цялото време усеща, че само те не са безизходен кръг, а отрязък от спирала.
  ...Щом прималявала от глад, девойката си късала къпини. Храстите наранявали ръцете й, ала не го забелязвала. Жадувала единствено да зърне птицата.
  И ето че стигнала до една рекичка, на която някаква старица перяла риза.
  - Здравей! - поздравила я принцесата. - Да си виждала една красива птица, с много хубави пера, с...
  - Я седни за малко! - прекъснала я старицата. - Виж колко слаба си станала! Сега хапни, ето ти хляб и мед, пък после ще ти кажа.
  Принцесата никога не била яла нещо по-вкусно. С всяка хапка силите й се връщали и някаква увереност, неусетена преди, се настанявала в нея.
  - Птиците отлитат - й казала най-сетне жената, - когато няма любов.
  - Но аз обичам моя принц! - извикала девойката. - Може да не е като в началото, но просто трябва да, да...
  - Ще го заобичаш пак силно, само ако е било любов.
  - Разбира се, че е било!
  - Тогава защо си тръгнала на това пътешествие?
  Принцесата дълго не могла да отговори. Изведнъж й се сторило, че меда, който е яла, й горчи.
  - ...Защото искам да върна птицата. Без нея не съм щастлива, тя ми липсва.
  - Ех, дъще, дъще! Ти не можеш да я върнеш - тя те води. Ще имаш ли сили да следваш сърцето си докрай?
  - Не знам - казала принцесата. - Но аз вярвам в моята птица и ако я изоставя, ще бъда нещастна цял живот... А ти коя си?
  - Нали виждаш, една стара жена. Не ме срещаш случайно обаче. Няма нищо случайно на този свят. Имаш ли нужда да чуеш нещо, готова си ли за някоя истина, винаги срещаш и човека, който ти я казва. Или намираш книга, където е написана.
  - Знаеш ли, свила съм се в моя уютен замък, а вече едва издържам!
  - Повечето хора са така. Е, върви след птицата си, момиче! И не спирай, защото колкото повече я наближаваш, толкова по-трудно ще става. Ще срещаш фалшиви работи, изкушения...Да намериш изгубените птици значи да запълниш всяка празнота в себе си. И отново ще си светла душа...

" " "

  Къде е стигнала нашата принцеса? Казах го вече - закъдето е тръгнала. Но това някъде другаде ли е? Или се е "върнала" в двореца, защото най-накрая е разбрала, че принцът е половинката й, но че дори в любовта има отливи, докато се оставяме да ни заливат приливите на невярата?
  Всъщност, няма разлика. Може да е и едното, и другото. Важното е, че когато следваме сърцата си, сияем. Такъв път винаги е съзидателен.
  Казвам го уверено, защото не мисля, че злото, дори вроденото, се намира в сърцето.
  Ала всичко, което казвам - бих го написала с големи огнени букви :) - си е само моята Вяра. И тя е в мене не защото съм прочела или не еди коя си книга; не защото се доверявам или не на този или онзи мъдрец; не е понеже изповядвам или не някоя религия...Слагам в трона на вярата любовта главно защото така съм го живяла, усетила, търсила. Това е моят живот и ничий друг.
  Аз вярвам, че принципът на любовта е основният. И въпреки това - не налагам вярата си на никого, а просто я споделям, както искаш да споделиш слънчевия залез, луната в езерото, радостта...
  Всеки сам открива истините. И макар да смятам, че има една първоистина, която е еднаква за всички и до която още не съм стигнала, това не е нищо повече от моето лично мнение.
  Всъщност, няма нищо повече в света от лични мнения. От когото и да са изречени.

" " "

  ...Ако съзрем светлината, можем да отидем в небето. И да останем вечно там.
  И ако две обичащи се души останат завинаги в небето, любовта им навярно ще е вечна. Без да забравят един за друг, без да се губят и търсят отново и отново.
  Красиво е, нали? И никак не е трудно да си го представим, само трябва да успокоим съзнанието си, да се отворим за красотата и тя ще нахлуе - като топъл вятър, като полъх.
  Умеем ли обаче да обичаме тук, на Земята? Да обичаме дървото, птиците, хората, любимия, живота? Или с годините потъмняваме все повече и повече и ставаме просто цинични неверници, наситени с лошата магия?

  Навярно родителите и учителите ви - казва Кришнамурти на децата - не познават любовта и затова са създали един ужасен свят, едно общество, което вечно води война със себе си и с други общества. Всичките им религии, философии и идеологии са фалшиви, защото не изпитват любов. Те виждат само една част, гледат през тесен прозорец - изгледът може да е приятен и обширен, но той не представлява цялата широта на живота. Без това дълбоко чувство на любов вие никога няма да имате възможността да възприемете цялото, следователно ще бъдете винаги нещастни и в края на живота няма да ви остане нищо, освен пепел, много празни думи...

" " "

  Пепел, много празни думи. Които не са нищо повече от рамка. Вярата отключва докрай безмълвието - вълшебството, до което стигаме, когато опознаваме себе си. Защото е в нас...Пътуване без край, приказно пътуване в тишината...
  Няма нищо случайно на този свят...Знаците са поразителни. Тия дни се чудех как ще прочета всичко, което ми се иска, а не ми стига времето, и какво ще правя ако не успея, и точно тогава ми попадна една от книгите на автора, който цитирах последен...Не я бях чела. И ето какво пишеше още в първите страници:

  "Разумът не е познание. Ако можехте да прочетете всички книги в света, това нямаше да ви донесе разум. Разумът е нещо съвсем неуловимо, той не е закотвен за нищо..."


  ...Има ли вечност, има ли невидимо измерение?...:)
  Някъде там, в небесната ливада, където трева са нашите мечти, а слънцето е вдъхновение, расте и по едно мъничко цвете за всеки от нас. Отвъд върха е.
  И ако покълне в сърцата ни, никога повече няма да се питаме съществува ли любовта. Или, ако се питаме, ще е само заради страха от могъществото и силата й, от нежността и размаха й, от смирението й.
  До нашия свят достига невидимата му част, а иначе цветето си е съвсем видимо. Не вярвате ли? Тогава просто замълчете...Чувате ли го?
  Както пеперудата никога повече не се превръща в гъсеница, така и то самото не може да се омърси, нито пък ние можем да му навредим. Само себе си нараняваме и заблуждаваме, не и любовта; само ние от прах сме направени и в праха ще се върнем, ако останем тъмни.
  Там, където няма рамки, всяко нещо е просто самото то - неподправено, нешлифовано, неумъртвимо.
  Цвете мъничко в дланта на Бога,
  чувствам, да те стигна мога...:)

31 октомври - 3 ноември,
2005г.